АКО СЕ БЯХ СТОПИЛА…

Мария Филипова-Хаджи

***

Ако се бях стопила,
докато бях снежинка,
щях да съм сълза.
Но поради някакви си обстоятелства,
попаднах във виелица,
натрупах преспи… После
ветровете се разхождаха по тях
и вилняха с думи и пророчества.
Вледени се времето във мен.
И умуваха годините, умуваха…
и трупаха висулка до висулка.
Накрая станах леден хълм…
а ледовете
мълчаливо стигнаха до Слънцето.
Ако се бях стопила,
когато бях снежинка
щях да съм сълза.
Сега, когато в мене ледовете се разтапят,
текат реки
и влачат следите от онези ветрове…

8 април, 2021


МНОГОТОЧИЯ

Когато разсъждавам за живота
и всичките му всеизвестни неизвестности,
внезапно се изпречва в мисълта ми
някакво непредвидимо заключение,
което слага Точка на потока
от всичките ненужни разсъждения…
А как обичам само Многоточията!
Защото те са Пътят към Безкрая.
И в тях е онзи Кръстопът, на който
се спирал с коня си юнакът,
за да реши “насам”, или “натам”,
защото в приказките вечни
обратен път не съществува…
А Многоточията са реката,
в която вечно търсим бреговете…

13.06.2020


СЛОВОТО

Словото е огледалото
на бъдните ми дни.
Словото е семето, което ще покълне,
за да ме нахрани, когато
хамбарите в душата ми са празни.
Научих ли къде, кога и как да го засея?
Кога и как да го поливам?
То е храната ми,
а аз не зная колко да поема.
Словото ми е мехлем за рани,
но трябва раните си да изуча,
всяка рана иска своя дума за мехлем.
Словото е глината, от нея
трябва да замеся и мехлем за рани,
и дом да изградя…
Словото е като меча - трябва
да се науча тъй да го въртя,
че да ме пази.
Словото ще ме нахрани…


***

Настъпва и такъв момент.
Опипваш се отвътре,
откъм душата си,
където изненадващо кънти…
кънти…
И няма никой.
А до вчера,
или до преди малко - някой там е плакал
и се смял, и е очаквал, и мечтал…
Къде ли се е скрил?
И ти отчаяно го търсиш
и опипваш в тъмното душата си.
А той те дебне някъде отвън.


***

Пред портата ми отдавна
зеленясват камъните,
трупани с години…
Познавам техните препънки
и ги подреждам според мълчанието им.
Те притискат моите истории,
за да не литнат -
да отлежат и после да разказват
за пролетта, която съм проспала,
за лятото, което не дойде,
за есента, нахранила ме с мъдрост,
за зимата, която все преде
неразбрани приказки за Вечност.