НЕБЕСНО ПОГРЕБЕНИЕ

Йоан  Нечев

Когато си на 4600 метра, всичко наоколо изглежда сякаш е в краката ти. На Тензин Джигме обаче, това не правеше никакво впечатление. По тези сипеи той се беше родил. И целият му осемнадесетгодишен живот бе протекъл тук. По мерките на племето му той беше вече зрял мъж. Тук рядко някой надхвърляше 40 години. Въздухът беше рядък, но това беше единствения въздух, който Тензин беше дишал.

За него не представляваше никаква трудност да пробяга до двата хълма, дето се виждаха отсреща и да се върне яхнал любимия си як, без даже да се задъха. Ако му кажеха, че съществуват хора, които биха припаднали след три крачки от липса на въздух, той вероятно щеше да се изсмее.

- Тензин! - чу той гласа на баба си от шатрата, построена от четири дебели, вързани заедно на върха кола и покрити с пет щавени кожи  от як.

Баба му Нанак Лкхаз беше доста възрастна. Минаваше тридесетте. Почти всичките й зъби бяха изпаднали, затова фъфлеше и понякога нищо не й се  разбираше. Но той и на това беше свикнал.  Все пак побърза по каменния склон нагоре до неравната площадка, където бяха накацали десетина шатри като неговата.

- Кажи, стара майко! - викна Тензин, като само подаде глава през отвора на шатрата. Според него, тя беше и глуха.

- Тензин, плоклетнико! Къе се губиш? - изфъфли старата, като прибави няколко съчки в малкия огън в средата на шатрата. Дори през лятото й беше студено. А всъщност беше доста топло - около пет градуса.

- Работа, старо - кратко я уведоми внукът. В племето се отнасяха с уважение към старите хора, затова той минаваше за доста невъзпитан.

-  Лабота, длън-длън! - замърмори възрастната жена. - По сял ден зяпаш и нищо не плавиш…

- За какво си се развикала, стара майко? - пропусна той покрай ушите си укорите.

- Дядо ти хълка и се дави. Зле е!

Чак сега Тензин погледна в ъгъла, където лежеше дядо му. Той беше много стар. Наближаваше петдесетте. Направо да не повярваш… Тензин пропълзя в шатрата и се вгледа в набръчканото му лице.

То бе покрито с бръчки и някак му се стори, че се е смалило. Очите на дядо му бяха затворени, а от цепката, която стоеше на мястото на устата, излизаше свистене.

- Нищо му няма - обърна се той към баба си Нанак. - Нито хърка, нито се дави…

- Ще умле - прошепна тя. - Душата му се готви да излети…

- Глупости! - рече Тензин и побърза да се измъкне  навън. Вътре се задушаваше.

Излезе и седна на семейния камък до шатрата. Около него бяха забити седем високи, окастрени кола, целите навързани с разноцветни ленти. Тензин знаеше, че всяка лента е нечия молитва към Буда. Както всички от племето, той беше будист. На коловете бяха вързани и неговите ленти.

Седмият кол бе най-висок. Бе отреден за Главната молитва: „О, мани падме хум!”, която бе молитвата на хилядите пътеки към Буда. Имаше много значения, но той помнеше само едно: „Привет на теб, О, сияние на лотосовия цвят!”. Или нещо подобно. По принцип бе непреводима.

Само главният служител на Буда, тукашният Лама, знаеше първите й около петдесет значения. Повече знаеше само Дадай Лама в столицата Лхаса. Но Тензин Джигме само бе слушал за нея.

Без да иска си спомни думите на баба си: „Ще умре” - бе казала тя. Каза го без мъка и съжаление. Хората не решаваха тези въпроси, нито ги обсъждаха.

Само Буда имаше право на това. И ако той решеше, тогава душата се освобождаваше и бе свободна до следващото си превъплъщение. И така безброй пъти, докато постигнеше Нирвана - състоянието на абсолютния покой и свобода. Когато щеше да бъде освободена от всякакви желания. Това го знаеха и малките деца.

- Как е старият баща? - чу той гласа на по-големия си брат Лхами Джинге, изправил се до него. Заедно с Уангдол, най-големият между тях, тъкмо бяха докарали стадото якове от паша.

- Знам ли…  -  поколеба се Тензин. - Стара майка казва, че вече се освобождава.

- Слава на Буда! - изрече необходимата молитва брат му. - О, мани падме хум!

- Не бързаш ли? - стрелна го с поглед Тензин. - Не ми изглеждаше още…

Брат му нищо не каза. Свали една червена лента от пояса и я завърза на близкия кол. После се обърна и, без да каже дума, заслиза надолу по хълма.

През нощта старият Нгапой  Нга-Уанг Джигме умря.

Освободи се леко и естествено в съня си. С последното дихание душата му излетя и се зарея над него, а тялото му остана празно. Душата бе свалила поредната си дреха, преди да полети към Буда.

На сутринта цялото село вече знаеше. Всички работи за близките три дена се отменяха. Предстоеше тържественият ритуал на изпращането. Но те не изпращаха самия Нгапой, а тялото му. Духът му вече го нямаше. Той се рееше свободно над тях и вероятно избираше следващото си прераждане. А тялото му оставаше на земята. И тук започваше загадката…

Будистите не погребват своите мъртви. Не ги кремират, защото в тибетската пустош дърветата са рядкост и затова не се използват за огън.

