ПОСЛЕДНАТА ПЕСЕН НА КАВАЛА

Галина Танева

Христо бе застанал до касата в селския магазин и търпеливо чакаше магазинерката да обслужи клиента преди него. Той беше дребен старец, с плешиво теме и набръчкани, треперещи ръце.

Само толкова можеше да види от застаналия пред него човек. Бе облечен в поизбелели старинни потури, гумени цървули и доста кърпен, плетен пуловер. По всичко личеше, че дребното старче принадлежеше на една отдавна отминала и забравена епоха.

Никак не подхождаше на обстановката - магазинът бе отрупан с всякакви стоки, храни, домакински съдове, железария, детски играчки, че и даже малко дрехи и няколко чифта галоши.

Старецът държеше в ръцете си самун хляб, току-що донесен от големия град, и парче салам, обвито в кафявата хартия от тезгяха. Старческите ръце с усилие търсеха стотинките в малкото вързопче и очевидно на възрастния човек не му достигаха малко.

- Бай Стояне, пак ли! Още не си платил версията от 20 лева от предишния път. Сега колко не ти стигат? 2.50 ли? Хайде, ще ги пиша и тях, какво да те правя… Ама не може така, трябва да плащаш!

- Извинявай, Минке… Трябва да съм изпуснал някоя стотинка нейде! - смутено обясняваше старецът - Сигур са паднали у дома. Ей сегинка ще отида и като ги намеря, ще ти ги донеса!

- Айде, айде! Взимай и тръгвай, че и друг клиент имам! - с открита досада отговори магазинерката. - И като вземеш пенсията, да си платиш версията, чу ли!

- Сполай ти, Минке! Ще платя, ще! - засрамено отговори възрастният човек и понечи да излезе от магазина.

- Чакайте, колко не достигат? - обади се отзад Христо. - Аз ще ги платя, оставете го човека…

- 2,50. Да ги добавя ли към сметката ви? - запита начумерено Минка. - То само той да е… Ами цялото село, все на версия! А аз как да зареждам!?

- Да, прибавете ги към сметката ми! - отговори Христо.

Старецът понечи да се възпротиви нещо, но когато се вгледа в човека зад себе си, възкликна:

- Ей, Инка, ти ли си бре, мойто момче! Че от колко време не съм те виждал… Бая години минаха…

Сега Христо се загледа във възрастното лице пред него. Дългите години бяха прокарали своите дълбоки отпечатъци по челото му.

Веждите и косата му бяха придобили цвета на първия сняг през зимата, устните му бяха натежали от старческа умора и придобили леко пепеляв оттенък, ала очите. Очите бяха все така горящи със същия онзи омагьосващ пламък отпреди четиридесет години.

- Учителю, това вие ли сте!? - с изумление продума Христо.

- Аз съм, Инка! Добра среща! Ама какъв мъж си станал! - продума старецът. - Колко… Вашият набор преди четирсет години ви учих! Ей, жив и здрав да си!

- Да, минаха годините! Ама каква среща само… Я, чакайте да платя и ще ви изпроводя до дома, па да си поприказваме малко…- рече Христо и се обърна към магазинерката - Я, вижте да платя, тук каквото имам, па и онези 2.50 също.

- Инка, недей мойто момче, аз ей сегинка ще ги донеса! - възпротиви се бай Стоян.

- Няма нищо, учителю, все едно съм ви почерпил едно кафенце… - а после внимателно посочи на Минка записаната версия в тетрадката й и подаде още 20 лева. Минка разбра и зачеркна с химикала написаното. Погледна с благодарност сложи покупките в една торбичка.

Христо прихвана стареца под мишница, взе торбичката с покупките му и го поведе към дома му. Учителят не живееше далече. Само няколко къщи надолу по улицата. Бавно пристъпяше и се подпираше на дървената си бастунка.

- Е, Инка. Ти не идваш често насам… Не съм те виждал от много години. Какво стана с теб, къде те отвя живота?

