Мария Моравска

превод: Красимир Георгиев

В КРИЛАТИЯ ВЕК

До старост, може би, ще доживея,
без смело да докосна самолета,
а той без мен в небе ще рее,
надвил притеглянето, волен химн!
До старост, може би, ще доживея
без поглед отвисоко - ни един!

Не ще отплува от земята взорът,
не ще тупти сърцето в такт с мотора,
над облаци не ще ме мами кръгозорът,
ще ме държи земята все така…
Каква тъга, Боже, каква тъга!

——————————

И СЪСТРАДАНИЕ

Жилят ме жилата с мънички иглички,
ранички натрупват в морната душа.
Тъжно ме вълнуват отсечени елхички,
кученце изгубено в нощта.

Просякиня срещнах и заплаках жално,
на сълзи бодливи бях в неспирна власт!
Не е страшна болката сантиментална,
щом е състраданието в нас!

В КРЫЛАТЫЙ ВЕК

Я доживу до старости, быть может,
И не коснусь подножки самолета, -
Как будто он не мною прожит -
День торжества над Тягою земной!
Я доживу до старости, быть может,
Не видя сверху башни - ни одной!

И вниз земля не уплывет от взора,
И не забьется сердце в такт мотору,
Надоблачного не увижу кругозора,
Ни на миг от земли не оторвусь…
Какая грусть, Боже, какая грусть!

——————————

НЕМНОГО ЖАЛОСТИ

Жалят меня жала мельче иголки,
Оставляют ранки на долгий срок.
Меня волнуют срубленные елки
И заблудившийся щенок.

Утром я плакала над нищенкой печальной,
И была колюча каждая слеза!
Разве так уж страшно быть сентиментальной,
Если жалость давит глаза?