ОБЛАЦИТЕ

Йордан Русков

Из „Съдбовни прозрения” (1992)

ОБЛАЦИТЕ

Мъката главите все надолу свежда.
Своите платна мечтите не раздуват.
И очи нагоре не поглеждат за надежда
там, където облаци доплуват и отплуват.

Вплетени, заплетени във свойто ежедневие,
завист вместо слънце бляска във очите.
И не се и питаме пътят накъде ви е,
облаци, които идвате, отлитате.

Облаци, вий волни, вятъра що яхате,
синевата дето къдрите ви нежи,
вий към нас напразно бели кърпи махате,
някой от земята да ви забележи.

Сепваме се само, буря щом ни носите,
трясъкът ви взора наш страхлив привлича,
за да го свалим веднага щом децата боси
в уличните барички след бурята затичат…

И когато легнем възнак най-подире
към небето синьо със очи застинали,
облаците и тогава своя път не спират,
но за нас са минали, безвъзвратно минали…


БРЯГ

Има брегове, различни брегове…
Всеки сам в живота си избира.
В свойта младост аз се спрях на бряг -
горд и стръмен над житейската река.
Под нозете си усещах твърдостта му
и от него опознавах далнината;
слушах бързите води на времето
как шумят от ветрове и бури,
или стихнали под слънчевата радост,
как нашепват ромона си ласкав.

Има брегове, различни брегове…

Аз успявах чуждите да видя -
та нали пред погледа ми бяха.
И следях водата как подрива
слабите, ронливи брегове.
И си мислех: колко съм щастлив,
че съм се опрял на тебе, бряг -
твърд срещу течението бурно,
мой, за други недостъпен…

Но каква измама е приспивала
мисълта ми, чувствата ми светли!
Че дойде денят, когато паднах,
и водите ме понесоха безжалостно.
Аз очаквах от брега любим
да ме подкрепи с издаден камък,
да протегне корени-ръце,
но видях едва, едва тогава,
че където да се заловя -
всичко е водата подкопала.
А ме тегли към дълбочините,
натежало с камъка на болката,
моето сърце…

О, ако надмогна всички сили,
и в очите ми проблесне пак надежда,
и ако сърцето ми изчисти
всичко, що го тегли нанадолу,
и нещастието мъдростта роди -
аз ще зная как се бряг избира:
не от сушата, тъй както в мойта младост,
а откъм водата…
Сбогом, бряг!
Трябваше да падна, за да видя,
че не си скала,
а пръст и пясък.


***

Когато вземеш раница на гръб
и тръгнеш по пътеките на Рила,
ще вземеш ли и нечий образ скъп,
във себе си от поглед чужд прикрила?

Забродиш ли по рилските бърда,
и стъпките ти стреснат волна птица,
не ще ли е туй моята съдба,
политнала към твоята десница?

И своя смях, безгрижния си глас,
когато хвърляш в пропасти бездънни,
не ще ли бъда твойто ехо аз,
не ще ли в него моят глас прозвънне?

Откърти ли сред рилския покой
крака ти камък от изпръхнал хребет,
ще се търколи, ще разбуди той
душата ми, изпръхнала за тебе…

Знам, от онези чисти висоти
на слънцето под златната стихия
ще дишаш волно и ще сещаш ти,
че с твоя дъх и аз простора пия.

И с бодър мах на твоите ръце
ще поздравя родината отгоре.
А раницата на едно сърце
ще тегне от любов, мечти и горест…

1960


ПОЛЕГНАЛ КЛАС

Току-що заузряваха житата,
и откос пръв от слънчеви лъчи
направи сърпът - сбраха се стадата
от облаци, и се отдалечи
стъмен и смръщен жътвеният ден.
Полюшна се класът във лоша тръпка
от порива на вятъра студен,
и дъжд надеждата му зряла стъпка.

Вали, вали! Стоят жетварите без глас
и чакат слънчевото време.
Дали, дали не съм и аз полегнал клас,
очакващ слънчева ръка да ме подеме -
да изсуши по мене тая влага
от сълзи и съмнения, накапали в душата,
за да сбера узрелите зърна веднага
и да нахраня птиците в гората,
та над поля и къщи, още сънни,
подхранена от мене песен да прозвънне…


***

Очите си от всичко да закрия,
да загася в сърцето свое огъня,
да изсуша в хербария на спомена
любовен порив, бликнал ненадейно -
по-леко ще ми бъде тук навярно,
но мога ли?

Да вдигна сам в душата своя моста
към домовете на добри приятели
и като жица телефонна в буря
да скъсам своята привързаност към тях -
по-леко ще ми бъде тук навярно,
но мога ли?

1961


ЙОРДАНОВДЕН

Вярващите спускат кръст в реката,
а езичници се хвърлят да го дирят.
Ала те са чудно предвидливи -
мажат се със мас, ракия пият,
във кожуси тежки се загръщат…
А пък аз се хвърлих гол и некален
във студената вода на равнодушието,
и намерих в него само своето сърце;
вместо кръст изнесох го навън,
но и то бе вече малка топка лед…

И сега, когато в топла самота
размразих го в чашата, наляна с горко вино,
и когато не прекрачва моя къщен праг
ни приятел верен, нито искрен враг -
ти единствена почука, дъще,
на утробата на твоята майка весела.
И със първия си писък поздрави баща си,
честити му именния ден, поднесе му
в дар едно туптящо, топличко сърце…

И когато мене няма да ме има,
а ще има с тебе само мойто име,
може би и ти ще скочиш също
във студената вода на равнодушието.
О, дано да бъде силно твоето сърце,
за да го извадиш с други - топли и туптящи…

1964


В СЪРЦЕТО МИ

„И ти си в мене - ти, родино моя!”
П. К. Яворов

Душата ми тревога щом опари,
или неправда с нокът я допре,
в тъга и радост ражда се България
и във сърцето никога не мре.

Жени залюбвах и жени разлюбвах,
но ти си ми единствена и знам,
че ако в мен самия те загубя -
загубен за живота ще съм сам.

А бивал съм и зад стени студени,
градени от гранита ти суров.
Но даже през решетките за мене
делеше лъч от своята любов.

В часа на мъжката сълза при теб се върнах
и падайки пред светлата ти власт,
усещам в мене твойто плодно зърно,
макар и не зарадвал те със клас.


ОПТИМИСТИЧНО НОКТЮРНО

Отдалечават се приятели от мен,
увлечени в химера - кариера.
И като в книга вятърът стъмен
затваря страниците:
съвест,
чест,
доверие…

Остават странниците - мними грехове -
върху съдбата ми, която стене.
И даже изповедните ми стихове
остават с тях неопростени.

Обречен дарствено на самота
и на забрава сънена обречен,
оставам буден. Слава, суета
на мойте нощни бдения не пречи.

Отдавна вече сам не се теша
с надеждата Денят да ме целуне
с признание, а близък по душа
да съхрани вълнение и унес;

да ме смени - по-устремен и твърд -
в отчаяното ми единоборство.
И да дочака подир мойта смърт
победата над тихото притворство.