СМОК

Иван Коджабашев

- Марче, в къщата ни има смок. Видях го с очите си, мнооого голям. Шмугна се под краката ми, замръзнах и не видях  накъде се изсули, но по клатенето на тревата, мисля, че мина през доматите и се скри някъде под навеса зад къщата.

- Айде, бе лельо, стига си се панирала, какъв смок, какви пет лева. Кой знае какъв гущер си видяла!

Марчето не се разтревожи много-много от уплаха на леля си Вера. Влезе в къщата, захвърли  чантата в антрето, взе си душ и чак след това почна да вади каквото бе напазарувала в града. Един зелен потник с някакъв надпис, който не можеше нито да прочете, камо ли да си го преведе. Беше си харесала и едни сандали, пак зеленикави, с жълти цветчета, перилни препарати, тоалетна хартия и други дреболии. Подреди всичко в шкафа в нейната си стая, изправи се и тутакси се сети, че бе забравила поръчката на леля си - конци за плетене на една кука. Боже, как ще й кажа, че съм я забравила. Ама, какво толкова, сега е лято, има много работа в градината, не е време за плетене.

Марчето и леля и Вера живееха сами вече седем или осем години. Майка й я остави веднага след развода с баща й. Замина уж за малко на работа в Гърция, а вече осем години почти не я е виждала. В началото си идваше  по веднъж-дваж в годината, но от три години  я няма никаква. Чу се от други гастарбайтери, че била някъде в Испания, живеела с албанец, била добре и толкоз. Марчето прие леля си Вера, по-малката от двете сестри, и като майка, и като приятелка. То и разликата им не беше голяма - 17-18 години.

Погаждаха се двете. Лелята бе кротка и мълчалива, малко темерут и  срамежлива, но много работлива, всичко й идеше отръки. На годините на Марчето бе изживяла голяма любов с един момък от селото. Свястно момче беше, но сиромашията прогони и него по чужбина, та не се видя повече. Вера запази снимката му, но не я държеше на видно място, а я скри така, че само тя да знае къде е, чужд поглед да не я види.

Марчето вече не ходеше на училище, завърши горе-долу 12 клас и не знаеше какво ще прави занапред. Сега-засега се отдаде на почивка, помагаше и на леля си в голямата градина. Имаха си всичко: и зеленчуци, и овошки, и животинки. Ставаха сутрин рано по хлад да свършат каквото ще свършат, че като напече тежкото юлско слънце да се скрият под големия орех на хлад и дрямка. И днес направиха така. Още в 6 часа бяха в градината, поляха чушките, после прекопаха царевицата и се захванаха да чистят тревата в доматите. Изведнъж Вера изпищя силно и продължително.

- Какво стана, ма лельо! - извика уплашено момичето.

Леля й гледаше като препарирана напред към доматите и навеса, сочеше с ръка натам, но не можеше да продума. Беше пребледняла, цялата трепереше. След минута-две, още несъвзела се, простена тихо - смок. Марчето я хвана за ръка и я отведе на сянка под ореха, сложи я на пейката и й даде да пие вода. Намокри си ръцете и погали изплашеното лице.

- Лельо, изкара ми акъла, какъв смок пак ти се привижда!

- Не ми се привижда, Марче, ами за малко да ме полази. Наведох се да изскубна  един голям щир, но напипах нещо меко и студено. Нещо като ток мина през снагата ми и не мога да се отместя. А той, гадината недна, разви се, както си беше на кълбо и през краката ми изпълзя натам. Ох, да знаеш, Марче, пет минути студената му кожа  пролазваше по краката ми. Как не умрях, Боже. В градината повече не влизам.

Този път Марчето нищо не каза. Не знаеше как да утеши леля си и какво да й приказва, за да я разсее. Страхуваха се двете жени от тази студена твар. Знаеха, бяха чували от по-възрастните, че смокът не е опасен, даже е кадем за всяка къща, където го има.

- Бабини измишльотини - ядосваше се Вера - да опустее и кадема и късмета, харизвам го на всеки още сега.

Марчето беше по-куражлийка, но не знаеше как ще реагира, ако смокът се появи пред нея. Уж  успокояваше леля си, ама сама не вярваше на думите си. След дълги умувания и вайкания решиха, че сами няма  да се справят, ами най-добре да потърсят помощ от някой окумуш мъж. Но кой? С Коста, комшията отсреща, не се погаждаха, беше мазен и противен. Винаги знаеше кога излизат и кога се прибират и издебваше момента да седне пред къщата и  да ги огледа отгоре до долу и обратно, че ако може и да ги олиже. Със Станчо, през една къща от тяхната, решиха да не се занимават, защото той бе по- женчо и от тях. Как ще се справи с такъв голям смок. И така изредиха още един-двама от тяхната махала, но не се довериха на нито един

- Лельо, сетих се, Кольо е нашето спасение. Всеки петък се прибира от града и в понеделник си тръгва. По-млад е от тия старчоци в махалата, а и винаги ме поздравява.

