Господин Господинов

Дори много старателно да търсите с. Канарата на всевъзможни съвременни географски, туристически и топографски карти, няма да го намерите. Успех ви очаква само ако попаднете на такива от началото на миналия 20-ти век. Но, ако позволите, нека ви освободя от това излишно и обременително търсене.

След Балканската война и освобождението от турско робство при административното деление на този край на Родопите влизат в битка за околийски център Ардино и Канарата.

Битката печели днешният гр. Ардино, а с. Канарата се обезлюдява напълно към средата на миналия век. Тук сега има само останки от зидове на къщи, изравнени със земната повърхност. По някакъв свой си начин се усещат и границите на градини и дворове. А най-сигурният белег за съществувалото някога село са плодоносещите и досега овощни дървета - сливи, ябълки, череши, круши и др.

Асфалтираният път за селото от общинския център с. Баните на област Смолян, минавайки през с. Вишнево, завършва в с. Гълъбово.

Ако имате път да минете от тук по черешово и вишньово време, сте голям късметлия. Ако разровите по-дълбоко земята, тук може да ви се усмихне и находка от полускъпоценен минерал. Не говоря за удоволствието от общуването с родопската магия на планината. То е нещо извечно.

Малко преди с. Гълъбово черен път от билото стремглаво се спуща към долината на р. Давидковска по 6-километров зелен тунел от букови корони.

Небето се отваря едва при с. Сливка, за да покаже няколкото полуразрушени къщи, обитаеми само лятото от местни жители, извели на паша стада овци и кози.

Иска се кураж и умение от водача на автомобила по този път, който ни извежда към крайната цел несъществуващото днес с. Канарата.

В тунела просветват зелени поляни, срещаме единици коне и крави на свободна паша. Не след дълго пред погледа ни се открива самото село, обрасло в треви и бурени, със тумби от крави и овце. Отсреща като стена ни посреща нов планински рид. А долу между двата рида кога тихо ромоли, а кога и с грохот се носи реката.

След последния завой, заобикалящ селото /а по-скоро това което е останало от него/, излизаме пред затворен портал на селище с няколко сглобяеми едноетажни съвременни сгради.

Посреща ни с предупредителен респектиращ лай огромна каракачанска овчарка. Разбира се, вързана и с дълго въже за свободно движение по него.

Преди около 20 години на това място ни доведе бизнесменът Румен Кандуров от общинския център в с. Баните. Тогава тук нямаще и следа от стъпил човешки крак след обезлюдяването на Канарата.

Този самороден талант подготвяше кариери за речна баластра, от които да снабдява бъдещото строителство на каскада от три язовира „Горна Арда”. България и Турция погребаха този проект. Лека му пръст и на удивителния човек-мечтател, довел ни на Канарата, който се пресели в отвъдното.

Но както е казано „Времето тече, всичко се променя”. И ето ни отново тук. Този път като туристи и търсачи на силни усещания от всякакъв вид. Това място бе явен магнит за родопчаните бизнесмени.

В този район Алеко Келешев, родом от с. Кутела, в съдружие с бизнесмени от страната за кратко време, е построил МВЕЦ - комплекс от язовирна стена, подземен хидротунел и сграда с водни турбини и трансформатори за средно напрежение.

Временните постройки са превърнати в база за поддръжка на построените съоръжения и доразвити в база за семеен отдих.

Посреща ни мъж на видима възраст между петдесет и шестдесет години - Живко Кушлев, един от екипа на дежурната смяна. Каракачанеца разбра командите на стопанина си и ни предава мирно в неговите ръце.

Настанихме се набързо в отредените за сън стаи и се събрахме в обширната трапезария. Тук извадихме провизиите и ги разпределихме в хладилниците.

Седнахме на маса за по един топъл чай и запознанство със Славчо - другия дежурен по смяна, след което се отдадохме на почивка от дългото пътуване. Следобедният сън ни ободри. Заедно всички се радвахме на красивия залез с обагрените във всички нюанси на червеното високи перести облаци.

По здрач мъжете поседнахме на зелената морава на блага приказка.Жените по традиция се озоваха в кухнята. Бяха две. От наша страна съпругата на колегата Съби - Катя, а от другата страна снахата на Живко - Албена.

Живко Кушлев беше най-възрастният от дежурния екип. Жител на най-близкото село Гълъбово, останало тук да пази Родопа планина от обезлюдяване.

Той с двамата си сина, снахите и техните деца се грижат за изправната работа на съоръженията на МВЕЦ-а. Тяхна е грижата за посрещане на рибари и туристи, дошли тук на воля да прекарат няколко дни далеч от забързаното ежедневие. Но не само това.

Според възможностите тук се отглеждат краве стадо, хергеле коне и всякаква друга живност за самозадоволяването на комплекса и неговите гости.