- Така е, учителю! От както нашите се споминаха, един-два пъти в годината най-много да дойда. За ден. Няма как, все бързаме за някъде… Ами имам две дъщери, и двете учат в чужбина, ние с жената работим. Шофьор съм, камиони карам из цяла Европа. И така. Знаете как е, работа, почивка, после пак работа… А вие? Как се справяте? Не знаех, че сте още…

Замълча, усетил каква глупост щеше да каже. Старецът се спря да си поеме глътка въздух и се засмя.

- Че съм жив ли… Ми то, ‘сичките ми набори са ей там - в гробищата. Ама на мен ми било писано да си поживея… Ей на, деветдесетте гоня веки! Арен съм аз, Инка, арен съм. Колкото мога, кретам… Пенсийката малка, ама оправям се. За лекарства и хляб стига! Аз преди уроци по музика давах, помагах си, но сега знаеш, не е модерно народното толкова. Друга музика се търси, друго се свири. Баш съм си арен аз. Като ми дотежи нещо, ще извадя кавала и ще посвиря, па ще ми поомине. Ни болести ме ловят мене, ни дявол!

- Ех, учителю. Аз още помня как ни учехте да свирим на кавал… Даже имам няколко приятеля, и те свирят, и понякога се събираме да си посвирим, ей така - за нас си!

Вече бяха стигнали оградата на къщата. Христо забеляза няколко камъка, непослушно изтърколили се на земята. Портичката беше поолющена. Тъжно изскърца при отварянето. Дворчето бе чисто и подредено. Имаше засадени няколко корена домати.

- Бучкам си всяка година по някой домат, че и чушки, и патладжан. То на сам човек колко му трябва! Изкарвам аз, колкото за мене си, бива! - обясняваше старецът.

Изкачиха се по трите стъпала, които водеха към входа на къщата. На голямата, двойна врата й липсваше едно стъкло. На место него, бе сложено парче найлон. Боята бе остаряла и олющена, а бравата лекичко заяждаше. „Има си чалъм” - тъй рече учителят.

Малкото антре беше застлано с тъкана черга. Такава, каквато вече рядко можеше да се види в нечий дом. По перваза на прозорците бяха наредени саксии разноцветно мушкато, а на пода бяха оставени няколко чифта гумени цървули.

В пожълтяла картонена кутия, Христо видя чифт кожени, поизносени, но внимателно поддържани черни обувки. Същите онези, с които помнеше учителя си. Винаги лъснати, блестящи на слънчевата светлина.

На едната стена бяха окачени множество снимки. Те привлякоха вниманието на Христо. Загледа се и сякаш хората от тези снимки му бяха смътно познати.

- О, това е Гинчето! От вашия клас. Ангелинка, помниш ли я? Тя сега в Америка е. Докторка стана, професорка! Търсят от цял свят, много известна - видял, че Христо гледа снимките, бай Стоян взе да му разказва. - А това тук е Андрейчо. Той беше горният набор. Той пък работи в телевизията. Режисьор! При оня, известния водещ. Дето вечер по телевизията има предаване… Ама не му помня името…

- Режисьор казвате… А това кой е? - Христо посочи друга снимка.

- А, това е Георги. Няма да го знаеш, по-малък е той. Е, той пък стана музикант. Свирил, казват на Уембли. Голяма дарба имаше това момче… Сякаш целият бе изтъкан от музика. Още, когато го учих да свири на кавала, знаех че един ден ще стане известен…

- Ех, учителю, всички те ученици ли са ви? Все известни хора!

- Всички тука, на тази стена, до един съм ги учил! Ето, това пък е Еленка, оперна певица. А това момче тук, виждаш ли го? Ние не знаехме още, че са измислили компютрите, а той пишеше програми вече за тях! Понякога се сещат за мен, пращат ми снимки, понякога от родителите им взимам, понякога във вестниците… Аз нали деца нямам, това са моите деца. Всички вие до един! Всяко име знам, на всеки мой ученик. Където и да ви срещна, все ще ви позная!

- Е, аз не съм станал нещо, като тях… - продума Христо.

- Ти, Инка, си станал най-важното нещо от всичко! Добър човек си станал, моето момче. Ей това е най-важното. И на това съм ви учил винаги! Най-важният урок си научил!

- Благодаря ти, учителю! Благодаря ти за хубавите думи! Аз сега трябва да тръгвам, но пак ще дойда, скоро! Обещавам!