- Кой беше този Кольо, ма Марче?

- На баба Пенка, Бог да я прости, горе-долу сте набори.

- Ми добре, не мога да се сетя кой точно беше, но опитай. Поприказвай с него, обясни му какъв ни е проблема, ама не му разказвай за мен, че ме страх, че не знам кво.

- Отивам още сега, пет часа минава, рейсът е пристигнал и  той сигурно вече си е в къщи.

Момичето се върна почти веднага и възбудено съобщи:

- След един час най-много ще дойде, още не си беше разопаковал багажа. Разказах му всичко, той малко се усмихна и каза - добре.

- Трябва нещо да го почерпим, Марче, имаме бира, вземи да я изстудиш. Добре ще е и нещо за вечеря да приготвим, щом е сам вкъщи. Дали ще свърши работа не знам, ама все пак гост ни е, да го посрещнем както трябва. Извади и пилето от хладилника, аз ще го опека с картофи.

Кольо беше четирдесетгодишен  ерген. На времето записа да учи някакво инженерство в София, но се отказа, защото по това време мизерията беше голяма, а майка му нямаше пари да го издържа. След две години той се прибра в по-близкия до родното си село  град, беше по-лесно да си намери работа, пък и можеше да наглежда вече остарялата си майка. Оттогава му остана навика всеки петък да се прибира на село. Ритъмът „село- град” му понасяше добре, за два дни се зареждаше със свежа енергия, за да може да издържи на напрежението в града до следващите почивни дни. С какво точно се занимаваше, никой в селото не знаеше, защото той винаги отбягваше тези въпроси. Но оттук-оттам любопитните селяни разбраха, че си изкарва хляба с търговия, имал заложна къща, където закъсали хора продавали какво що могат, за да преживеят.

Точно след един час Кольо беше в двора на двете жени. Поздрави ги и попита спокойно:

- Е, момичета, къде е този смок? Голям ли е, малък ли е?

- Бате Кольо - първа се включи  по-малката -  според леля ми е някъде към два метра и кусур и се крие в доматите или под навеса, там някъде трябва да е леговището му. Аз лично не съм го виждала, ама щом леля казва…

- От смок не се умира. Помня, мама ми е разказвала, че може да хапе силно, но не отровно и се страхува от хората повече, отколкото ние от него. Ако се спогодите, можете да си живеете заедно. Яде мишки, гущери, малки пилета и млади лели.

Това, последното, го изрече като опит да се пошегува и да насочи разговора в друга посока, но бързо усети, че може би шегата не е уместна и отново продължи делово:

- Мъжки ли е смока, женски ли е, никой не знае, но ако се чифтоса - сега му е времето - на есен ще се излюпят 7-8 смочета.

Двете жени подскочиха, дворът им щеше да се превърне в змиярник.

- Кольо, не ни стряскай, измисли нещо - като в унес се примоли Вера.

- Трябва да го примамим да излезе от дупката и тогава да видим какво ще го правим - ще го трепаме ли, ще го гоним ли. Тъй като нямаме мишки, гущери и жаби, с каквото се храни, остават ни яйцата. Да оставим там някъде в доматите и под навеса едно-две пукнати яйца, дано се излъже. Щом се настърви, той ще идва по-често и някой път може да му видим сметката.

- Ами хайде - ентусиазира се малката. - Още сега ще му оставя две яйца на пътеката за плевнята.

Кольо пийна една-две кайсиеви ракийки и развърза езика си. А и двете жени му се видяха хубавички. Малката беше като пъпка - гърдите й наедрели и повдигнати, бедрата здрави и източени. Като шеташе напред-назад късите панталонки й се смъкваха  и дупето с розовите й гащички лъсваше наполовина. А Марчето не се спираше, постоянно слагаше нещо на масата, преместваше го и пак го слагаше. По движенията й личеше напрегнатост и възбуда и през пет минути вдигаше чашата, но не пиеше, а само лизваше.

- Наздраве, бате Кольо, ще хванем смока.

- Ще го  хванем, Марче, няма къде да избяга.

Вера слушаше лакърдиите на Кольо, но не й убягна и погледът му, който скришом и похотливо се лепеше по  тялото на племенницата и. Ми мъж е - каза си тя. Няма да гледа в обувките си, когато тая палавница си върти задника пред очите му.

- Я най-добре да си лягам аз, че вече е късно - каза тя на двамата и се прибра в стаята си.

