УЧАСТ

Драгомир Шопов

УЧАСТ

Прокапа покрива на тишината.
И в къщата, накрая на живота,
ще се лекувам може би с тревата,
обраснала по пътя за Голгота.

И тежкия си дървен кръст ще взема
в изтръпналите си ръце, додето
ще ми нашепва своята поема
изчистено от всяко зло небето.

Прозрял накрая земната си участ
на прост плебей, в страдание орисан,
ще разбера, че вече съм научил
защо със сълзи моят стих е писан…


* * *

На художника Генко Генков

Приятелю, ти вече си извън света ни.
Вървиш по улиците на небето.
Брадясал си. И струва ми се - сънен .
Навярно си рисувал цяла нощ. До светло.
Сега е светло. Дъното на мрака
потъна в синьото на твоята картина.
Душата ти безплътна тук какво очаква?
Да се помолиш в Гетсиманската градина?
Да видиш как Исус със уморено тяло
ще стане пленник на тълпа от грешни хора?
Дали тогава слънцето е почерняло,
дали е запламтял в пожар простора?
Сега е светло.
Дълъг път пред тебе без врати.
Открехнаха ги някога Ван Гог и Клод Моне.
Помолиха се те за теб.
Иди при тях. И там се приюти -
до втория живот поне.


О, ЖАЛКО ВРЕМЕ

Веднъж, потъвайки за кой ли път
в поезията на Яворов, неочаквано
се опитах да си го представя в
днешния български ден.
Днес Яворов - тревожно бледен,
останал сам, без Лора и без Мина,
очи отвръща, да не гледа
как плаче изтерзаната родина .
О, жалко време,
на търгаши време,
на политически лъжи
и на измами.
Народе, силата ти нейде дреме.
Пигмеите тук стават великани.
Добре, все пак,
че Яворов го няма.
Но той разбира низостта проклета
и може би от черната си яма
с презрение
разстрелва ни поета!


ПОЕЗИЯ

Откъде?
От птичето гнездо
и от дървото в двора.
От стъпките на хората,
затрупани
във есенния листопад.
От пейката,
където е приседнала
невидима умора
и от красивата жена,
наметната
със сутрешния хлад.
От кухнята,
където ти разчупваш хляба.
От чашката кафе
и вестника
със кръстословици и новини.
От твоята ръка,
протегната към мен -
по детски слаба -
опора моя
в трудните ми дни.
Оттам.
Каква поезия!


СЕЛО

Триптих

1.
Зелените листа на тишината.
И сянката на птица върху мен.

2.
Жълтурчета в изтъпкана трева
и капки дъжд като сълзи на Бога.
Кога бе то? И как преди това
не съм ги забелязвал аз? Не мога
да си простя, че надалеч оттук
съм търсил себе си, но без да зная,
че истинския цвят и вкус, и звук
е във тревата и в пръстта, и в тая
дълбока поднебесна тишина -
обител за душите ни проклети.
Тук всяко нещо става светлина
и тя навярно и след нас ще свети.

3.
По мръкнало човекът се прибира.
Мирише прясно окосеното сено.
Аз тук съм вечност, част съм от всемира,
със мравката и със врабеца съм едно
и с кончето, отпило от небето
в реката със притихнала вода.
Навярно ще остана тук додето
сърцето си превърна в късче свобода.


СПАСЕНИ ДУМИ

Обидени простори. Тъжен грак.
След жеравите - пустота незрима.
И мисълта за скорошния сняг.
И полъха на идващата зима.
И пътят, в лед скован, ще замълчи.
И безутешен вятър ще се мята
от моите до твоите очи.
От севера до юга на земята.
А ние с теб къде сме днес, къде?
Измъченото време не е наше.
Ограбва ни. Безсрамно ни краде
и всеки ден със нещо все ни плаши.
Ще издържим ли? - Думите са в нас.
Ще издържим, щом те са живи още.
Без тях не знам какво ще бъда аз.
Ще ме притиснат неуютни нощи.
Ще ме люлеят призрачни ръце
и мъртви гласове ще ме обсебят.
Аз ще загубя своето лице
и ще забравя пътя си към тебе.
Затуй се моля сам, непримирен,
пред изгрева, пред здрача и тревите -
добрите думи да спасим от тлен.
То значи да спасим от тлен душите.
За да се върне нашият живот
и да намерим себе си отново.
Така човекът търси верен брод.
Така поетът търси вярно слово,
за да остане - съдник и пророк -
дори когато няма да го има.
След жеравите - хоризонт висок.
Излъгани простори. Иде зима…


ВСИЧКО СИ ОТИВА

Друго време у мене тече…
П. Матев

Къде е мойто време? - Няма нищо.
Отвеян вятър. Пясък състарен.
И камъни във старото огнище,
където е угаснал моят ден.

Там стъпките отдавна са изтрити.
Не хлопва никой пътната врата
и думите във паяжина скрити,
се учат да говорят със смъртта.

Там две дървета тъмното проболи,
стърчат изсъхнали, но докога?
За нас и тях кой днес ще се помоли
във този свят на грубост и тъга?

Доброто чезне. Всичко си отива.
Безмилостно, жестоко колело.
И е излишна всяка съпротива,
ако след нея идва ново зло.

А моите очи, смутени в здрача,
защо ли чакат капка светлинка?
Днес друго време покрай мене плаче
с протегната за просене ръка.


ЛЮБОВ, РОДЕНА ОТ СЪЛЗА

В измолена от Бога тишина
аз искам със очи да те докосна,
отхвърлил всяко чувство за вина
и примките на всички стари робства.

Едва ли във повторения свят
ще ти открия тайни неоткрити.
Но все едно, щом птиците летят
и щом се раждат жилави тревите.

Ако до днеска нещо не разбрах,
това е кръговратът на нещата.
И как така душата става прах?
И как любов се ражда от сълзата?

А ние с теб сълзи ли сме, не знам.
Прераждане навярно ни очаква
в една земя, свещена като храм,
която пее или пък оплаква…

Ще минеш през жаравата й ти
и аз със теб - по огнена жарава.
Нас огън нека да ни освети,
да ни въздига и ни опрощава.


ВЪВ ТЕЗИ ДНИ

От болка е снегът. Вали
и вдън душата ми се стели.
Дали със тебе сме били
във дните черни или бели?

Ще ни запомни ли снегът? -
Снежинките по твойте пръсти
дали ще кажат някой път
как в чистотата им възкръсвах?

Дали ще помнят как вървях
неоскрежен през страшни зими
и как превръщах студ и страх
в картини, в образи и рими?…

От болка е снегът. Вали
и вдън душата ми се стели.
Дали със тебе сме били
във дните черни или бели?