Станислав Марашки

Сред купчината книги на моята маса скоро ще се появи още една нова книга: стихосбирката „Ангелско крило” от Мариана Стоянова.

И сега, когато книгата все още е в ръкопис, на мен се падна нелеката задача да очертая контурите на поетичния свят на Стоянова и, което е особено странно, академично и „учено” да отговоря на въпроса до каква степен нейните послания биха стигнали до сърцата на читателя.

Веднага заявявам: няма да сторя това!

Не е нужно, защото тези послания са част от светоусещането на човека изобщо, или, другояче казано, те са си там от векове и затова читателската аудитория на книгата е гарантирана.

В такива случаи литературната критика кокетира с понятието „общочовешко”. Да, точно затова става въпрос. Но ако това до скоро беше литературно-естетическа стойност с непреходно, дори бих казал, „политкоректно” значение, днес, в условията на повсеместна санитарна криза, изправила човечеството пред прага на трансхуманизма, дискретното прокламиране на тази нравствена стойност със средствата на поезията притежава характеристиките на тайна контрареволюция срещу упадъка на вековни нравствени устои, стоящи в основата на човешката раса.

На пръв поглед в книгата една жена тъгува заради кончината на своя съпруг. Но ако се вгледаме по-внимателно, не може да не забележим, че този като че ли основен мотив е само повод за разкриване на една многостранна човешка същност, противоречива и завладяваща едновременно, която привлича със своите чистота и емоционалност, но освен това вдъхва доверие с милото си човешко несъвършенство и затрогваща „греховност”.

Светът на Мариана Стоянова е ту разкъсван от образа на преселилия се в Отвъдното мъж, ту гледа на всичко около себе си с учудените очи на пробуждащо се дете.

В своите стихове Стоянова по-рядко разговаря със себе си, отколкото с обектите на своето обичане, негодувание или радостно удивление, а това вече само по-себе си е малка стъпка напред към обобщението, към универсализма в литературната естетика, при това със силата на художествен похват.

Познавам авторката от времето, когато препоръчах за рецензиране нейна книга на доц. Снижана Чернюк, член на Конфедерацията на българските писатели от Украйна.

Още тогава аз и доц. Чернюк забелязахме онези характеристики, които намират още по-ярко отражение в стихосбирката „Ангелско крило”.

Затова със сигурност мога да твърдя, че тенденцията за поетичен подтик към читателско себепознание е траен компонент от поетиката на ваятелката на образи от крайдунавския град.

Темите за смъртта и любовта в книгата на Мариана Стоянова „Ангелско крило” съществуват в единство, те са като двете страни на една монета. На пръв поглед като че ли бие на очи първата тема, която изплува от полумрака на цикъла „Три години без теб,” където тя е основната поетико-емоционална тоналност.. “.

Болезнената носталгия по отлетялата с душата на любимия семейна хармония намира израз в къси, оскъдни на сказуеми изречения, навяващи усешане за духовен и физически мрак:

Среднощен писък -
протяжен и зловещ.
Отново кукумявка…

Това е завладяваща трагедия. Обикновеният човек изразява това в полускопосан некролог, но поетът намира убежище за мъката си в поетичната изповед.

Това се случва и в неспокойните, привидно разхвърляни стихове в стихосбирката на Стоянова, обединени от невидимите въжета на нейната болезнено впечатлителна натура.

В нея от душата на самотната, но все така обичаща жена мъчително се отронват кристални зрънца поезия. У читателя остава усещането за загуба на скъп човек, чието място е незаменимо.

Белезите в душата на лирическия герой са ехо от краха на семейното щастие, но докато то е отлетяло, следите от него живеят нов живот, врязани дълбоко в емоционалната памет.

Стиховете от цикъла могат да се сравнят с мигове на особен вид разкаяние, което може да се нарече „поетично”. Това не е елементарно чувство за вина, а негова стилизирана проекция, предназначена да докосне широк кръг естетически потребители.

Много са въпросите, с които лирическият герой бомбардира и себе си, и присъстващите в неговата словесна кабинка за изповед: „Изпълних ли дълга си към любимия човек?” Ще съумея ли да се науча да живея по новому?” „Как бих могла да помогна вече на другите, когато още не мога да помогна на самата себе си?”

От „Крахът на илюзиите”читателят разбира, че загубата на вярата във вечността на семейната хармония е наивна , но тази вродена наивност не подминава никого на този свят и всеки изживява еднакво сложно раздялата с нея.

