„АЛЕКСАНДРИЙКА”

Анатолий Петров

Из сборника „Лунна пътека” (1999)

Беше замислил музиката на това хоро още тогава, когато пътуваше с нощния влак, носейки в себе си като горещ въглен скръбта по рано починалата си дъщеря.

Слушаше тракането на колелетата по релсите и се вглеждаше през прозореца в нощната тъмнина. Трите мелодии на хорото вече звучаха в съзнанието му.

Вкъщи седеше мълчаливо, оглеждаше празните нотни листове, колебаеше се да започне ли да пише или не? И най-после реши, че хорото, което бе замислил, така силно напира в душата му, че то трябва да бъде написано и като спомен, и като реквием за Александрийка.

Преди него той бе написал много други хора, но това трябваше да е едно от най-хубавите, което би могъл да даде на Александрийка.

И в една късна вечер седна край отрупаната с нотни листи маса в стаята. През прозореца проблясваха тихите води на Дунава.

Започна с акорда на въвеждащите тактове. Чу ги как прозвучаха. Тържествено. Следваше солото на баритоните. Даде го на тях, защото сметна, че единствен той, бащата, военният музикант, който свиреше на баритон, най-добре би могъл да се докосне до паметта на Александрийка.

А музиката на това соло рисуваше с тонове безгрижно танцуващо момиче, прегърнало с детските си очи красотата на света. След първия такт вмъкна украсяващата колоратура, която разписа на кларинетите и флейтите. И те, като сладкопойни птички, окриляха с трелите си танца на момичето. Продължи нататък. Пишеше нотите за всички инструменти. Когато засвирваха флигорните, някъде по средата на мелодията, с няколко ноти над петолинието и със синкопи той изрази своя реквием.

Някакъв закъснял кораб по Дунава с прожекторите си освети стаята и стената с портрета, от който усмихната го гледаше Александрийка.

Писа цяла нощ. Сверяваше партиите на всички инструменти по правилата на хармонията и контрапункта.

Трополенето на лозарски каручки по калдъръма на пътя до казармата му напомниха, че се съмва.

Хорото „Александрийка” вече бе готово за изпълнение от духов оркестър.

***

Този следобед капелмайсторът подпоручик Александър Вейнер бе разположил за репетиция музикантския си взвод в горичката под щаба на полка. Готвеше за концертно изпълнение увертюрата на Чайковски „1812 година”. Когато репетицията свърши, той раздаде на музикантите нотите на хорото, което наскоро Дико Илиев бе написал. Почака ги, докато прегледат партиите си и вдигна диригентската палка. Военният духов оркестър засвири. Когато изпълнението свърши, откъм щаба на полка се зададе адютантът.

- Стани! Мирно! - изкомандва капелмайсторът.

- Подпоручик! - обърна се към него адютантът на полка. - Господин полковникът е доволен от репетицията за концерта. Но много му хареса и хорото, което току-що изпълнихте. Господин полковникът се интересува откога се числи това хоро в репертоара на поверения ви взвод и кой е авторът му.

- Числи се от днес, господин поручик. А авторът му е подофицерът от музикантския взвод Дико Илиев.

Настъпи мълчание.

- Подпоручик, - заговори адютантът - вие обичате да разполагате взвода си за репетиция тук…

- Заради акустиката, господин поручик, - отговори капелмайсторът и продължи: -

Тук в гората звученето на духовите инструменти е по-меко, по-красиво. Аз така по-добре улавям хармонията и гласа на всеки инструмент. Гората е нещо като параболата, по която са построени известните концертни зали и театри, където най-тихото изпълнение на цигулката, шепотът на актьора се чуват навсякъде.

- Парабола и музика?! - учуди се адютантът.

- Парабола и физика на акустиката, господин поручик, - отвърна капелмайсторът Вейнер с руския си акцент.

- Ясно! - отсече адютантът и продължи: - Но кажете ми, подпоручик, как намирате достойнствата на хорото, което изпълнихте преди малко? Видях от прозореца на щаба как войниците от домакинската рота захвърлиха лопатите и заиграха хоро!

- Превъзходно, господин поручик! Това е едно красиво българско хоро.

Националните ритми и мелодиите в него са така преплетени, че бързо влизат в душата на българина! Като валсовете, полонезите и мазурките на Шопен за поляка.

Докато трая този разговор, музикантският взвод стоеше прав.

- Свободно! - изкомандва капелмайсторът.

- Как да назовем хорото, с номер или?… - обърна се към Дико Илиев фелдфебелът на взвода Димитър Павлов.

- „Александрийка”! На дъщеря ми - отговори той.

Последва команда, под строй музикантският взвод прекоси плаца на казармата и се отправи към своето помещение.

В този следобед там, в горичката пред щаба на 36-ти пехотен Козлодуйски полк в Оряхово, прозвуча за първи път този бисер от хората на Дико Илиев.

От този ден минаха десетилетия. И днес, когато прозвучи това хоро, като че ли красивото момиче Александрийка продължава да танцува от небитието.