ЛЕГЕНДА ЗА ЕСЕНТА

Нели Коларова

Тази древна легенда съвсем като нова звучи.
Като всяка несбъдната обич - красива и свята.
Аз съм Есен - две топли, препълнени с обич очи.
Тази нощ се сбогуваме с теб, мое огнено Лято!

Бях идея в ума ти и в твоите мисли живях.
Да не беше ме пускал навън!… Колеблива и плаха,
като срещнах очите ти пъстри и пламъка в тях
и от свян по страните ми капки кармин заискряха

беше късно! О, Боже, ръцете ти знаеха как
да превземат една по една всички мои извивки.
Как блестяха след всяка победа под лунния зрак.
А у мене - ни сила, ни дъх, нито глас - да извикам.

Как прииждаше в мен на вълни онзи див океан
от бушуваща младост, и с кръв като огнена лава!
И се вдигаше в моята гръд, до безумство желан,
безпощадният миг на вълната, в която се давя!

И тогава извиках! Сломих тишината на две:
„Като палиш огньове, пожара нима не предчувстваш?”.
И преливах от сок и от сладост в безброй плодове,
полудели за нежната твърдост на твоите устни.

Прегърни ме за сбогом! Беззвездна е сетната нощ!
Аленее над тъмния хребет небе като клада.
Разточителен, тъжен и смешен, безсмислен разкош.
Ветровете студени от север се готвят за сватба.

Долепи до гърдите си моята хладна ръка -
под дланта до сърцето ти нека заспи като гълъб!
Нека още за миг да съм сгушена в тебе така,
сякаш никога, никога, никога няма да тръгна!

Зная, в този живот с тебе няма да имаме дом.
Но не мога да пусна в сърцето си зимния вятър.
Нека твоите устни затворят очите ми, щом,
мразовит, Севернякът нахлуе да иска ръката ми!