Когато женският лирически герой разказва за разрушаването на „нейния свят”, съграждан дълго през годините на семеен живот, думите му се отронват като тъжни зърна от горестна броеница. Основен елемент в градежа на този малък неин свят е била любовта:

Моят свят се руши.
Дълго беше граден
със любов.
Дълго беше красив.
Хармонично щастлив.
И по своему див.
С безброй
слънчеви изгреви.
И огнени залези.
Кристални мигове.
И тревожни часове.
С петминутната слава
(за утеха на простосмъртните),
отредена ми
от всевиждащите богове.

По-нататък авторката описва, че „колелото Живот” неочаквано излиза от своята „безметежна орбита” и с това пресъздава по своему идеята на Захари Зограф, въплътена в неговото „Колело на живота”, красящо Преображенския манастир.

Известна е метафората, заключена във външния кръг на колелото, в който са изографисани онези неща, които човек може да постигне относително бързо и лесно - парите и властта.

В стихотворението покойникът е избрал втория кръг - този на духовното служене. Авторката, обаче, е далеч от това да спекулира с нравствено-героични пози.

Основен акцент в нейното описание и тук си остава взривообразното сгромолясване на основния стожер на семейния мир:

Колелото Живот
бързо излезе
от безметежната орбита.
Олюля се. И закрета.
Катаклизъм.

Най-често срещаният символ на непрежалимостта на загубата е нощта. Съвсем не е случайно това, че първоначалният проект за заглавие на книгата е било „Среднощен крясък”.

В „Залязва денят ми сред огнени дракони” денят е спасение от нощта, която лирическият герой нарича „най-дългата и страшната нощ”, а залезът е само преходното състояние на душата и природата към този кошмар.

Той не носи баналната поетична красота, позната до болка от десетките лирични писания, а е зареден с тревожното предчувствие за реализацията на едно природно явление, тъй като то вече е натоварено с нова символика:

Залязва денят ми сред огнени дракони.
Подготвя най-дългата и страшната нощ.
Ще кретам сама след молитви изпратени
за чудо невиждано, за свръхсилна мощ,
която да върне света ми предишен
от цветни емоции, от смислени дни.
Как странно горчи ми кафето излишно!
И с болка изричам: „Живот запази!”.

В „Писък от празни гнезда” авторката възкликва: „Колко дълги са самотните нощи!”. Тук неизменна съставка от нощта се явява самотата, която променя първоначалното понятие за нощ в частния случай на лирическия герой.

Тази нощ, в която са били вплетени „кафето” и любимата книга”, вече ме съществува в изконния си вид и дори формалното повторение на познати елементи от нея не променя новата и същност.

Частичното олицетворение на обстановката, в която недопитото кафе „се мръщи”, придава специфична характеристика на понятието „нощ”:

Как са дълги самотните нощи!
Не помага и любимата книга.
Недопито, кафето се мръщи
и във мрака с аромат ми намига.

Пред очите на читателя лирическият герой лека-полека се развива и, излизайки от своето състояние, постепенно възвръща жаждата си за живот.

Запомнящ се образ-находка в книгата е този, при който прегръдката на спомена утешително замества обятията на любимия мъж:

Сега съм си сама. Гнездото ми е празно.
Не плача, не тъжа, не скубя и коси.
В разделното ни време - безизразно, безстрастно,
прегръщам само спомена. И вече не боли.

Превъзмогването на страданието е процес, който прелива плавно и в други творби. В едно от стихотворенията без заглавие, което имах щастието да превъплътя в поетичен видео-клип, авторката постулира безсмъртието на напусналия света близък човек, „прероден”в деца и внуци.

Бързам да уточня, че употребявайки будисткия термин „прероден”, ползвам този вид религиозна лексика само и единствено заради нейната емоционално-образна наситеност, които в християнския културен контекст се възприемат като поетичен образ, а не като будистко понятие: Стоянова е още по-поетически категорична, утвърждавайки безсмъртието посредством продължението на рода:

Годината измина. Като миг…
И като буря - страшно поривиста.
Отнесе нейде нашия пореден вик.
И никога не ще да сме на чисто.

Но ти си в нас. На дните ни до края.
Съпруг и дядо, и любящ баща.
Дано си по-добре там, горе в Рая.
А ние… ние пазим твоята следа!

Любовното чувство еволюира в чувство за дълг към близкия човек, който чува от Отвъдното, че наследниците му ще пазят неговата „следа”.

