ОТДАВНА СТИХНА БОЯТ

Иван Давидков

ОТДАВНА СТИХНА БОЯТ

Отдавна стихна боят. А в Балкана
стоиш ти - автоматчик, редник прост.
Тук те постави скулпторът на пост -
и няма отпуска, и няма смяна.

В дълбока нощ довяват ветрове
мек мирис от родопските градини.
Зоват те морските талази сини
и веселият Дунав те зове.

Но мраморното ти сърце мълчи.
И само дъжд когато заговори
за майка ти, за селските простори -
сълза просветва в твоите очи.

Просветва тя… А ти стоиш суров,
паласката тежи неразкопчана:
ако се вдигне враг - да си готов
да го посрещнеш сред Балкана!


***
Длетото на скулптора тънко звъни,
дълбае скалата корава.
То казва на мъртвия воин: „Стани!” -
и - мраморен, снажен - той става.
Та може ли кротко в пръстта да лежи
под тъжния шум на тревите
тоз, който роден е с орли да кръжи
от бездните чак до звездите!
Той казва на скулптора: „Сбогом!” - и сам
на чука висока застава -
гласа на земята да слуша оттам,
косите му сняг да завява.
Вечерника, вял из хайдушкия дол,
преспива в юнашката пазва.
На рамото кацва побратим сокол
и дълго за нас му разказва…
Той слуша как тучна пшеница звъни,
как весели влакове бягат.
Селата планински венец светлини
в краката му привечер слагат.
Доброто, простреляно в битка сърце
се свива от тръпка щастлива
и облаче сребърно взел със ръце,
той мокрите клепки изтрива.


СОНДИ КРАЙ ОГОСТА

На Цветан Ангелов

Тук всичко е легенда - даже тия
върби и тая есенна трева.
Едва ли сондите ви ще открият
богатство, по-голямо от това.

Лежат бунтовници сред равнината,
сразени от куршум или от щик.
И даже до сърцето на земята
е стигнал техният предсмъртен вик.

Дълбайте пясъците и скалите,
до тоя вик стигнете! Нека той,
роден отново, да ехти в душите
и да разкъртва техния покой.

Да сепва нашите пера, когато
във люлката на дребни чувства спят.
С вихрушката на есенното злато
да озарява трудния ни път.

Да ме тревожни. Дъх да не ни стига,
ала да водим дните за ръка,
и нашите дела да са верига,
щурмуваща билата на века.