От друга страна, не могат просто да оставят тялото някъде на открито, защото щеше да се вмирише и да отрови някои животни. Щеше да стане източник на зараза, особено при такъв климат.

А след като не можеше да се погребе в земята, нито да се изгори и разпръсне от вятъра, нито да се остави някъде, оставаше единствено да се предаде на небето. От хилядолетия така тибетците погребваха своите мъртви. Наричаха го: „Небесно погребение”. Това беше много важно събитие за цялото племе.

Затова веднага побързаха да изпратят човек да извести местния Лама, посредника на Буда. Той щеше да ръководи церемонията. А за извършването й имаше определен друг човек, който цял живот се занимаваше само с небесни церемонии.

Той се раждаше в семейство на потомствени майстори на такива погребения и беше тачен през целия си живот. Защото беше един, не само за племето, а и за цялата област. Казваше се Бхути Бстан Джин и живееше недалече от племето на Тензин Джигме. И за него потеглиха със специален ездитен як, украсен празнично.

Жените в селото се заеха с оплаквателните молитви, а онези, които бяха близки на семейството - с подготовка на тялото на стария Нгапой за небесното погребение.

Всъщност, думата „погребение” в тибетския език е почти синоним на една друга дума - „поклонение”. За мъжете нямаше никаква работа, освен да извадят ритуалната дървена скара, използвана за такива случаи. Тя се състоеше от седем дълги пръта, съединени с напречни дъски.

За предстоящото небесно поклонение нямаше нужда от ковчег. Измитото тяло се увиваше в тъкани, многоцветни рогозки като своеобразен вързоп, който се поставяше в ембрионална поза върху скарата.

Преди това обаче, тялото се намазваше с благовонни масла, които забавяха процесите на разлагане и намаляваха миризмата. Трябваше да се бърза. При този климат тези процеси се развиваха бързо. Така че беше необходимо небесния ритуал да се извърши на втория ден, а третият бе определен за празненство.

Един ден след кончината на стария Нгапой Нга-Уанг Джигме пристигна почитаемият местен лама Чотджен Церинг. Той бе пътувал половин денонощие на як, украсен според сана му. За него бе приготвена специално построена шатра.

Малобройното население на малкото селце бе облякло празничните си одежди. Ламата благослови всички и отправи молитва към Буда за здраве и благоденствие. Дълго време космическото дихание „Ом-м!” се носеше във въздуха.

В деня на небесното погребение пристигна и главният изпълнител - почитаемият Бхути Бстан Джин. Той стискаше в ръка основния си инструмент - церемониалната брадва.

Беше сравнително млад мъж, на около 25 години, през осем от които бе извършвал потомствени ритуал. Бхути носеше със себе си и ритуалното питие, от което употребяваше пълна чаша преди да се захване за работа - бутилка уиски.

И така, всичко бе готово.

Група от седем роднини, начело с тримата синове на покойника, вдигна скарата с тялото на починалия тибетец и потегли, предвождана от лама Чотджен Церинг.

Церемонията трябваше да се проведе на свещената скала, намираща се на три часа път от селото, където от незапомнени времена се извършваше небесния ритуал. След тях вървеше цялото население на селото, което беше на крака, облечено в празнично облекло.

Пътят беше отчайващо труден. Виеше се нагоре по стръмни пътеки и сипеи, слизаше в дълбоки скални цепнатини и отново се катереше към небето по непристъпни зъбери и каменисти урви. И всичко това - без почивка. Само един тибетец, роден тук, би понесъл такова изпитание в разредения въздух.

Пристигнаха на определеното място в ранния следобед. След кратка почивка ритуалът започна. Лама Чотджен Церинг говори дълго за живота на починалия, описа спиралата на странстванията на душата през многобройните й превъплъщения и отправи безконечна молитва към Буда за запазване на човешкия род. Той завърши така:

- Велики Буда! Изпращаме ти душата на Нгапой Нга-Уанг Джигме да я напътстваш в по-нататъшния й път, а тялото му нека изпълни мисията си като дари живот на твоите създания! О, мани падме хум!

На скалата във форма на площадка, на върха на планината, бе положено тялото - този празен вече съд, комуто се падаше честта да изпълни последното си предназначение.

Бхути Бстан Джин изпи необходимата си чаша уиски, взе ритуалната брадва и пристъпи към него. В този миг тримата сина на починалия се обърнаха и тръгнаха по обратния път. Те не трябваше да видят какво ще последва.

Небето се изпълни с птици. Лешояди и орли прелитаха наблизо и с бръснещ полет се издигаха отново над последната сцена на ритуала. Те знаеха какво ще последва и не изпускаха от очи всяка подробност от случващото се на свещената скала.

Бхути Бстан Джин вдигна брадвата и започна да сече трупа на късове. После ги разхвърля с кървави ръце в четирите посоки на света.

Лешоядите и орлите са нахвърлиха на очакваната плячка. След десет минути те излетяха заедно с Нгапой Нга-Уанг Джигме в небесата.

Ритуалът бе завършен и жизненият цикъл можеше да продължи. Природата не бе замърсена, а живите същества бяха нахранени.

Всичко придобиваше смисъл.