ТОДОР ГУГИНСКИ

Светозар Казанджиев

Мнозина вярват, че нещата в света се направляват от съдбата и от Бога по такъв начин, че ние хората, сме напълно безпомощни да ги променяме и не си струва да ги спираме. По-добре е да се оставим на тяхната воля.

В наше време това мнение се затвърждава от превратностите, които стават пред очите ни. Размишлявайки върху тях, и аз съм бивал склонен да ги приема донякъде…

Тези думи са извадени от „Владетелят”, философски труд на Николо Макиавели, написани през 1513 г.

Защо ги цитирам? Ами защото днес, 500 години по-късно, за повечето от нас нещата изглеждат по същия начин. А може да ги променим. Макиавели продължава: „тъй като нашата свободна воля не е загаснала, мисля, можем да приемем за истина, че съдбата се разпорежда с половината от нашите постъпки, а другата половина или приблизително толкова, тя предоставя на самите нас”.

Нашата съдба е в нашите ръце, нито по-малко, нито повече. Животът е пълен с доказателства. Едно от тях е героят ми Тодор Гугински от с. Левочево, Смолянско. Неговото верую е: аз предпочитам грешките на ентусиазма пред безразличието на мъдростта.

Той е роден на 25 март 1935-а в семейството на Кина и Илия Гугински. Баща му е първи братовчед на антифашиста Метекса Гугински, майка му - дъщеря на кмета на ксантийското село Мусафаклъ, (Северна Гърция), след 1913 г. Изтъквам това, не защото е най-важно, а защото от джанката няма как да се роди ябълка. Джанката ражда единствено джанки!

Илия Гугински е зидар. Умира 29-годишен, два месеца след раждането на четвъртото му дете Тодор. Силна простуда, съчетана с воден плеврит го отнася в отвъдното и оставя Кина Плеснева-Гугинска вдовица с четири деца: Георги на 7, Марко на 6, Мария на 3, а Тодор - на 2 месеца.

Кина отглежда децата си с тютюн и картофи. Известно време е готвачка в стола на училището, където учат децата й и сортировачка в тютюневите складове в Райково, Устово и Левочево.

„Мама беше горд човек, с твърд и непоколебим характер. Природно интелигентна, наследство от своя баща, тя разбираше всичко. Не даваше да я съжаляват, споделя порасналият й вече най-малък син в своята „Автобиография”. Видяла от пловдивските ни братовчеди, че за Коледа и Нова година украсяват елха вкъщи, през 1937-38 г. наложи традиция и ние да кичим дръвче”.

По Великден, препасал торбичка през рамо, Тодор разнася на роднините в село и съседното - Писаница „кукли” - питки , украсени с яйца. И четирите деца завършват училище в Левочево. След това започват работа. Георги и Марко отглеждат няколко овце, крава и муле, с които подпомагат изхранването на семейството, Мария - работи тютюн, а Тодор, едва 7-8-годишен, помага на братята си. Кина непрекъснато им внушава: „Който сее всеки ден, всеки ден ще е нахранен!”

Той расте здраво, чевръсто, любознателно дете. Пее хубаво и рецитира. Изявите му са в училищния и църковния хор, по време на общоселски празници и школски утра. През 50-те години на миналия век в Левочево има два радиоапарата.

Единият е на вуйчо му Райчо. Разрешават му да слуша музика и новини за Втората световна война, срещу ангажимента да зарежда акумулатора му (батерията) в съседното, на пет километра, село Бостина. Ала истинското лице на войната Тодор вижда в гърчовете и риданията на стрина му Руса, когато убиват сина й Метекса Гугински.

Тодор завършва седми клас с пълно отличие. Гледайки как растат неговите способности, Кина крои големи планове за своя малък син. Записва го в Пловдивската търговска гимназия, където живеят двамата й братя и по-малката й сестра.

На 15 септември 1948-а Тодор влиза в гимназията. Научил се да свири на акордеон в Левочево, тук го привличат в духовия оркестър, като тромпетист. В списъка на българските тромпетисти името му отсъства и със сигурност никога не е било вписвано…

В трети курс, един от братята му постъпва на работа в Министерството на отбраната и го премества в столична търговски гимназия. Още в Левочево, след това в Пловдив, пък и сега в София, най-малкият син на Кина Гугинска проявява наклонност към обществените дела.