Мисленият диалог, впрочем, макар и много разпространен в лириката, тук е най-удачната форма за изказ на основната емоция в книгата., още повече, че вечният живот, взет в неговия нерелигиозен смисъл, произтича и от несекващия разговор с отпътувалия от този свят.

Другаде, както е в творбата „Среднощен разговор”, диалогичната рамка изкристализира даже в заглавието и служи за емоционализация на размисъла-равносметка: В тази творба лирическият герой, след като прибира играчките от елхата, започва да разговаря с нея. Моли я да не го подвежда и звездата като някакъв земен Бог обещава благоденствие.

Идеите са поднесени в кошницата на делничното като шепа знойни плодове, откъснати от презрялото дърво на август и това вече не е болка, а началото на триумф, изпълзял от мрачното подземие на страданието.

Еманация на същия мотив срещаме и в други стихотворения на коледно-новогодишна тематика. Така например „В тихата нощ” опитът за диалог е вече не с мъжа от миналото, а с новата година, към когото лирическият герой се обръща с надежда в коледно-изповеден стил.

Би било неправилно да се каже, че екзалтацията пред любимия остава замръзнала в точката на баналното нравствено постулиране.

Във всяко стихотворение има щрих, който допълва цялостния облик на лирическия герой, докато той заживее в читателското съзнание с онова пълнокръвие, което е характерно за художествената проза.

Така в „Съвсем неапокалиптично”лирическият герой си седи в къщата на село, шие гоблени и, даже преподавайки онлайн, преоткрива новите параметри на щастието. В „Удивителни” се срещаме със способността за прехласване пред удивителната смесица от лято, есен и какво ли още не.

Специфично поетично напрежение излъчва стихотворението „Сирени”, в което сирените изплуват внезапно като видения от всички страни на наблюдателя. Майка си спомня носталгично за детството на дъщеря си във „Възможно завръщане”.

Пред мисления и поглед се явяват игрите й, бракът й, раждането на внука й…Докато после животът я погълне и тя започва все по-рядко да се отбива при майка си.

Затрогващо е трепетното очакване, с което майката се надява всеки миг вратата да се отвори и в нейните очертания да се появи свидната и дъщеря. Преклонението пред природата е изразено в „Реално”.

В него земята е наречена нежно „майка”.и се напомня, че тя ще бъде последното убежище на човека. И съвсем в синхрон с казаното прозвучава библейското: „От пръст създадени, в пръстта отивате!”

В „За да мога да се вричам” лирическият герой с подкупващо и почти детинско просторечие предпоставя необходимостта да може да изрича, за да може да обича. В специфичния авторски лексикон на поетесата изричането е , всъщност, евакуацията на вътрешните мълчания.

Изживяваното трябва да се споделя, а не да се трупа и таи в душата като взривообразна емоционална смес със закъснител.

Всяка „болка натежала” трябва да се освободи от оковите на ума , да се пусне на свобода навън и способността да се случи това е издигната от лирическия герой до висотата на свръхумение.

Все по-обогатяващата се характеристика на лирическия протагонист се допълва елегантно и от стихотворението „Добрата вест”. Творбата започва с възторжено описание на благотворното въздействие на добрата вест.

След измамната тривиалност на този повод за възхищение концепцията на споделящата жена идва като гръм от ясно небе: за нея добрата вест е яркото и със своята внезапност усещане, че е още желана.

Тази многоликост на лирическия изповедник го прави достоен съучастник в красивото взиране отвъд хоризонта на познатото , описано в стихотворението „Отвъд хоризонта…е изгревът”.

Под красивата лирична маска на смиреност и простота лирическият герой таи наивното до трогателност желание „да пренареди света” и в този разрив между форма и съдържание проблясва искрата на поетичното.

На фона на тази удивителна художествена плътност на образа е напълно естествено, като че ли, да бъде достигнат онзи етап на личностна еволюция, в който победата на живота над смъртта да стане повод за поетичния възглас: „Животът продължава, хора!”

Животът продължава, хора!
В тегоби, в радост, в песни при беди.
Забравяме за болка, скръб, неволи.
И топлят изгревите отредените ни дни.
(„Ангелско крило”)

За жена, която вече е заявила в „Носталгично”, че цял живот ще бъде „майка и любима” независимо от това, че щастливото време вече безвъзвратно се е изнизало, възгласът-програма в „Ангелско крило” е логичен дообрисуващ елемент в характера на изживяването и на лирическия герой като цяло.