Не че толкова й се спеше, макар че наближаваше единайсет. За пръв път от много време извади снимката на Гочето, така се казваше онова момче, гледа я дълго, но не я прибра на скришното й място, а я хвърли на масата. Легна си, но не можа да заспи. Отвън се чуваше  смеха и приказките на двамата, които често повтаряха - смок, смок..

За пръв път от много време насам в къщата им влизаше мъж и може би затова не се чувстваше спокойно. Кольо се държа възпитано и непринудено, но нещо в поведението му я подразни. Вече не знаеше що е това кокетство и преструвка, тялото й бе забравило онова приятно потрепване, щом усети върху себе си мъжки поглед. За нея времето бе спряло в очакване на щастието. Но откъде и кога щеше да дойде - не знаеше, просто очакваше, а годините се изнизваха. За пръв път си даде сметка колко голяма грешка направи, че не тръгна заедно с Гочето. Уплаши се тогава от неизвестността, а сега се плашеше от самотата. Цял живот страх, от малка си беше внушила, че няма късмет и затова не трябва да рискува. Внимаваше във всяка  постъпка, във всяко по-важно решение. Тази вглъбеност в себе си я направи затворена и необщителна.

Не можа да  заспи, чак призори усети умора от тежките мисли и задряма. Събуди се към осем часа. Нахрани животните, почисти разхвърляната от снощи маса и си направи силно кафе. От него, от утринната свежест на въздуха и зелената прохлада на градината, усети как тялото й лека-полека се тонизира. Племенницата й още спеше. Сигурно са стояли до късно, помнеше че чуваше смеха им. За какво ли са си говорили толкова време. Дали са споменавали и нея.  - Нека да спи - каза си Вера, няма спешна работа. Ама дали спи и сама ли е? Боже, какви глупости ми се въртят в главата. Дълго време се щураше из двора, гонена от любопитство и тревога. Та нали това момиче го бяха оставили на нейните грижи, без да я питат. Реши да си измисли някакъв повод и да влезе в стаята и. Побоя се, ами ако не е сама! Забеляза, че прозорецът на стаята й бе заперден наполовина и след кратко суетене и колебание отиде и надникна през стъклото. Марчето спеше в близкия край на  широкото легло само по бельо. Тя се отдръпна от стъклото засрамена, но й се стори , че в другия край на леглото, освен завивките и възглавниците има и друг човек. Пламна цялата и отново се защура из двора. Не знаеше какво точно прави. Ту вземаше някоя мотика и веднага я оставяше, после взе кофата и тръгна към доматите, но бързо се върна. Накрая взе пари и отиде до магазина да пазарува. Нарочно се забави, напълни чантата  с неща, които не й трябваха или си ги имаше. След час се прибра вкъщи. Още от дворната врата видя Марчето да седи под ореха. Беше си направила кафе и пушеше.

- Добро утро, лельо, къде си ходила рано-рано?

- Не е толкова рано, ти май не си си доспала.

- Наспах се, ама нали знаеш, като пийна малко алкохол, не ставам за нищо на другия ден.

- Кольо кога си тръгна? Чувах ви да се смеете до късно. После и аз съм заспала.

- А, тръгна си по  някое време, не знам в колко часа. Голям дърдорко е, но поне се посмяхме.

Вера усети  известно колебание и престореност в гласа й и подозренията й се засилиха. За миг си представи как двамата са се въргаляли в леглото до сутринта и са заспали от сладка умора.

Ох, дано не е така, взе да се успокоява. Да, тя вече не е дете, а жена и тялото й си иска своето. Стана и много напрегнато и чоглаво, собствената си съдба ли да окайва, за племенницата ли да мисли. Спомни си заръката на баща си към нея и сестра й  - „На женското му е отредено  деца да ражда. Затова се женете, развеждайте се, пак се женете - каквото ви е писано, това ще е, но празни не трябва да оставате, деца трябва да имате”. Преди не се бе сещала за тези приказки на баща си, но напоследък често я спохождаха.

Улавяше се, че напоследък Кольо натрапчиво се явява в мислите й. И той като нея си остана сам. Хубав, привлекателен мъж е, но защо не е намерил подходящата си половинка досега. Или е много придирчив, или много са го разочаровали, или пък е много пресметлив. А може и да си е такъв по природа - саможив. А бе, какво съм се загрижила за него, то и моят хал е същият. Понякога ми е добре, Марчето разсейва самотата ми и някак си забравям, че времето изтича. Тук, в това село, уж близо до града, а няма с кого да си поприказваш,  да се изтъжиш или разсмееш. Да тръгна по града да си търся мъж - не, това няма да стане, ако ще  до края на живота ми мъжка ръка да не ме докосне.