Неговата словоохотливост, лекотата, с която общува със своите съученици и преподаватели, светлия му характер и отличен успех, го утвърждават като надежден младежки трибун.

През 1953-а е приет за редовен студент във Висшия икономически институт „Карл Маркс” и сбъдва първата си голяма мечта. Негови преподаватели са академиците Евгений Матеев и Кирил Григоров, професорите Жак Натан, Иван Попов, Тянко Йорданов, Любен Беров, Веселин Хаджиниколов…

В четвърти курс е привлечен на щатна работа (за 5 месеца) в Ленински районен комитет на ДКМС. Дипломира се през февруари 1958 г. И още същия месец, призован от родовата кръв и любовта към Родопите, Тодор напуска София и започва работа в плановия отдел на Трето рудоуправление на ГОРУБСО - Мадан.

Естествено, като всеки млад човек, изпитва някакво съжаление, че повече няма да посещава спектаклите на столичните театри, на Софийската опера, на Държавния музикален театър „Стефан Македонски”.

„Тодоре, щом не искаш да крачиш по жълтите павета на бул. „Руски”, стой сега на рудник „Върба”, на връх планината, да ти дойде акъл” - иронизира сам себе си Гугински. Утешава го фактът, че работата е интересна, а заплащането - добро. Може да помага на майка си. Но и този „пашалък” не удря в дълго.

На 12 април 1958-а го освобождават от Рудоуправлението понеже е назначен за началник на плановия отдел в Околийския народен съвет - Смолян.

Заплатата му е с 500 лева по-ниска от тази в ГОРУБСО, но пък вече е в околийския център и има възможност да опознае икономическия хал на района и кадровия му потенциал.

И още едно предимство - Смолян е излязъл току-що от „пубертета” и младият плановик ще бъде част от самочувствието му, с което влиза в своята младост.

На новото поприще Гугински изучава активно икономиката на региона, ръководи програмите за развитие на здравната и училищната мрежа. Като млад и образован ръководител, Околийският комитет на БКП нему възлага да подготви възражение срещу идеята на пловдивчани, Смолянска околия да бъде закрита и включена в планирания нов окръг с център Асеновград. Слава Богу, това не се случва!

С Указ № 29 на Президиума на Народното събрание от 22 януари 1959 г. е утвърдено новото административно деление на страната и е създаден Смолянски окръг.

Докато Гугински се учи на партийно и стопанско строителство в едногодишната школа на ЦК на БКП в София, на 1 април 1966 г. е избран за първи зам. председател на Окръжния народен съвет (ОНС) в Смолян.

Годината е високосна за него. Завършва партийната школа, жени се и му се ражда първия син Георги. Сред различните отговорности, които са му възложени на високия пост (планово-икономическите, промишлените и социалните дейности, просветата и културата), ние се вълнуваме най-вече от приносите му в областта на културата.

С идването в Смолян, той се включва в културния живот на града. Става част от художествената интелигенция. Там са: Атанас Капитанов, Стефан Бончев, Сашо Чобанов, Петър Стайков, Мирослав Моллов, Ангел Мерамов, Тодор Маринов, Иван Иванов, Петър Костадинов…

Кръг, който непрестанно се разширява и който открива у Гугински, освен искрена съпричастност към родопския дух и лидерски качества.

След Първия конгрес на българската култура (май 1967), Гугински е избран за председател на Окръжния съвет за изкуство и култура. В Смолян и окръга вече съществуват условия за съчетаване на държавното с общественото начало и развитие на принципите на самоуправление в тази деликатна област.

Създадени са и функционират окръжните структури на библиотечното, музейното и архивното дело, Художествената галерия, ансамбъл „Родопа”, Родопския драматичен театър, творческите групи на художниците, писателите, журналистите, Клуба на дейците на културата…

Младото партийно и държавно ръководство съзнава, че да постигне успех в утвърждаването на окръга, да преодолее вековната изостаналост на този край на отечеството, е длъжно да подхожда новаторски, но и съобразно утвърдените стандарти за развитие на страната.