Любовта в „Ангелско крило” повече от всякъде другаде показва своята ефирна, духовна същност, защото в повечето случаи тя е насочена към същество, което е напуснало земния свят.

Декорът на любовното преживяване присъства пестеливо, конкретизацията на всеки материален елемент от неговото протичане е полузагатната или, ако присъства, е така изпълнена с емоционално съдържание, че се възприема като част от безплътната аура на чувството.

Географията и времето на протичане на духовното действие гравитират около традиционните природни и неприродни състояния , усетени отдавна от поетите като носители на вътрешна символика (изгревът и залезът, нощта и астрономичните тела, близкото и далечното), а персонажите, между които се разгръща любовното общение, са женският лирически герой, покойният съпруг и дори тайнственият „трети”, който се вмества удобно в широко скроената ценностна система на драматичния потърпевш.

При това адресатът на отправеното нравствено стремление с еротичен привкус е винаги достоверен и реален, а не абстрактен и кокетиращо недействителен.

Показателното е, че самотата е резултат и отправна точка за борба, а не прието с примиреност състояние, узаконено от лиричния индивид като източник на наслада.

Любовното в книгата не се състои елементарно в самата невеществено-чувствена тяга към любимо същество, а в целия контекст на неговото битуване: общите деца и предмети, общата житейска история, конкретиката на всяко съвместно нравствено проявление на привързаността.

В този смисъл любовта е форма на връщане към спомена със силата на непримиримата вяра в собствените чувства.

Тя, обаче, освен източник на болка, е носител и на радостта от общуването - една по езически витална двуполюсност, която приземява книгата и я прави достъпна за вътрешния свят на широк кръг читатели.

Като поетическа категория любовта в поезията на Мариана Стоянова е форма на неудържима носталгия по точно определен отрязък от миналото и тогава, когато тя изгрее на небосклона на настоящето, неусетно се превръща в проста украса на делника, която не може да се оттласне от него.

В настоящето любовното преживяване, тоест, сантименталната буря, която сполетява героите тук и сега, вече не изкоренява дървета и не скършва стволове, а ликува с победоносна усмивка , опиянена от своя реванш над миналото:

По нея стъпвам. Със знаци за промяна.
Със нежност вдигам всеки паднал лист.
Душата ми, във светлина обляна,
в един внезапен миг се преоткри

във две очи, и честни, и лъчисти,
в една ръка, подадена случайно.
Във думи две, тъй смело отривисти.
Събуждам се. Край мен е обичайното.
(„Притихнах в мрака. И се умиротворих”).

Впрочем полисемията на думата „любов” в книгата е много богата. Тя означава или чувство за сигурност(„Под крилото на любовта”), или неусложнено от човешката опосредствуваност преживяване („Ония метафори, които ми шепне луната”), или болезнена обич към излетяло от семейното гнездо дете („ Възможно завръщане”), или дори естетическа наслада и подтик за въображението от зрителното възприемане на любимия човек („Синя приказка):

Синият цвят на очите ти.
Миг от красивото лято.
Къс от небето лазурно.
Вик на щастливото ято.
(„Синя приказка”)

Не във всички творби, обаче, думата „любов’ означава „любов”. В някои стихове я срещаме под формата на различни нюанси на любовното, което е само генезисът на любовта, без който тя не може да се развие и да заживее самостоятелен живот.

Затова там, където не става дума за основния партньор в любовното общуване(покойния съпруг и баща), става по-скоро въпрос за различни вариации на предмостието към истинската любов.

Друг е въпросът, че словото „любов” гостоприемно подслонява под своята семантична стряха всички негови житейски синоними и производни, а поетичното въображение на поетесата живописва тези допълнителни щрихи със смела метафорична „четка.”

Такава е, например, любовта в онези изповеди, в които тя превъзмогва обидата и е по-скоро победа над чувството, отколкото негов изразител.

Мотивът не е нов в българската поезия, но в книгата на Мариана Стоянова той е пречупен през нейната полифонична женска психология и така получава ускорение в неочаквана посока.

Не е без значение фактът, че книгата на Мариана Стоянова излиза именно в драматичната за човечеството 2021, когато из подземията на теории, наричани презрително „конспиративни”, изпълзяват сенките на антилюбовното и на античовешкото, а алтернативни учени цитират все по-често футуристичното описание на Джордж Оруел за държава, в която има „Министерство на любовта”.

Но ако романът „1984″ е вече литературна история, мощният призив за любов в „Ангелско крило” на Мариана Стоянова дава надежда не вчера, не утре, а именно днес.