ЛАЙКА

Христо Рудински

Най-напред спряха цеха на военния завод, после закриха поделението. А когато градчето остана и без големия шивашки комбинат, познатата само от учебниците дума безработица вече знаеха и малките деца.

И отведнъж осемнайсетгодишната Зорка стана най-важният човек в семейството, защото работеше.

В хотела идваха малко хора, повечето командировани, родители и близки на ученици от климатичната гимназия и сиропиталището, а през последните месеци главно възрастни жени и мъже, които си търсеха нивите от поземлената комисия.

Зорка приемаше парите и поглеждаше личните карти, даваше фактури, обясняваше къде са общината, музея, аптеката. Винаги вземаше от домакина аспирин, аналгин и антистенокардин. Искаха ги най-често вечер белокосите посетители.

На първи и шестнадесети всеки месец момичето получаваше първо шейсет, после седемдесет лева и щастливо ги оставяше в шкафчето под телевизора. Всичко беше изчислено: трийсет дни - трийсет хляба, два литра олио, четири килограма сирене, захар, ориз…

Самата Зорка имаше две по десет лева неприкосновен запис. Но в хотела можеше да пие кафе и да се храни, когато е на работа. Дори, въпреки протестите на родителите, често, когато имаше печено пиле, пържола или кюфтета, ги носеше в къщи.

Майка й, първокласна шивачка в закрития комбинат, нямаше къде да се труди; баща й владееше няколко специалности от военния завод.

Но всички те бяха свързани с взривове и оръжие. Е, поправяше ловджийски пушки все на приятели. Беше добър ловец. И открие ли се сезона, я птици, я бут от прасе - какво ли не е носил.

От някое време остана без куче. Вече на няколко пъти му предлагаха някакви, но той си искаше верен помощник и другар в лова. А добрите кучета струват много пари…

Зорка позна веднага пианистката - братовчедка на майка й. Беше гледала нейни снимки и портрета й в читалището. Когато й подаде касовата бележка, пианистката попита:

- Лалка и Росен познавате ли ги?

Зорка се усмихна:

- Аз съм дъщеря им. А вие сте леля Кремена. След малко ще дойде колежката да ме смени и ще идем у нас.

Тя звънна вкъщи да се приготвят. Знаеше: майка й ще направи и постно ядене, и пиле ще опече, и баница. Защото макар да се виждаха само при много тъжни и много радостни дни, и тя, и всички обичаха и уважаваха леля Кремена. И ако по света знаеха 40-50 известни българи, тя беше сред тях.

Леля Кремена мина през целия двор, коленичи край цветята, извади си морков, дори с усмивка заразглежда Грухчо, който щастлив похапваше от дървената си копанка.

Вечеряха под лозницата. И Зорка, и родителите й искаха да разберат как живее гостенката, а тя се връщаше взе назад в детството.

- Ех, да можех да оставя тук моята Лайка… - мечтателно рече гостенката.

- Каква лайка, да не е куче? - нетърпеливо запита стопанинът.

Когато пианистката давала концерти в Сибир, подарили й истинска сибирска лайка - като тази, която летя в космоса. Бяла, умна, послушна и много привързана към хората.

- Оставям я на съседите за ден-два. Но те са заети хора. Пък сега няма да ме има цели три месеца.

Пръв Росен, после Лалка, накрая и момичето я убеждаваха: по-хубаво място за кучето от двора им няма! И простор, и храна, а заради гаражите и трафопоста наблизо няма къщи с кучета, та да се джавкат.

В събота край къщата спря бяла кола; още преди пианистката да слезе, от разтворената врата се подаде бяло като сняг куче с кожен нашийник.

Козината по шията му и плещите се стелеше като яка, щастливо от свежия въздух след изморителното пътуване в жегата, то въртеше високата си опашка.

Лайката внимателно следеше как собственичката и се прегръща със Зорка и майка и, сърдечното ръкостискане с баща и.

- Е, красавице, - говореше й леля Кремена, като я развеждаше из двора, - оставям те тук. Не бъди лоша, яж, каквото ти дават, не преследвай животните и птиците…

Росен най-напред махна въжето от врата на Лайка, показа й една метална кутия до чешмата, пълна с вода. После кучето го следваше и до Грухчо, и до кокошките и пилетата, и до козичката… Е, прясно боядисаната кучешка къщичка остана за най-накрая.

Зорка бързаше да не затвори месаря. Кучето разбра какво има в торбичката, но нито подуши, нито настоя за вкусните неща. Едва когато ги видя в старата метална чиния край къщичката си, сибирячката захапа първия кокал.

Нито веднъж Лайка не се опита да влезе в стаята. Стигаше най-много до масата под лозницата. Не проявяваше любопитство какво си хапват новите и стопани. Макар да я хранеха по разписание, винаги и даваха по нещо, когато обядваха или вечеряха.

Лайка научи двора на пръсти - обикаляше, сякаш да е сигурна, че никой не безпокои прасето, кокошките, козичката, пиеше вода от кутията до чешмата.