По някое време внукът на Живко - Мартини, и внучката на Съби - Катерина, ни дадоха знак, че настъпва мъжката част от здрача, /превърнал се в лунна приказка,/ и сме поканени на вечеря.

Трапезата бе повече от „за завиждане”. Донесеното от нас гостите и всичко, което е раждало и на път да ражда отново мястото на отколешното и забравено с. Канарата.

Първата ракия, по взаимно разбиране, бе от живите овошки на селото. Майсторлъкът й бе на Славчо.

И текнаха между ракиите едни ми ти разговори за минали времена, за общи познати, за днешния ден, за надежди и планове в бъдещето. И така до полунощ и в малките часове след полунощ.

В утрото на новия ден нито ранобудни, нито поспаланковци, се събудихме окончателно отпочинали и освежени. В общата гълчава не беше възможно да се отличи кой от какво и как е бил впечатлен.

Но ясно, буквално хорово, прозвуча радостта от кучешкия лай през нощта, пеенето по първи петли и галещия звук на чанове и тюмбелеци на разсъмване.

Предстояха ни няколко дни на свободен график, поединично и на групи, според желанията и интересите. Децата и жените избраха базата и най-близките околности.

Основната им грижа бе поливката на градинките със зеленчуци, хранене на птиците в стопанството. По хладно време сутрин и преди залез слънце на къси прибежки край базата събираха балкански чайове, ягоди и боровинки. Не забравяха и вечерята за цялата орава.

Мъжете избирахме по-дълги маршрути, съчетано със сбор на чайовете и изкачване на отсрещния рид с видимите останки от жилища и стопански постройки на изоставеното с. Малко Крушево.

Любопитно ни бе дали ще срещнем мечката, която единият от синовете на Живко мнократно е наблюдавал по време на зрялост на плода от овошките. Отделихме време и на речните корита с промиване на шлихови проби за наличие на злато.

В пегматити сред гнайсите се вглеждахме и ровехме старателно с надежда за находки от скъпоценни минерали. В места със запазена влага попадахме на единични находки от ядливи гъби.

За децата бе организиран риболов, при това с най-примитивни приготвени на място въдички. Уловът от мренки бе богат. Умората - благодарна.

А най-учудващото, децата сами без ничия помощ почистиха и изпържиха рибата. А ние готованците-възрастни се радвахме на вкусното и неизчерпаемо мезе за ледено-студената бира.

Ако някога ви се прииска да споделите такова удоволствие, елате тук, но се пригответе и за рекичката с чудното име Рибен дол. Там със сигурност освен мряна, ако сте умни и търпеливи, ще може да излъжете и някоя балканка /пъстърва/.

Вярвам на учени, които разбират човешкия живот като единство на материалното /тленното - нашето физическо тяло/, енергийното /излъчвано от нашето физическо тяло/ и информационното /вечното, наситило всемира/.

Първите две умират и/или/ се преобразуват. Третото, вечното управлява вселената и носи различни имена според религията, която се изповядва.

Получи се доста дълга, а може би и скучна уводна част. Казаното свързвам със спонтанно възникнала и утвърдена вече традиция.

На това място всяко лято се събират второ, трето и може би четвърто поколение на отдавна напуснали родните места предци от Канарата и съседните изоставени малки селца и махали в околността.

Това е памет, предавана пряко от поколение на поколение, но съхранявана и черпена от информационното поле на всемира. И вярвам тези срещи, тази памет няма да угаснат, поддържани от поколенията и от техните най-изявени представители.

Дните ни тук на това място май вече са на свършек. С посредничеството на наш колега - минния инженер Стефан Илъков, правим среща със Сашо Георгиев от с. Гълъбово.

Известен самоук-минералог в селото, Сашо познава места на възможни находки от полускъпоценни камъни. Бил е водач на групи студенти-геолози с техните преподаватели от университети в България, Германия, Русия.

При целенасочено, старателно търсене и трудоемко ровене тук са възможни находки от пезокварц, аметист, аквамарин, гранати и др.

В специализирани издания се утвърждава мнението, че находките са свързани с вътрепегматитови тела в протерозойските метаморфити /главно гранитогнайси, гранитизирани гнайси и гнайси/. Със Сашо обходихме три такива места в землището на с. Гълъбово.

Поровихме на воля и с пот на чело, но освен фрагменти от огромни срастъци на фелдшпатови и кварцови кристали, изветрели гранати и участъци с писмена текстура на гранита, друго не установихме.

Разбрахме се следващата година, подходящо оборудвани, със запас от време и обследване на целия район да продължим нашите занимания.

Няколкодневното ни приключение завърши. Поехме пътя към дома, пълни с впечатления и емоции.

Надяваме се макар и на други места и вие да влезете дълбоко, наистина дълбоко в природата, където са скрити всички житейски истини.