Предишната събота Кольо пак им гостува, уж се интересуваше от смока - явявал ли се е пак или се е изгубил. Постоя малко, но не пожела да остане за вечеря. А и Марчето, която при предишните гостувания беше много приказлива, весела и настоятелна, този път бе много сдържана. Контрастът бе очевиден и това направи впечатление на леля й. През седмицата, още в четвъртък Марчето каза на леля си, че ще гостува на едни приятели  в града за пет-шест дни и ще тръгне още утре.

- Добре, моето момиче, само се пази.

- От какво да се пазя, ма лельо, то каквото има да се случва, ще се случи. Ама и ти се пази, от смока се пази, от лоши хора се пази, да не те мисля пък аз тези дни.

Вера се озадачи защо тя споменава смока, бяха забравили, сякаш никога не го е имало. И сега изведнъж - пази се от смока! Ама нали й изкарах акъла, сигурно затова се е загрижила, пък и ще бъда съвсем сама. Е, няма да ми е за първи път.

Привечер, след много горещ  ден, слънцето тръгна да залязва. Отнякъде повя лек ветрец, който разреди задухата и в двора под ореха стана приятно и свежо. Вера отдавна бе свикнала със съжителството с племенницата си  и това не й тежеше, но когато момичето се запилееше за по-дълго, тогава се наслаждаваше истински на самотата си и потъваше в нея дълбоко; разчленяваше скучния си, еднообразен и безполезен  живот на парченца, после се опитваше да ги подреди в някакъв смислен пъзел, но винаги липсваше едно парче, което да обедини  всичко в едно, в някакъв  чист и смислен образ. Или пък се размечтаваше - свободно, на воля, сякаш лети като хвърчило, но все идваше момент, когато някой дръпваше въжето и тя се сгромолясваше на земята. Така и тази  привечер, изкъпа се, наметна една лека прозрачна дрешка, излезе на двора и се приготви да мързелува. Отпусна освеженото си тяло на удобния шезлонг и се загледа в клоните на стария  величествен орех. Той си бе такъв, откакто тя се помнеше, а вероятно и много преди нея. Затова го приемаше като пазач, като закрила, като таен свидетел на всичко, което става в техния дом.

Чу познатото скърцане на входната врата и видя Кольо да идва по пътечката. Тя не го очакваше и изпита леко разочарование от  появата му.

- Здравей, Вера, днес е много горещо и още щом слязох от автобуса се сетих за хладната сянка на вашия орех. Нося и бутилка узо, салатата от вас.

- Сама съм, Марчето отиде на гости на приятели в града. Заповядай, ще те почерпя със студен айран, върви ли с мастика?

- Да, идеално.

Вера стана бавно от шезлонга. Леката прозрачна туника бе полепнала по все още мокрото тяло и очертаваше едрите гърди и сластно закръгления ханш на зрялата жена.  Това не убягна от погледа на Кольо и той усети лека приятна тръпка в слабините си. Но се смути видимо, когато след няколко минути Вера излезе от къщи с кана айран и  купа лед, защото бе сигурен, че ще се преоблече или поне ще си сложи сутиен. Но тя се врътна около масата както си беше и преди - всичките й прелести бяха наяве, зърната на гърдите й си личаха под ефирната дреха, а последните лъчи на слънцето, които падаха пряко зад гърба и, очертаваха ясно междубедрието й. Всичко това разпали кръвта и въображението на Кольо. Вера наля от студената мастика, на него повече, на себе си по-малко.

- Наздраве, добре си дошъл. Аз не пия, знаеш, но за компания може малко, разрешаваш ли? - някак си много приятно, ведро и в същото време закачливо, попита Вера.

- Лятно време само мастика и само с компания, иначе си е голо напиване.

- А може би не е чак толкова лошо човек да се напие, да забрави за малко…

- Лошо е на другия ден.

Вера усети, че не е прилично да води  разговор за пиянството и затова реши да смени темата.

- Как живееш, Кольо? Как ти вървят нещата?

- Никак, все едно и също. Хората нямат пари и залагат всевъзможни дребни и ненужни неща или пък много скъпи, но няма кой да ги купи. За цяла седмица имам 500 лева оборот.

- И за какво са ти пари, като и ти като мен си сам, а  сам човек винаги може да преживее някак.

- Така е, права си, но е хубаво човек да ги има, все може да му потрябват.

Сега пък Кольо реши да смени  посоката на разговора, въобще не му се говореше за пари. И подхвана разговор за старата му къща. Искал да направи хубав и скъп ремонт, та когато някой ден си намери булка, да не го е срам.