Много рядко лаеше - веднъж срещу едно куче, което се опитваше да влезе през телената ограда, друг път заради калайджията, който не само викаше, но и се опита да си скъса клонче от черешевото дърво.

Зорка не можеше да си представи как едно куче ще живее в апартамент, макар да беше гледала много филми - най-вече за деца и кучета.

Куче-домашен любимец според нея беше пак куче-пазач, но разглезено, защото в големите градове хората нямат дворове и държат животните в жилищата си. И си мислеше за Лайка като за куче-пазач, все още неразглезено.

Няколко пъти водиха Лайка на нивата и лозето. Тя общо взето избягваше другите кучета, които срещаха из пътя, но с едно светло и по-малко от нея кученце сякаш си поговориха, потичаха заедно и някак скръбно се разделиха.

В горичката Лайка подгони нещо - може би заек.Тогава бащата на Зорка си помисли, че може да вземе сибирячката на лов. Поне да опита.

Лайка се връщаше от лова, но въпреки умората не забравяше да мине през Грухчо, козичката и кокошките - за да е сигурна, че са добре. Пийваше пак вода, хапваше си в своята метална чиния, не бързаше да се прибира в къщичката.

Не видеше ли Зорка, приклякваше до вратата да я чака - винаги в седем без пет-шест минути. Не защото момичето винаги и носеше нещо за хапване. А защото ще и поговори, ще я погали по лицето и шията, ще притисне носа си в нейния.

В първите дни Лайка винаги по едно и също време заставаше до голямата желязна врата и поглеждаше към мястото, където беше спряла колата, която я доведе. Трепваше при всеки шум на двигател от слизащите надолу към площада автомобили.

Но с отиването на лозето, нивата или на лов, само след няколко седмици тя престана да чака стопанката си.

Един ден Росен се върна от лов доволен - с див заяк; каза, че заслугата е на Лайка.

После в зависимост от това какви птици и животни можеха да ловувават, той и хората от дружинката не се връщаха с празни ръце. Обикновено герой на ловните подвизи беше Лайка; най-бързо откриваше дивеча и успяваше да го подгони към мястото, където щяха да го достигнат изстрелите.

Тя изслушваше похвалите, беше горда със стореното. Но видеше си Зорка, се променяше, строгостта изчезваше. Искаше и се да обикалят, да играят. Харесваше и да отиват някъде - и в полето, и в боровата гора, и до магазина на Черковския мост, и до поляните зад реката…

Ако друго куче лаеше по нея, Лайка се правеше, че не го чува, само предупредително ще изръмжи: “Гледай си работата!”. Рядко, много рядко отвръщаше на лая. Към някои кучета, по-малки от нея, се отнасяше доброжелателно.

Мина време, дойде и последната вест от пианистката. Пишеше, че до две седмици ще е в България.

Зорка се зарадва на картичката с десетки лодчици между два японски острова и безкрайния океан, но топлите думи на леля Кремена, написани кой знае защо с жълт флумастър. Дори показа изгледа на приятелките.

Но вечерта се въртя в леглото неспокойно - върне ли се леля Кремена, ще си взема Лайка! А колко неща преобърна бялото умно куче.

Не само в градчето, а в целия район нямаше друга лайка и идваха да я видят и деца, и ловци, и старци, дори веднъж цял автобус екскурзианти.

Някои предлагаха да я купят. Но Лайка означаваше много, много неща - сякаш се учеше от нея как да разпределя времето и как да се държи с хората, как да показва безразличие към някои, които толкова желае.

Свикна да учи за приемните изпити в двора - на малко платче в тревата, а до нея Лайка я наблюдава с умните си очи. И стане ли, сякаш продумва: “Изморена си. Почини.”

Какви ли не мисли минаваха през главата на Зорка в малкото вечери, които оставаха до идването на пианистката. Скоро чети в речника определението за “хепи енд” - щастлив край, с който завършват толкова романи и филми.

Представяше си как леля Кремена слиза от колата, тича към Лайка, а Лайка я гледа безучастно, сякаш не я познава. Когато леля Кремена посяга с ръце към нея, Лайка тича и се крея зад Зорка. И тогава пианистката се усмихва:

- Тя иска теб. Забравила ме е. Твоя, момичето ми!

Когато пианистката слезе от колата, Лайка наистина я гледаше недоверчиво, но после се остави леля Кремена да я поглади.

Щом седнаха на масата обаче, приклекна от страната на Зорка. Тя пък се опита да се пребори със себе си и уж усмихната разказа за щастливия край. Леля Кремена се усмихна, прегърна момичето:

- Есента заминавам за повече от година. Подписах договор с японците. Оставям Лайка при теб. Същество като нея иска внимание и грижи, а аз не мога да й ги дам. Лайка е твоя!

Сякаш разбрала, и за да й благодари, Лайка се придвижи до леля Кремена, щастлива завъртя опашка.