ТАКА НИ БИЛО ПИСАНО

Петър Селяшки

След Гергьовден нашата Жидовка избуя и наля тежък клас. Пет-шест дни след Петровден отидохме с мама да я жънем. Тя върти сърпа и трупа ръкойка след ръкойка, а аз след нея събирам изтърваните тук-там класове.

Изкара ли няколко постави, мама оставя сърпа и се залавя да връзва снопи. Учи и мен. Показва ми как да правя поясите и как да стягам.

- Ха така! Натискай с коляното и дръж здраво краищата на пояса!

После тя хваща ръката ми и заедно завъртаме вързачката един, два пъти и на третия - пъхваме възела.

- Така! Видиш ли?… Понаучи се! - похвалва ме тя и на мен ми става драго, драго…

Към пладне откъм северозапад се появиха тъмни кълбести облаци. Маранята стана тежка, задушна.

- Ще лети! Виж какво прежиза! - изправи се мама, като изтри потта от челото си с избелялата забрадка и с тревога погледна към небето. - Хайде да вържем и тия ръкойки, па да съберем снопите, че не се знае какво ще се изсипе.

Прибрахме набързо ожънатото и струпахме снопите на кръстачка. Но докато свършим тази работа, голям, наежен облак съвсем затули слънцето. Някъде издалече протътна гръм. Повя буреносен вятър. Черешката се разтрепери и се преви доземи. Над Орлов камък облаците станаха оловносиви. Мама погледна уплашено натам.

- Чуеш ли?! Ечи!… ослуша се тя. - На град е!…

И наистина, далечният тътнеж постепенно се усилваше… Огромна светкавица разпра небето и отново изтрещя гръмотевица, сега вече по-близо. Бурята неудържимо идеше.

Разлюшкани от вятъра, затупаха редки, но едри капки. И изведнъж започнаха да се сипят ледени зърна. Грабнах вехтото чердже и двамата с мама се сгушихме до кръстачката. Градушката зачести и зашиба още по яростно…

- Житцето ни отиде, сине! - каза мама отчаяно.

Бурята както дойде, така и отмина. Спря и градушката. Настъпи тишина и спокойствие.

Като пребити се довлякохме с мама до неожънатото жито. То беше повалено, омотано и смачкано в земята. Като че ли бесни коне са препускали из него. Мама гледаше изумена и скръбно въздишаше.

- Защо, мамо, градушката падна в нашата нива? Нали на Гергьовден я обиколихме с червено яйце? - сетих се изведнъж.

Мама мълчеше. На повехналата й скула се търкулна сълза.

- Казваш, че облака го води кьоравото пиле. Ами него кой го праща? Ако го праща Господ… тогава той е лош, много лош…

- Мълчи! Не приказвай такива думи!… Така ни е било писано… - простена мама, седна на стърнището и захлупи ръце на коленете си.

Погледнах към нея, погледнах и към съсипаната нива и ми стана страшно.

Някъде далече пак протътна гръмотевица.

Накъде ли отиваше?