Разговорът им не вървеше спокойно, скачаха от тема на тема, и двамата усещаха лека припряност и напрежение  помежду им и знаеха причината - защото бяха сами под стария орех, който ги скриваше от целия свят и ги предразполагаше към откровеност и близост. Но те не бяха готови.

Кольо прие предизвикателното облекло на Вера като покана за флирт и реши, че ще е по-лесно, ако се напият. Но не можеше да предположи, че и без алкохол тя бе решила да пробва дали женствеността й все още привлича мъжете. В очите му тя забеляза зле прикрито диво мъжко желание. Това я възбуди и заличи в поведението и границата между финия интуитивен флирт и откровената покана на самката да се отдаде. Вера съзнаваше какво прави в момента, беше наясно донякъде и с последствията, но не можеше  да ги предвиди докрай и  в подробности. Остави се на щенията на тялото си, на първичните инстинкти на природата си, които само преди час бяха напълно задрямали, а сега се събуждаха и това й бе приятно.

Кольо разчете много точно, до най-малката подробност сигналите на тялото и на очите, даже нюансите в интонацията на гласа й. Имаше опит, но Вера не бе като другите жени, които бяха минали през леглото му. Той добре разбираше, че това е само моментно състояние, на което тя иска да се наслади. И той го искаше. Дали племенницата й щеше да узнае какво се е случило между леля й и него. Този внезапен отскок на мисълта му малко го разколеба, но пламналата кръв бързо го прогони и той започна да я  ухажва по-явно.

- Ех, Вера, казват че на жените по-бързо им проличават годините, но ти си някакво  изключение. Не си мръднала, спряла си някъде между 25 и 30  години.

- Не ме пързаляй, Кольо, много добре знам къде съм спряла и накъде съм тръгнала. Ти май искаш да ме развеселиш или пък ме сваляш? Нали така се изразяват по-младите сега.

- Ами и двете. Хубава жена си, но как да ти се радват мъжете, като не излизаш  сред хората. Ако не беше смокът, и аз нямаше да зная каква прелестна и добра жена има под покрива на тази къща.

- Хайде пак този смок, пусти опустял. Таман го забравя и някой пак го спомене. Искаш да не спя нощес, така ли? - засмя се някак престорено тя.

- Искам, но не заради смока. Не ми се тръгва, толкова ми е хубаво с теб.

- Никой не те гони - отвърна тя и се смути от откровеността си, притискайки ръце към   предизвикателно разголените си гърди.

Кольо усети удобния момент и протегна ръката си към Вера. Тя я хвана и я притисна силно в скута си.

Тази нощ Вера щеше да помни завинаги, защото промени живота й коренно. Беше свикнала да се събужда сама, а сега той похъркваше леко и спеше дълбоко. Мислите й се разбъркаха, бягаха и не можеше да ги подреди. След дълги години на морално и сексуално въздържание, снощи си позволи да прелъсти мъж. Имаше нужда от това, но според правилата на нейното възпитание това не беше редно. „Е, едно изключение ще ми подейства освежаващо или може би разрушаващо?” - така си мислеше снощи в промеждутъците между флиртовете.

А сега този похъркващ мъж в леглото й! Не го чувстваше близък. Искаше й се да го раздруса, за да се събуди и да си отиде. Досега й бе самотно, но спокойно, а как щеше да бъде занапред? Стана, направи си кафе и излезе на двора. След малко чу шум отвътре. Предположи, че Кольо се е събудил, затова направи още едно кафе и зачака.

- Добро утро, Вера.

- Добро утро, много спиш.

- С такава  жена като теб в леглото е срамота да спя, но ме умори, признавам.

- Оплакваш ли се, да беше си тръгнал.

- Е, нека си изпия поне кафето.

- Не говоря за сега, а за снощи.

- Беше фантастично.  Ти да не би да съжали?

Вера не отговори. Замълча тактично и го попита:

- Какво ще правиш днес?

- Ще трябва да се видя с едно момче, на което заех пари, а сега не може да ми ги върне. Ще огледам колата му дали става нещо. Защо питаш?

- Просто така.

- Да мина ли довечера?

- Както решиш.

Той не отговори. Стана, приближи се към нея, притисна я леко към себе си, погали я по косата и си тръгна.

Вера го изпрати до улицата, затвори дворната врата и се прибра. Остана сама с разбъркани и тревожни мисли. Не постъпи ли лекомислено? Той ли е мъжът, когото търси? Та тя го познаваше много малко, даже въобще не го познаваше. Но самотата вече й тежеше, пък и напоследък много често си спомняше заръката на баща си: „Да не оставате без деца!” знаеше, че този път, по който тръгва е опасен, но не се плашеше. Беше уверена в решението си. И все пак, не е ли редно да сподели с Кольо намерението си? Не, не трябва да бързам - каза си тя. Знаеше, че мъжете не обичат да бъдат притискани и да поемат отговорност повече, отколкото могат да носят.

