ЧАРА

Христо Рудински

Физичката живееше в малка къща, заобиколена от висока ограда срещу последната автобусна спирка, където започват поляните. Преди да разширят училищния двор, стотина метра по-долу в равното бяхме очертали футболно игрище.

Чара пазеше двора и дома, не лаеше по съседите и жените, които отчитаха водата и електричеството, защото ги познаваше.

Чара е идвала с нас на екскурзии. Тичаше непрекъснато, уморена приклякваше, докато всички се съберем в някоя отбивка край пътеката. Не заставаше умолително за храна, извадим ли сандвичите, не беше лакома, но изяждаше всичко, което и давахме.

Стопанката и я доведе няколко пъти в училищния двор - винаги с намордник, за да не ухапе някого. Но тя нямаше такова намерение.

Махаше приветливо опашка или сядаше на задните си крака. Колко и се щеше да потича с нас, но кротуваше, вързана за един стълб на оградата.

Малко преди края на септември физичката се омъжи за един българин - професор от Канада. Замина без кучето - оставила го у някакви роднини от квартала, също с къща.

Но втория или третия ден не я вързали добре, намерила пролука в оградата и хукнала към къщата на собственичката си.

Вратата била затворена, прозорците закрити с дървени капаци.. Чакала, чакала, огладняла и тръгнала да я търси в училищния двор.

Децата й чупеха от гевреците и кифлите, хвърляха салам или шунка от сандвичите си.

Чара свикна с училищния двор и сутрин нетърпеливо ни очакваше. И учителите свикнаха с нея. Водиха я на ветеринарен лекар, който и поставил ваксина, напръскал я против паразити.

Директорката разреши и бащата на Кольо от седми клас построи чудесна колибка; заедно с учителя по физкултура я поставиха встрани от склада на чистачките.

Не зная откъде се появиха купа за вода и метална чиния. В нея сипваха останалото от стола ядене. А по всички класове предупредиха да не и хвърляме нищо - ще преяде и може да умре.

Умна беше Чара. Никога не посмя да влезе в коридора или по стаите. Най се оживяваше в часовете по физкултура - тичаше заедно с нас.

Опитали се злосторници да разбият кабинета по физика. Още като ги усетила, се разлаяла. Чули я децата от съседните блокове, казали на родителите си, те пък позвънили в полицията. Наблизо случайно минавала патрулна кола - изловили крадците.

Както всяка година през лятото бяхме на почивка с родителите си, а после при бабите на село, в по-малки или по-големи градове. Тогава столът не работеше. Някоя чистачка или учителките, които дежурят,хранеха Чара.

Имало е дни, в които не се е появявал никой. Тогава Чара обикаляше съседните блокове и къщи. Ако нямаше деца, все някой ще и хвърли филия хляб или нещо по-вкусно. Хората я познаваха.

Постепенно в училищния двор започнаха да се появяват и други кучета. В началото всички им се радвахме. Но едно от тях ухапа Снежка от шести клас. Биха й ваксина. Лекарката се обади в някаква инспекция. Дойдоха мъже с фургони. Изловиха ги.

След време Чара роди шест кученца. Не бяха съвсем черни като нея, а светли, почти бели и в главичките, и в крачетата. Радвахме се, защото поокопитят ли се, без първокласниците всички щяхме да имаме свои четирикрак приятел. Само да растат по-бързо.

Но фургонът, който събира кучетата, че появи отново. Хвърлиха в него и Чара, и малките. Някакъв по-важен от директорката човек в общината заповядал да ги махнат от училищния двор.

Но видя ли черно куче, винаги си спомням за Чара. Кучето на нашия клас, а по-късно и на цялото училище.

Мина време. Физичката се върна в България за коледната ваканция. Дойде да ни види. Разказа за децата, които учи в Торонто, за природата.

Ние говорихме различни неща, но най-много за Чара. За бягството й, как е чакала пред къщичката с капаци на прозорците, как се появи да я търси в училищния двор. Очите й овлажняха:

- Не успяхме да уредим идването й с нас. Така съжалявам…

- Аз я фотографирах на последната екскурзия. С вас и целия клас! - казах.

Тя трепна:

- Ще ми дадеш ли снимката?

- Пазя филма. Ще си копирам друга - и изтичах да донеса моята.

След няколко дни тя позвъни у нас. Знаеше къде живея - нали ми беше класна.

Родителите ми не я пуснаха, докато не седна да вечеря с нас.

Тя ми подари електронен часовник. Тогава в цялото училище такива имаха само директорката и една момче от седми клас.

Години след това си пишехме. Тя ми съобщи за един конкурс в университета, където преподава нейният съпруг. Спечелих го и специализирах там.

Мисля си - ако не беше споменът за Чара, едва ли щях да науча за мястото в политехниката на Торонто. А тази специализация ми отвори много врати.