СЛЪНЧОВА НЕВЯСТА

Елена Петрова

Била чудна пролет.

В подножието на непроходими гори живеела красива девойка. Всички я наричали Надежда. Откъдето и да минела, дарена със силата на името си, събуждала заспали трепети.

Чуло Слънцето и я поискало за себе си. Но трябвало да я изпита. Току-така не се става слънчова невяста. Потърсило помощ от вятъра.

- Ей, братко Ветроносец! Ще ми помогнеш ли да спечеля Надежда? Моя невяста да я направя.

- Що за лудост, братко, човешка невяста да искаш?

- Ти само разлюлей нивята и остави на мен. Длъжник ще съм ти завинаги.

Не бил съгласен вятърът, но не могъл да откаже.

Преобразило се Слънцето в житни класове и зачакало Надежда да мине край него. През това време Ветроносец разплел косите й и тихо зашепнал:

- Искаш ли, искаш, Надежда, слънчова невяста да станеш?

Стреснала се тяот гласа на вятъра и сърцето й силно заблъскало в гърдите. Надежда не искала Слънцето за жених, можел да я изпепели.

- Не искам, Ветре! Кажи ми какво да направя, та да не ме погуби?

- Не можеш, Надежда, не можеш Слънцето да излъжеш. Но ще ти дам съвет. Когато минеш през нивята и класовете се залюлеят като морски вълни, ти откъсни най-едрия житен клас и бягай.

Надежда отчаяно се надявала да успее да избяга. Макар да знаела, че човек не може да се скрие от огнените очи на Слънцето. Затова решила да тръгне към непроходимите гори.

Търсела житния клас. Точно в средата на нивата се извисявал. Надежда побързала и още преди Слънцето да я заговори, откъснала житния клас и побягнала с все сили.

Натъжило се Слънцето, когато разбрало, че е надхитрено. И се заканило на брат си, Ветроносецът, че един ден ще му върне за измяната.

Примолило се Слънцето на по-малката си сестра Земята да го пусне в непроходимите гори.

- Ти, Земице, само ми позволи коренче да бъда! А когато срещна Надежда, ще видиш каква приказна булка ще ти доведа.

- Аз ще те пусна, но пази Надежда! И ако ти откаже, я остави на мира.

През това време Надежда скрила житния клас в пазвата си. Страхувала се да не го изгуби. Нещо й подсказвало, че ще има нужда от него.

Цъфнало край нея едно клонче и зашепнало:

- Бягай, Надежда, бягай! Иде Слънчо, жених да ти стане. Виждаш ли оня хълм? Там с ръце в пръстта рови и малко коренче откъсни.

Благодарила тя на клончето и хукнала да стори казаното.

Спряла се чак насред гората. А там ловджия с пушка. Изтощена Надежда припаднала в нозете му.

Слънцето още повече се натъжило, като разбрало, че пак е предадено:

- Всички ще ви опаря, да знаете! Каквото съм поискало, винаги мое е било!

Разтресла се Земята, а Ветроносецът се скрил.

Този път Слънцето решило само да открие Надежда. Боляло го от толкова предатели. Преобразило се в златна вода и се спуснало да дири девойката. Когато я видяло до ловеца, казало:

- Тя е моята невяста! Ако искаш да живееш, бързо ми я предай!

Ловецът с хитрост искал да победи Слънцето и рекъл:

- Твоя ще е Надежда, ако се превърнеш в най-красивата птица и ми позволиш да чувам как силно ти тупти сърцето.

Засмяло се Слънцето и се превърнало в жар-птица. Пърхало с криле и било безкрайно щастливо, че толкова лесно щяло да спечели Надежда.

В това време Надежда се свестила и разбрала какво е намислил ловецът. Пушката била насочена право в сърцето на птицата. Скокнала Надежда и застанала точно пред нея, когато ловецът натиснал спусъка. Бликнала от гърдите й алена кръв и издъхнала девойката в прегръдката на Слънцето.

Заплакало то с глас, а от очите му вместо сълзи се стичала огнена лава.

И днес Слънцето жалее за своята невяста. Но пък разказват как капки от кръвта на Надежда, житният клас и коренчето, дали живот на вълшебно цвете. Най-чудният дар от небето и земята. Лек за всякакви болести и тегоби. Веднъж отпиеш ли от него, до последен дъх надеждата живее в теб.