След като изяснява нуждите на културните институти, творческите групи и звена в окръга, за да станат част от националния творческия процес, Тодор Гугински организира разговор с всички заинтересовани.

На 28 септември 1967 г. се провежда съвместно заседание на ОНС, ОК на ОФ и Окръжния съвет за изкуство и култура (ОСИК) под надслов: „Да изучим, съхраним и доразвием културното наследство на Смолянски окръг”.

Първата тема на заседанието е свързана със старата родопска архитектура и усталъка на нашите майстори. След извършения анализ на наличното и загубеното, Гугински прогласява:

„Родопите са един от малкото райони в страната с толкова пълна и единно оформена народна архитектура от Възраждането насам. Наш дълг е да проявим грижа и привлечем средства за нейното укрепване и развитие”. Тогава в окръга има 145 архитектурни и 150 исторически паметници - в Смолян, Златоград, Широка лъка, Чепеларе, Могилица, Чокманово, Славейно, Рудозем, Неделино…

Той бие тревога срещу бавния „марш” на Националния институт за паметниците на културата (НИПК), а в Министерството на културата настоява за повече документация и по-бързи решения за образците, които бюрокрацията и времето рушат.

Предлага мерки за възраждане на отделни традиции в строителството, иска група проектанти в Пловдив, която да е по-близо до въжделенията на Смолянски окръг…

В духа на времето заклеймява стремежа на частната инициатива да променя архитектурните образци, в които живее и посочва лошите практики: Брахимбейовия конак, Гьорджевата, Бадевата и Хутевата къщи в Райково, Жайгеровата в Соколовци, Кедиковата в Момчиловци… Настоява Широка лъка, Златоградския ареален комплекс и Чешитската махала в кв. Райково да станат архитектурни резервати със специален статут. Конкретизира неотложните ангажиментите на държавата, в лицето на Министерството на културата и на общините по места…

Следващата група въпроси, които повдига в изложението си Гугински, са свързани с музейното дело. Тогава (1967) във фондовете на Окръжния музей има 4500 етнографски, исторически, археологически, снимкови и други документални експонати, днес в Регионалния исторически музей „Стою Шишков” те са над 15000.

Художествената галерия започва да пише своята биография през 1964-а със 130 творби на български художници, сега във фонда й има над 2000. Сред тях блестят имената на първите майстори на четката: Асен Василев, Анастас Стайков, Михаил Карапаунов, Димитър Серезлиев, Петър Стайков, Вълко Гайдаров, Никола Гелов…

И още нещо, освен в Смолян, музейни сбирки и етнографски кътове има в Мадан, Чепеларе, Девин, Момчиловци, в почти всички читалища и в много училища на окръга.

В началото (1963) Държавния архив съхранява 845 фонда с 40000 единици, днес те са над 3000, а архивните единици - над 200 665. В прегледа на родопската книжнина, Гугински отбелязва със задоволство имената на Николай Вранчев, Владимир Примовски, Тома Попратилов, Димитър Петков, Николай Хайтов, Янтай Кавалов, Станислав Сивриев, Тасо Примо, защото те продължават делото на звездната троица на Родопското възраждане - Христо Попконстантинов, Стою Шишков и Васил Дечев.

Настоява за издаване на техните съчинения, за да станат достояние на широк кръг български читатели. Окръжната библиотека, тогава разположена в читалище „Христо Ботев”, разполага с 5800 тома. Днес (2020) има своя собствена сграда и 245 217 единици.

Участниците в разговора, предизвикан от Гугински, са единодушни за ролята на читалищата и училищата в издирването, съхраняването и популяризирането на родопския фолклор. Както и за изключителното място на ФА „Родопа”, оркестър „100 Каба гайди”, Детско-юношески фолклорен ансамбъл в Смолян и Средното музикално училище в с. Широка лъка, (последните две предстои да бъдат открити). Форумът приема специална програма за развитие на гайдарството и масовизиране на художествената самодейност.