Надвечер, по същото време както вчера, Кольо дойде и се разположи на масата под ореха. Беше много горещо и той съблече ризата си, остана само по къси панталонки. Държеше се свободно, сякаш си беше вкъщи. Това не подразни, а напротив - хареса се на Вера. Тя донесе каната с айран и остатъка от мастиката, направи салата и седна срещу Кольо от другата страна на масата, така, че да вижда пряко очите му, защото снощи забеляза, че той отбягва погледа й, но го отдаде на напрежението и неспокойството при първа любовна среща. А дали беше любовна и дали щеше да има втора - тя искаше да види в очите му.

- Какво стана с колата на момчето, бива ли я, ще покрие ли заема?

- Колата се оказа куп старо желязо, но ще намеря начин да си върна парите. Той не знае с кого си има работа.

Вера тутакси съжали, че го попита, защото веднага забеляза, че лицето му се изкриви, а интонацията му бе толкова рязка и категорична, че тя се стресна, макар да не я засягаше.

- Извинявай, не любопитствам, просто напосоки подхванах разговора.

- Няма нищо. Искаш ли да остана при теб и тази вечер?

- А ти искаш ли?

- Да.

- А после? - тя го погледна от упор в очите. Той не издържа на тежкия, пълен с тревога и очакване поглед. Отметна глава настрана и размаха ръце.

- Е, ще има и после, ще има и после… но нека се опознаем първо. - Той се опита да прикрие лекото си раздразнение, за да не я отблъсне, защото твърдо бе решил да прекара още една нощ в леглото й. А щом племенницата й я нямаше, за него нещата се подреждаха идеално.

До късно си говореха банални неща. Смееха се на вицове и клюки, но и двамата упорито отбягваха темата за техните отношения. Отидоха в спалнята, легнаха си, сякаш това бе най-естественото нещо на света, нищо, че снощи за пръв път усетиха трепета на телата, вкуса на устните си и дъха си. Тази нощ те се любиха спокойно и страстно. Тялото и милувките на Вера излъчваха доверие, мекота, отдаденост. Кольо веднага усети, че друга такава жена не бе държал в прегръдките си и това малко го уплаши, но само за миг. На сутринта пиха кафе. Вера направи закуска от пресни домати, домашно сирене и няколко сварени яйца. Реши да поглези мъжа, с когото прекара две необикновени нощи.

- Аз не закусвам, така съм свикнал.

- Е, жертвай се заради мен, няма да ти стане лошо - отвърна Вера и се засмя.

- Правя го само заради теб, да знаеш. Не мога да ти откажа - и той се опита да се усмихне.

- Знам, знам. Кога ще се видим?

- Ще взема обедния автобус, очаквам тежка седмица с много проблеми.

- Аз съм тук, няма къде да ходя. И не чакай специална покана.

Нищо съществено не си казаха повече и се разделиха. Вера започна да брои съдбоносно дните на седмицата. Кольо не се появи нито в петък вечер, нито в събота, нито се обади по телефона. Тя сякаш бе очаквала да се случи точно това и не се изненада много. А и той бе споменал, че ще има тежка седмица, може да му се е случило нещо, за което тя не предполага. Тази мисъл й се втълпи в съзнанието, за да намали разочарованието си и да успокои лошото си предчувствие.

Междувременно Марчето се прибра вкъщи и до късно разказваше на леля си за приятелите си, за дискотеките и за разни момчета, които й се сваляли. Разказът й бе толкова възбуден и несвързан, че Вера веднага си помисли: „Това дете нещо си фантазира!” Преди да си легнат, Марчето, уж между другото, изтърси:

- Лельо, какво ще кажеш, ако си намеря квартира в града? Не искам повече тук. Уж близо до града, уж нещо като квартал, ама си е село. Нямам си никой близък на мойта възраст. Всичките ми съученици и приятели са там.

- И ще ме оставиш сама? Разбирам те, но не забравяй, че майка ти те остави на мойте грижи. Ти си едва на 18 години.

- Майка ми просто ме е оставила, без да се интересува на кого и къде. Ти, мила ми лельо, си ми и майка и семейство. Друг си нямам, затова споделям с теб и те моля.

- Малка си още, Марче, не ми създавай и ти тревоги. Щом ме питаш, ще ти кажа - това, дето си го намислила, ще стане, но изчакай поне още малко, година-две, няма да остарееш.

