МИНАЛОТО

Йорданка Петкова

Миналото може да те преследва, може да ти е съдник, може да ти е учител, а може и да ти е слънцето в заника на живота. То е нашият изживян свят и нашият извървян път. Връщаш ли се към спомените, това значи, че е дошло време да се грееш на тях. Тогава идват онези милите, хубавите и неосъзнати дни, месеци и години.

Баба ми Недялка беше от жените, които можеш да ги разбереш само когато знаеш живота им. Изживяла бе страшната участ да погребе две свои деца. Черното беше неин спътник до края на живота й. Но това не пречеше на бабините ръце зиме да почистват още в тъмно изгорялата пепел от печката, за да забумти новият огън и да се събудим всички на топло.

Пружината на леглото с годините беше увиснала там, където всеки ден сядаше. На едно и също място, по един и същи начин. Не й пречеше тъгата да ни омеси и разточи баница с пръжки или със зеле. Кой каквото обича. В къщи и месото в чиниите си имаше своя собственик.

Един ядеше бялото месо, друг крилцето, а трети бутчето. Красотата на тази ежедневна повторяемост всъщност е била обичта и уважението към всеки поотделно.

Дойдеше ли Никулден и от сутринта се започваше да се тропа по вратата:

- Дяле, станахте ли вече! Айде от мен раздаденото, та Свети Никола да го почетем, а след това и той да ни почете! - провикваше се първо баба Верка.

На масата се събираха раздавалките от всички жени в махалата. Филия хляб и на нея ориз с парченце риба отгоре. Баба ми ги оставяше, за да опитам от всяка раздадена храна. Разнообразието на вкуса идваше от всеки дом и домакиня.

- Бабо, на леля Мара като че ли оризът е най-вкусен. А, май на баба Верка е по-вкусен! - всеки път бързах да опитам от всичко и така денят минаваше. Уж само едно ядене, а цял празник за душата.

Храната всъщност обединяваше нашата махала на всеки личен ден. Дойдеше Варвара и се започваше раздаването от сутринта на содените питки, намазани с мед отгоре.

Всички баби умилостивяваха баба Шарка, че да подмине децата им. На Коледа всяка къща си подготвяше ден на заколението на домашното прасе. Събираха се всички на двора и се започваше един ритуал.

Първо се криех в най-крайната стая, за да не чувам вика на животното, а след това започвах да надниквам любопитно, защото следваше отрязване на опърлено ухо или кожичка, която мъжете, предоволни от свършената работа, раздаваха на децата.

Зелето вреше на печката отгоре, а месото се пържеше и излъчваше незаменим аромат. И едната част от прасето отиваше раздадено в чинии по съседските къщи. И така, докато се изпоколят прасетата по махалата, си хапвахме раздадената осмянка.

И да починеше някой, независимо от болката, пак всичко беше споделено. Събираше се половината село и вървеше след катафалката. По броя на хората, които те изпращат, се познаваше животът ти.

Ако си добър, цяло село ще се събере и ще върви след теб, за да те изпрати. Ако и да не си бил добър, пак ще има хора да ти носят кръста. И изпратят ли те, айде пак на храна. Да се почете заминалия.

В селото ни хората бяха за всичко. И за добро, и за зло. Нямаше толкова самота, а имаше пълни пейки всяка вечер. Нямаше толкова храна, но имаше много раздадени пълни чинии. Нямаше затворена врата, а широко отворени къщи. Нямаше ключ по тях, а отворени прозорци.

Миналото всъщност не беше в раздадената храна, а в споделеното имане на всеки дом. Няма значение дали си беден или богат, но ще намериш какво да подадеш на съседа си, и то от най-хубавия хляб, най-хубавата пита и най-хубавото месо.

Миналото беше на щедростта, на съпричастността, на задружността и целостта на живота. Миналото беше на обичта между хората.