Като първи зам.председател на ОНС, Тодор Гугински взема активно участие в подготовката на Постановление № 43 на ЦК на БКП и на МС (1969) „За по-нататъшното социално-икономическо и културно развитие на Смолянски окръг”. Заедно с Иван Ставракев, Стоил Седянков и Андрей Печилков, поема на личен отчет състоянието на стожерите на смолянската култура: Родопския драматичен театър, Ансамбъл „Родопа”, оркестър „100 каба гайди”.

Пак по негово време започва печатане в академичното издателство „Марин Дринов” на сборниците с родопски фолклор на Владимир Примовски и Атанас Райчев, Росица Ангелова и Петко Карапетков, на Ангел Спасов и Анастас Примовски, Георги Вулджев и Никола Примовски, започва изграждането на паметника на Дичо Петров край Проглед, на Братан Шукеров и Кирил Маджаров в Смолян, на Васил Дечев в Чепеларе, на скулптурната композицията „Орфей и Родопа” в окръжния град, на Васил Димитров в с. Арда…

Важна част от живота на Смолян стават Майските културни тържества, ОХИ „Родопа”, етнографската изложба „Очи гльодали, сорце ткало”.

Интензивна дейност развива Клубът на дейците на културата, създаден през 1966-а, чийто първи председател е Тодор Гугински.

През 1967 г. е учредена награда „Родопа” за ярки художествено-творчески постижения.

Първите й носители са: Николай Хайтов, Антон Дончев, Станислав Сивриев, Йордан Саръиванов.

Липсата на кадри в областта на културата държи в тревога председателя на ОСИК. Двама специалисти със средно образование: Апостол Кисьов, „бащата” на легендарния оркестър „100 каба гайди” и Манол Бояджиев, инспектор по транспорта, заемат длъжности за вишисти, което е грубо нарушение на закона.

Гугински заминава спешно за София. Човекът, който може да му помогне е проф. Иван Илиев, първи зам.-председател на Комитета по труда, негов преподавател от ВИИ „Карл Маркс”.

След като излага проблема и мотивира, защо тази дейност не е лъжица за всяка уста, получава надлежно писмо, с което двамата специалисти са удостоени да заемат длъжността, без да имат висше образование.

Стремежът на Гугински да укрепва и развива културните институти, творческите групи и звена, го среща с водещи представители на културна България - поетът Павел Матев, председател на Комитета за изкуство и култура, народният художник Дечко Узунов, председател на Съюза на българските художници, проф. Фили Кутев, председател на Съюза на българските композитори, големият скулптор проф. Любомир Далчев и неговия брат, поетът Атанас Далчев, цигуларите Емил Камиларов и Дина Шнайдерман…

При едно посещение на Пенчо Кубадински, зам. председател на МС в Смолян, в компанията на министър председателят на Югославия Петър Стамболич, първият секретар на ОК на БКП Запрян Ташев взима със себе си Тодор Гугински (най-вещия познавач на културата), за да покажат на гостите не само хубостите на планината, а и очарованието на родопската душа.

На изпроводяк двамата молят Кубадински, който е нашенски зет (съпругата му е от с. Хвойна), в удобно за него време да ги приеме в МС. Целта им е да поставят на дневен ред изграждането на телевизионната кула на връх Снежанка.

Като първи зам.-председател на ОНС в Смолян, Гугински наблюдава и вероизповеданията. Службата го сприятелява с окръжния мюфтия Юсеин Сеферков и с архиерейския наместник свещеноиконом Иван Пантелеев - искрени българофили, достойни пастири на своите паства.

През 1970 г. Сеферков е поканен на конференция в Ташкент, а точно по това време идва на посещение неговия германски колега. Сеферков търси съвет от зам.-председателя как да постъпи - хем да уважи поканата на средноазиатските аксакали, хем да не наскърби немския си приятел?