Марчето нищо не каза, не се опита да настоява, каза лека нощ и си легна. През следващите седмици тя често отскачаше до града, но се прибираше. Вера не я разпитваше, но усещаше, че нещо крие от нея. Беше много бъбрива, а напоследък малко говореше, затвори се някак в себе си. Ако някое момче й е завъртяло главата, нямаше да спре да говори. Нещо друго има, изглежда уплашена.

Една вечер, след като бе ходила пак в града, преди да си легне, Марчето изтърси с отпаднал глас:

- Лельо, бременна съм. Така ми каза днес доктора. Не знам какво да правя.

Вера онемя. Не знаеше какво да я попита и се страхуваше да пита. Сякаш знаеше отговора.

- От Кольо, онази вечер… - Не можа да продължи и се разплака. Леля й я прегърна, замилва я по главата и също се разплака.

- В кой месец си, знаеш ли? - през сълзи попита Вера.

- Във втория - отговори Марчето и зарида още по-неудържимо. Цялото й младо тяло се тресеше. Беше се вкопчила в леля си и в тази прегръдка като че търсеше спасение, успокоение или решение.

- Знае ли този кучи син?

- Знае, по-точно не иска да знае, но едно и също си повтаря - проблемът бил само мой, млада съм, да махна детето, той не искал… аз съм била виновна и такива простотии. Ходих на гинеколог два пъти. Каза ми, че е опасно да направя аборт, имало някакво усложнение и повече никога нямало да забременея.

- Не се плаши, моето момиче, ще се справим някак си. Аз съм до теб - тихо, но решително прошепна Вера, продължавайки да я притиска в прегръдките си и да я гали. Гняв, съжаление и злоба изпълниха съзнанието й.

Минаха няколко седмици, Кольо не се появи. Той знаеше, че и двете жени го очакват и времето го притиска. Това го изнервяше и объркваше. Не чувстваше вина, само проклинаше късмета си, че на пътя му бяха се изпречили две жени, които не знаят какво точно искат. Инстинктът на единака, егоизмът на самотника бяха парализирали напълно мозъка му. Не искаше за нищо на света да се раздели със свободата си, беше готов да бяга, да се крие, но да не попада в капана на скапания семеен живот.

Една сутрин, докато шеташе по двора, а Марчето още спеше, Вера усети силно гадене и световъртеж. Приседна на стола, за да не падне. Като се съвзе малко, отиде на чешмата да намокри лицето си, но повърна. Вече нямаше съмнение - беше бременна. В следващите няколко дни тези симптоми се повториха, потретиха. В себе си Вера се радваше, че бе заченала. Спотайваше радостта си, защото не знаеше как и с кого да я сподели. Странно или  не, но за Кольо рядко се сещаше, не го очакваше. Някъде към края на лятото бременността на Марчето започна да си личи. Вече не ходеше нито в града, нито из село се мяркаше. От време на време проплакваше пред леля си:

- Ако можех, щях да го убия!

- Кого бе, моето момиче? - кротко и ласкаво я питаше леля й, за да я разсее и успокои малко.

- И онова животно, и семето му, дето е в мен.

- Грехота е да говориш така. Онова животно Господ ще си го подреди, но това, дето е в теб, трябва да го родиш.

- И как ще го гледам сама? Целият ми живот се обърква, разпада  се. Не го ща, лельо, не мога да си се представя като майка, малка съм, живее ми се.

- Ти го роди, аз ще го отгледам.

- Луда ли си? Защо ти ще го отгледаш?

- Защото ще си има братче или сестриче.

- Какви глупости говориш, нещо да не си превъртяла!

- Не съм, Марче. И аз съм бременна.

- От въздуха ли, от смока ли, от какво, та ти не излизаш оттук?

Вера й разказа за двете вечери прекарани с Кольо. За отдавна таеното желание да си има дете. Кольо й бил под ръка, надявала се да излезе читав човек, но не би.

- Жив и здрав да е. Аз се отдадох на себе си, не на него.

Марчето не можеше да проумее положението. Гледаше тъпо леля си, с отворена от почуда уста.

- Кажи ми, че това не е истина. Кажи ми, че си измисляш.

- Не, не си измислям, бременна съм.

Марчето изпъшка тежко, после нададе някакъв грозен вик, приличен на смях и ужас едновременно и се прибра в стаята си. Няколко дни двете жени се разминаваха като сенки, не си говореха, не сядаха заедно на масата. Тишината в къщата и двора бе потискаща. Всяка бе потънала по своему в себе си, но ясно разбираха, че занапред съдбите им са свързани още по-здраво. Между двете се настани някакъв особен вид ревност. Знаеха, че е глупаво, но не можеха да я преодолеят, тя бе по-силна от разумното възприемане на положението.