Христо тръгна към дома си, но не спираше да мисли за своя учител. Онзи великан, който помнеше от детството си, се бе превърнал в един дребен, с треперещи ръце старец, но бе запазил духа си, величието. Онова благородство, на което го бе научил.

Старостта и немотията го бяха застигнали, ала духът му с нищо не показваше, че е в трудност. Ще трябва поне оградата му да постегне малко, бая паянтова изглежда.

На другата сутрин, рано, рано, Христо бе пред къщата на учителя си и се зае да пренарежда оградата. Вече се бе обадил на работа и си бе взел някой ден отпуск. Бе поръчал и стъкло за вратата. Отдаваше му се да майстори, поне това можеше да направи.

Бай Стоян излезе и водя Христо да реди оградата. Веднага се възпротиви: „Нямаш ли си работа, мойто момче, та с мене, стареца се занимаваш…” Но като видя, че Христо няма и намерение да се откаже, му благодари и влезе на вътре. Бръкна в джоба си, извади една кърпичка и избърса сълзите си.

После си рече, че трябва поне да го нагости подобаващо. Отиде в градината, набра два-три домата, чушки и патладжан и се зае да стъкми някоя манджичка. Така отминаха няколко дни. Оградата на учителя бе стегната, стъклото подменено, а врата - прясно боядисана.

Христо трябваше да си тръгва вече, но получи от стареца цяла щайга със зеленчуци и бутилка домашна ракия от сливи за благодарност. Той пък мина през магазина и остави малко кредит на името на учителя, като убеди Минка да не му казва, а просто всеки път да му взима по-малко пари. След това замина.

Колкото и да го завъртя във фунията си забързания му живот, Христо не спираше да мисли за учителя си. Свърза се с някои от неговите ученици, те пък с други. Така, малко по малко, бай Стоян започна все по-често да посреща най-драги гости - своите ученици. Тези му срещи, сякаш подмладиха стареца с десет години.

Скоро настъпи зимата. Листата от дърветата отдавна бяха окапали и голите клони жално трепереха под напора на северните ветрове. Стоманеносиви облаци забулиха слънцето и начумерено гледаха голите гори и поля. Не след дълго, Скрежко яхна един снежен облак и наръси метър сняг по цялата земя. Христо получи вести от село.

Учителят му се бе поболял. Веднага потегли натам, но стигна късно. Бай Стоян, майстор кавалджия и учител повече от четиридесет лета се бе споминал през нощта. Край него бяха останали една съседка и отчето - селският поп.

Христо пристигна рано сутринта. Учителят му нямаше наследници и той се зае с погребението. Изпрати хора с багер да изкопаят гроба. А той се зае да уведоми неговите десетки ученици, които бай Стоян бе учил през годините. Обади се на тези, които познава, а те на други.

Скоро дворът в малката учителска къща взе да се пълни с хора. Някои едва се разпознаваха, други се бяха виждали по-често през годините. Но всички тях ги свързваше една обща съдба, и тя бе, че всички бяха деца на бай Стоян.

През нощта бдяха край тялото му на групи. Палеха свещите край ковчега и си припомняха истории от ученическите години. Някои от тях бяха така забавни, че предизвикваха сърдитите погледи, както на отчето, така и на съседките, насядали на столове край стената. Ала Христо знаеше, че ако учителят му можеше, сега би от сърце се смял със своите ученици.

На следващия ден къщата, дворът и дори улицата бяха препълнени от събралите се хора. Понесоха ковчега навън към спряната на улицата катафалка. Ала в този миг един от мъжете се изпречи и рече:

- Ще го носим на ръце през последния му път! Ако натежи, ще се сменяме!

И го понесоха. Онзи исполин, онзи великан, събран в дребното старческо тяло. Носеха го и понякога спираха. Друга група ученици поемаха ковчега и не го оставяха да се докосне до земята. След това друга и друга. Така до самия гроб. А Христо вървеше след тях и свиреше на стария му кавал неговата най-любима песен.

Положиха бай Стоян в гроба, а край него бяха застанали десетките му ученици. Христо се огледа - хора, толкова различни, а с една обща съдба. Всички те бяха станали Човеци и всички те бяха деца на бай Стоян.