С едната дума висшият окръжен служител поема посрещането на германеца, а Сеферков отлита за столицата на Узбекистан. Във връзка с посещението на немския ислямски свещеник, мюфтийството организира събор на всички ходжи от окръга в Смилян. На поляните в долната част на селото, цял ден се въртят чевермета, звучат песни, свири оркестър, а на хорото с еднакъв ищах рипат християни и мохамедани. Швабът е във възторг от братолюбието, което виждат очите му и въобще не пита своя домакин, как е възможно това?

Взаимното доверие и искреното приятелство идва на помощ на Гугински през 1971-а в Мадан. Пред сградата на общината двеста жени с бели забрадки скандират против смяната на имената им.

Нито Джурбинев, председател на Градския народен съвет, нито партийния секретар Чукански, знаят как да постъпят.

Тогава Гугински звъни на Сеферков. „Тодоре, да не направите беля! Никаква милиция, никакви сили срещу жените, предупреждава мюфтията! Изчакайте, ще пратя трима мъже, с които да разговаряте, сега успокойте хората”.

Така протестиращите се разотиват по живо, по здраво. На 7 юли, Празник на храм „Света Неделя” в Райково, идва Пловдивският митрополит Варлаам.

На обяда сановникът моли Гугински да освободи задържан свещеник в Лъки, събирал пари за курбан. На другия ден попчето е при съпругата и децата си.

Като първи зам.-председател на Окръжния народен съвет, Гугински работи с трима председатели: Никола Палагачев, Величко Караджов и Иван Теофилов.

Като първи председател на Клуба на дейците на културата в Смолян, по повод половинвековния му юбилей, Гугински разказа спомени за вълнуващото и романтично начало.

И в същото време, съвсем деликатно, но и толкова категорично, разсея някои твърдения, че имало партиен страх, че били „привиквани” отделни културни дейци в ОК на БКП и прочее „легенди” при откриването на клуба.

„Първият когото е трябвало да привикат бях аз, ако въобще някому е идвало наум подобно нещо, призна Гугински. Инсинуациите са плод на отделни дейци на културата, готови всякога да превият колене пред управниците, които и да са те, за да запазят паничката с леща в ръцете си”

Тодор Гугински и Кирил Кузманов, секретар на ОК на БКП застават категорично в защита на талантливия режисьор Йордан Саръиванов (Йори) представил блестящо своята дипломна работа в Родопския драматичен театър, когато започват да летят доноси, като смъртоносни комари, за миналото на режисьора.

Те се срещат с Венелин Коцев, секретар на ЦК на БКП и гарантират пред него, че Окръжният комитет ще защитава твореца докрай. Нещо повече, за добрата му работа, ОНС му присъжда наградата „Родопа” за творчески постижение в областта на театъра.

Няма как да отмина ролята на Тодор Гугински за изграждането на три емблематични паметника в окръга, възторжените срещи, които преживява с трима ярки личности и творци. Те го карат да мисли защо едни дарования подчиняват таланта си на личния успех, други на отечеството, а трети на собствената си съвест…

Най-труден е контактът му с Александър Гигов, който печели безапелационно конкурса за паметник на Дичо Петров край с. Проглед, на пътя Смолян - Пловдив. Гигов е анархист от преди 9 септември 1944-а и ненавижда комунистите по презумция. Заради това протака творческия си ангажимент и блокира работата на местните органи, които имат своите планове.

Гугински се запознава с него и разглежда гипсовия проект в ателието му, моли го час по-скоро да мине за одобрение от Художествения съвет към СБХ. За да го активира, той организира заседание на журито в ателието на Гигов.

След положителната оценка на Художествения съвет скулпторът предлага на Гугински да му осигури две морени от Витоша, за да отвърже ръцете на каменоделците. Столична община не дава да се издума. Това е национален парк и морените са защитени със закон.

Притиснат „в ъгъла”, Гугински му предлага каменни блокове от Родопите. Вече са открити подобни морени около скалата Невястата.

„Господин Гигов, героят е роден в планината, нека споменът за него да е от гръдта на Родопа”, моли го Тодор. Гигов е впечатлен от думите му. Усеща колко велика е неговата професия.

Разнежва се, въпреки хладността, с която приема всяка идея на възложителите от Смолян и непрекъснато предявява нови и нови претенции.