Марчето мразеше, ненавиждаше, ако можеше, би убила Кольо. До скоро се надяваше, че той ще размисли и може би ще я потърси. Но сега, щом като и леля й е бременна, и най-малката надежда за бъдещия й живот се изпари. Затова тя отведнъж намрази и леля си и себе си и плода, който зрееше в нея. Младата й и крехка психика не можеше да възприеме абсурдната ситуация.

Вера прие хладнокръвно случилото се. Изпитваше жал към племенницата си и разбираше, че ако беше на нейните години, сигурно и тя би се държала така. Допускаше обаче, че ако беше споделила с Кольо желанието си да има дете без ангажименти от негова страна, би било по-почтено и сега нямаше и двете да са отчаяни несретници.

Дните и седмиците започнаха да се изнизват бързо. Бременността на двете жени вече бе много очевидна, особено на Марчето. Тя не излизаше от къщи. До магазина ходеше само Вера. Хората я заглеждаха и започнаха да шушукат. В началото й бе много, ама много шугаво, усещаше върху себе си лепкавата мръсотия на низките човешки предразсъдъци и сластното им желание да разпънат, да разкъсат, да стъпчат и после да се забавляват с душата й, ако нещо е останало от нея. Но лека-полека тези изпитания за Вера приключиха. Плодът в нея й даваше невидима сила и увереност. Вече физически усещаше присъствието му. Тя се разхубавяваше, лицето й бе озарено от мекота и доброта, не се интересуваше от нищо друго, въпреки че мълвата за нейната дяволска бременност забавляваше и развращаваше примитивното съзнание на хората от селищата.

Една събота сутрин, на път за магазина, срещна Кольо. Тя го забеляза отдалеч, но той ходеше замислен, с наведена глава, не я видя и беше късно да смени посоката. Тя се спря и така му даде знак, че иска да си поприказват. Той не я гледаше в очите, завъртя се да види дали някой ги наблюдава и пръв заговори, явно се бе подготвил за тази среща.

- Ще припозная децата, но не мога да се оженя и за двете.

- И как ще ги припознаеш, на хартия?

- Да, все пак, нали ще ви питат кой е бащата.

- Не, моите деца не заслужават такъв баща, дори и на хартия. Не се мяркай повече пред очите ми, а аз ти обещавам, че за твоето семе никога няма да се чуе.

Вера не стигна до магазина, върна се обратно вкъщи и потърси  Марчето.

- Чуй ме внимателно, моето момиче, това, което ще ти кажа е много важно, трябва да го запомниш и да не го казваш на никого. На никого!

- Слушам те.

- Преди малко срещнах случайно онзи нещастник. Беше го срам да ме гледа, но не можа да ме подмине и от кумова срама измънка, че щял да припознае децата, но не могъл да се събере с нито една от двете ни. Законът го забранявал. Забрави го завинаги, но моля те да родиш детето, аз ще го гледам. То ще си е твое, но ако решиш, че ще ти пречи да подредиш живота си - аз съм насреща, както  съм отгледала теб, така ще отгледам и детето ти.

Марчето нищо не каза, прибра се в стаята си и до сутринта на другия ден не се показа.

Леля й бе приготвила закуска и я очакваше.

- Ще го родя, нямам избор. Не знам как ще се чувствам след това, но нека си е мое.

- Нека си е твое. Радвам се, че  постъпваш така, когато решиш винаги можеш да се върнеш.

В края на  зимата, през февруари и март и двете жени родиха момчета, приличаха си като близнаци. Марчето не можа да се приеме като майка, не усети бебето като част от себе си. Едва издържа една година, разпъвана от колебания, съмнения и някакви смътни и нереални представи за един друг живот, някъде много далеч от тук. Една вечер, когато децата бяха заспали, тя взе чантата, приготвена по-рано, и влезе в стаята на леля си.

- Заминавам!

- Ясно, поне ми кажи къде.

- Колкото се може по-далеч от този кошмар. Не знам точно къде, зависи дали ще ми хареса при мама и дали на нея ще й хареса. Ще ти се обадя, щом се установя някъде.

- Дано късметът да е с теб, миличка. И за двете деца аз ще се грижа еднакво.

Три години никой от никъде не се обади. За Вера бе ясно, че племенницата й иска да забрави, да задраска от живота си последните години и да започне живота си от нула. Дали бе възможно това? Зависи, на младини се случват какви ли не глупави чудеса.

Стараеше се по-рядко да мисли за нея. Извика от дълбините на цялото си жилаво същество всички сили да й помагат, от смиреното си и топло сърце - цялата си любов, която отдаваше на децата. Не й беше трудно, препъваше се само в едно - когато пораснаха, често я питаха: мамо, защо хората ни наричат смоци?