ДВОЙНО ЕСПРЕСО

Вера Костадинова

Вървеше по брега. Беше си намерила закътано място и  само нейните стъпки бяха доказателство, че има някой. Преди няколко месеца си създаде навик да идва тук и да изпраща слънцето. В колата, оставена горе на пътя, обличаше любимата си ефирна, бяла рокля и слизаше по стръмния склон към брега. Понякога в мисълта си виждаше силует на мъж пред нея, друг път го усещаше зад гърба си.

Днес нямаше залез.

Морето ревеше. Гъстите облаци се сливаха с него. Никаква граница. Можеше да пропусне разходката, но не можеше да изневери на навика. Вятърът я блъскаше, сякаш й казваше „ Върни се! ” Не можеше да спре. Нещо я теглеше напред. В този миг водата изхвърли тялото на мъж. Наведе се.. През нея премина светкавична мисъл „Той ли е?!? Боже… помагай!” Приклекна до тялото. Беше атлетичен мъж на средна възраст. Прилепи ухо към устните да чуе признак на живот. Тишина…Злокобна тишина…

Вярваше в чудеса и искаше някой ден да се случи. Започна ритмичен сърдечен масаж, който редуваше с изкуствено дишане. Никакво трепване. Мракът ставаше все по- непрогледен. За първи път съжали, че е избрала това диво място и го е нарекла свое. Нямаше кой да помогне, а телефонът беше в колата (не понасяше звъненето му в този един час, в който оставаше сама със себе си) Не спираше… Не спираше… Около нея витаеше смъртна тишина. Вятърът  се беше скрил зад близките дюни и наблюдаваше с интерес. И морето внезапно се беше укротило като заспало дете след дълги, щури игри. „Още малко, само още няколко пъти…” Отчаяна в безсилието си, тя хвана мъжа под мишниците и го повлече към сухото. Все още се усещаше топлината на пясъка. Уморена до безсъзнание, тя припадна, а главата й се удари в гърдите му. Черната пелена на нощта ги покри.

На сутринта слънцето закачливо флиртуваше с водата, милваше я и я докосваше, а тя влюбено му подаряваше слънчеви зайчета, които не искаха да стигнат брега. Жената отвори очи. Почувства равномерно тупкане под главата си. Надигна се и видя едни дълбоки очи, които се усмихваха,

- Здравей, непозната! Не исках да те събудя! - гласът на мъжа беше едновременно и строг, и ироничен.

- Не зная кой кого събуди - смутено отвърна и придърпа роклята да прикрие оголялото рамо.

- И сега какво предлагаш да правим? - Мъжът беше седнал. Ръцете му опипваха полусухите му дрехи.

- Мога да те закарам до града. Колата ми е на пътя. - отвърна категорично.

- Да тръгваме! - още по-категорично отговори.

Мъжът се изправи. Дрехите му бяха смачкани. Закопчаваше раздърпаната риза с безразличие. Сякаш нищо не го интересуваше. Гледаше напред. Тя вървеше леко встрани и нямаше желание да разговаря. Изкачиха пътеката, която водеше до колата. Жената влезе, включи двигателя, дори не погледна телефона си. Мъжът седна на задната седалка с издайническия маниер на шеф. Тя не пусна дори любимката си - босоногата Евора, дори забрави да се преоблече и остана с бялата рокля. Мълчаха по пътя. От време на време поглеждаше в огледалото - той седеше с притворени очи. Мъж с прошарени коси, тридневна брада и марков костюм. Кожата му беше бледа, но нямаше никаква следа от снощното преживяване.

Почти наближаваха града, а не бяха разменили и дума в колата.

- Къде да спра? - гласът й го извади от унеса.

- Където решиш… Странно.. Ти даже не ме попита как се казвам, нито какво ми се случи…

Акцент ли усети или така и се стори?!?

- Научих се да не проявявам любопитство. Слушам тишината на другия. Думите са превратни. Всеки ги интерпретира според себе си. Често се случва тълкуването да няма нищо общо с казаното. -  Учуди се на себе си. Толкова много изговори. - Ето тук, след светофара, удобно ли е?

Бяха влезли почти в центъра на града. След няколко преки беше офисът й. Закъсняваше за работа.

- Да, да, добре. Кажи ми как се казваш, спасителко? - ироничните нотки в гласът му бяха останали на плажа.

- Софи - каза го толкова равно.

- Как да те намеря, Софи? - вече беше отворил вратата и се готвеше да слезе.

- А трябва ли?!? - този път в нейния глас имаше лека насмешка.

- Добре, добре…- мъжът внимателно затвори вратата.

Софи даде ляв мигач и бързо се включи в движението. Погледна в огледалото и го видя да сяда на пейката до автобусната спирка. Отмина пряката за офиса. Беше взела решение.

Кафемашината беше още топла. По всичко личеше, че Борис отново е закъснял за работа. Дрехите му бях разхвърляни. Имаше куп немити чинии в кухнята. Направи си двойно еспресо и едва сега погледна в телефона. Имаше няколко пропуснати повиквания от Борис и две от шефа й. Не искаше да говори с никого.

„Напускам. За годините, в които работих за теб, не съм почивала нито ден. Така или иначе, искаше да се освободиш от мен.” - пусна съобщението до шефа си и изключи телефона. На Борис остави бележка - „Не ме търси. Раздай дрехите и вещите ми в социалните домове или където решиш. Оставям ти пари за наема и разходите за този месец”. Даже не се подписа.

Взе пътната си чанта. Сложи най-необходимото. Все още беше с бялата, ефирна рокля. Преоблече се и я сложи най-отгоре в сака. И си тръгна. Нямаше представа накъде.

Пътят все някъде щеше да я отведе.