Има една мъдрост: „Когато хората са велики, делата им са божествени”. Проблемите са решени, паметникът е изработен навреме и е открит на 2 юни 1971 г.

Обичливата родопска душа на Тодор Гугински от с. Левочево стопява леда между себе си и големия скулптор и двамата стават приятели. Плод на това приятелство е гранитният образ на Дичо Петров, застанал на вечна стража в сърцето на планината.

При една среща с Павел Матев, председател на Комитета за изкуство и култура и със заместниците му Димитър Петков и Атанас Божков, Гугински представя идея за изграждане на скулптурна композиция на Орфей и Родопа в Смолян.

И тримата я приемат за оригинална. Проф. Божков предлага да се възложи реализацията й на най-добрия скулптор в България по това време - проф. Любомир Далчев.

Няколко посещения в ателието на художника в София и едно на Далчев в Смолян, решават съдбата на уникалния паметник.

Мястото е посочено лично от скулптура и той отказва да се обсъжда. Имало е предложение за други места: пред читалище „Христо Ботев” и по пътя Пампорово - Смолян. Условието на Далчев било, композицията да е в града, където се събират много хора и играят деца.

Роденият в Солун художник, възпитаник на три академии: Софийската, Римската и Парижката, реализира проекта с голямо желание. Резултатът е виден. Открита през 1970-та, скулптурната композиция „Орфей и Родопа” се превръща в емблема на родопския град. Става любимо място за туристите и гражданите на Смолян, за децата, които през по-голямата част от годината са в компанията на Орфей и красавицата Родопа.

Пред паметника са откривани всички национални празници на Поезията, на които Смолян е домакинствал. Затова, когато минаваме край него, когато се снимаме заедно със своите гости или с децата си, е хубаво да си спомняме, че идеята принадлежи на един мъж, когото със сигурност не познаваме, но и той като нас е родопчанин. И максимата: „Цялата радост на живота е в творчеството, защото то убива смъртта”.

В работната фаза възниква малък проблем за скулптура и „голям” за автора на идеята. Фигурите са голи. Гугински обикаля около макета, изпотява се под лъжичката, но не смее да каже къде го стяга чепикът, защото стои до творец, за когото специалистите са единодушни: „В областта на скулптурата, ХХ век е „Век на Далчев”. И все пак, изплюва камъчето: „Голотата ме притеснява, господин Далчев. Хората в моя край са по-консервативни. Зная, че и в класическите творби, пък и в много от нашето време, има фигури със стилизирани наметки, прикриващи части от тялото, които не отнемат от художествената им стойност”.

Далчев се усмихва приятелски и паметникът добива сегашния вид.

Във връзка със 100-годишнината от рождението на именития родоповед, писател и общественик Васил Дечев от Чепеларе, градската управа възлага на Гугински да поиска от Съюза на българските художници скулптор, който да направи паметник на Дечев.

Предложен е Константин Доганов. Много скоро процедурите са проведени и Доганов, заедно със своя съавтор Иван Димов идват в Чепеларе да монтират белокаменния образ на някогашния кмет на града и известен писател. Заради нашата българска завист „Защо той, а не аз”, нещата не минават без пречки.

Когато започва окончателното изграждане на паметника, в Окръжния комитет на БКП - Смолян пристигат десет анонимни писма-възражения - хули срещу Васил Дечев, срещу предтечата, дал лице и дух на Чепеларе, разказва Гугински.

Гражданството се оказва обаче като живота - по-голямо от всички и елиминира дежурните писачи на жалби и възражения срещу всичко ново, което става в града.

Паметникът е открит на 25 декември 1975 г. И днес е там, в парка до площад „Олимпийски”, бял и непоклатим, зовящ ни да помним, за да не ни забравят.

В своя живот Тодор Гугински всякога е отдаден на духовността, вижда, че в сложния механизъм на обществото, всички неща са взаимно свързани. Това го кара да търси баланс, да управлява посоката, но в един момент, заел позата на слушател, не на изпълнител, действителността го връхлита с цялата си мощ.

Към края на 1970-а секретарят на Министерския съвет Станиш Бонев, негов състудент, го кани на работа в София. Родолюбецът, чиито дела са свързани изцяло с израстването на родния край, отклонява предложението. Но често нещата не са това, което са. Тогава се намесва съдбата.

На една оперативка в Окръжния комитет на БКП първият секретар Димитър Димитров, нарежда да „озаптят” Васил Андреев, който е против обединяването на кооперациите в Смолян и ако е нужно да бъде изключен от партията. Преди да закрие оперативката, първият моли присъстващите за пълна конфиденциалност. Обичайна практика в партийните среди. Така падали по-лесно главите на несъгласните.

Гугински се връща на работното си място в ОНС. След половин час петолъчката (специален телефон за разговор между началници) иззвънява. На линията е първият секретар Димитров. Директно, без заобикалки го предупреждава: „Гугински, ти чу какво се уточнихме за Васил Андреев. Ако това стане достояние в Смолян, ще смятам, че ти си изнесъл информацията!”

Гръм от ясно небе - така приема разговорът първият зам.председател на ОНС. Става му ясно, че кредитът на доверие с което се ползва в лицето на висшето партийно ръководство е накърнен.

Това е капката, която прелива чашата и той дава съгласие пред Станиш Бонев да бъде обсъждан за работа в Министерския съвет. По това време премиер е Тодор Живков.

На сесия на Окръжния народен съвет, проведена на 25 май 1971 г. Тодор Гугински е освободен от заеманата длъжност в Смолян и започва работа в Министерския съвет.

През м. юни същата година за председател на правителството е избран Станко Тодоров, а Гугински е назначен за зам.-началник на отдел „Местна и кооперативна промишленост, търговия, селско стопанство, туризъм, битови услуги и народни съвети”.

Първото, което впечатлява мъжът от Родопите, изкачил се до най-висшия орган на изпълнителната власт, е дружелюбното и коректното отношение на колегите му към него.

През 1972 и 1973-та в МС се извършват структурни и организационни промени. Комитетът по туризъм, е трансформиран в Комитет за отдих и туризъм като самостоятелно ведомство.

Започва изграждането на високо-категорийни хотели по образец на най-реномираните вериги в чужбина. Хотел „Витоша”, договорен с японската фирма „Ню Отани”, хотел „Варна” с швецката фирма ABW, новотелите в Пловдив и София - с френската „Содотек”.

Много и разнообразни отговорности възлагат на държавния служител Тодор Гугински. Навсякъде се представя достойно. Работи под ръководството на трима премиери - Станко Тодоров, Гриша Филипов и Андрей Луканов.

Член е на партийния комитет в Министерския съвет и профпредседател на съюзната организация. Предвид на тези му делови, професионални и човешки качества, Гугински е назначен за зам.-председател на Българската асоциация за туризъм и отдих (БАТО). И там дава най-доброто от себе си.

Но влиза в конфликт с програмата за развитие на туризма в България (началото на „бетонирането” на българското Черноморие и планините) предложена от новия шеф Стоян Жулев и по свое желание преминава на работа в Централния съвет на Българския туристически съюз, като зам.-генерален директор на фирма „Пиринтурист” (1990). Там се пенсионира.

През 1985 г. съпругата му Елена става доктор на науките. Двамата му сина Георги и Николай завършват юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски” и магистратура във Вашингтон.

Семейни са и работят в България, убедени, че ентусиазмът не отива при тези, които го търсят, а при онези, които го заслужават.

Ако надникнем в душата на Тодор, ще открием, че е бил неспособен да се сближи прекалено с някого или пък да навреди другиму.

Ще видим, че е неспособен да отмъщава и да завижда. Нито да скандалничи или пък да се отметне от дадена дума.

„Ако сега ме запитат къде и кога работата ми е била най-приятна, резултатна и плодотворна, без колебание ще кажа - в Смолян и Смолянски окръг”, признава Гугински. Убеден съм, не само той мисли така. Камъкът тежи на мястото си.

Февруари 2020 г.

——————————

ПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

ГУГИНСКИ, Т., Моята автобиография, Зеа-принт, См. 2016