МАРТ. КАРЛ
Слънцето облива със светлина града и седемте му планини. По този случай мнозина са се измъкнали от домовете. Пред «Мадам Феле» е необичайно гъмжило. Минават, заминават, не остават свободни маси нито вътре, нито на дървената платформа отвън. И това са местни - не видях да е акостирал круизен лайнер. Всички сме се затъжили по пролетта. Хубавото време подлъга жените да захвърлят обезформящите якета и дъждобрани, някои даже са се осмелили да излязат по рокли. Да… От това денят не става по-топъл, ала определено радва очите.
Над яхтения пристан лекичко се поклаща гора от мачти. Красиви лодки и тълпи момичета - нима може да има нещо по-хубаво от това?! Навярно, любимо същество редом, на което му е добре в твоята прегръдка?… Но аз не съм максималист, ценя дребните радости, които животът подарява от време на време.
- Още по една?
- Давай!
Карл избута сака и се намести по-удобно на канапенцето. Аз прихванах погледа на бармана и му дадох знак да повтори поръчката. Онзи кимна.
- Ще летиш ли тези дни?
- Утре ще направя няколко кръгчета. Времето го дават да се задържи такова, грях е да не се възползвам.
- Горе сигурно е хубаво…
- Ха… - Карл се усихна. - Докато не опиташ, няма как да разбереш. Ти какво реши за курса?
- В аероклуба организират информационната среща другата седмица. Смятам да отида и да се поогледам кое как е.
Измъкнах от салатата голяма скарида и я изпратих по предназначение в устата.
Идеята да получа свидетелство за пилот е блазнеща. Друг е въпросът, че тя отлежава в главата ми твърде дълго. Не, че има нещо сложно в изпълнението й, само дето все се появява нещо по-важно за правене и реализмът уравновесява ентусиазма. Тук всичко зависи най-вече от вътрешната нагласа и от готовността да науча нещо ново. Иначе аз и от земята се радвам на синевата… Когато я има… Но вълнуващото не е в това, да се увериш, че облаците не са от захар, а да издигнеш машината над тях, да я овладееш и управляваш… Така ли е?
- Пък и може да си направя такъв подарък.
Една изпъстрена с цветни татуировки ръка се пресегна иззад гърба ми и вдигна празните халби. Следващото протягане достави на масата други две, вече пълни. Добре тупнаха, възтежко.
- Още нещо ще желаете ли? - поинтересува се сервитьорката
- Засега не, благодаря! Всичко е много вкусно!
- Моля! Да ви е сладко! - отвърна възпълничката дама с катраненочерна коса и халка в носа и се врътна към съседната маса, където я чакаха други зажаднели клиенти.
- За твое здраве, Карл! - вдигнах запотената чаша.
- И за твое, Андрей!
Ех, добре тръгна!
- Да, горе е хубаво. - Карл изтри устните си със салфетка. - Необяснимо хубаво… Хм. Дори след толкова налетени часове не мога да проумея какво ме увлича там. Знаеш, в момента, в който колесникът се отдели от пистата, те обзема невероятно спокойствие… Ставаш друг. Уж си съсредоточен, не изпускаш хоризонта и показанията на приборите, слушаш двигателя, готов си мигом да реагираш, ако се наложи… Ала някак това върви паралелно с теб. В същото време си изпълнен с лекота и свобода - сякаш ти и машината оставате насаме с целия свят.
- Небето е за единаци…
- Според мен може да се дефинира и така. Всеки го усеща по своему. Но небето не омръзва. Дъщеря ми казва същото. Тя догодина завършва училището в Трондхайм. Готви се да управлява F-16 и е много доволна.
Събеседникът ми топна деликатно късче от сьомгата в чашката с майонезения сос.
- Но за какво исках да поговорим… Появи се такава тема, Андрей…
Изчаках го, докато запи с бира поредното парче червено месо с блеснала от мазнинката кожа.
- Значи така… - Карл положи длани на масата. - Напоследък подписахме два големи договора за няколко милиона. Работа има за целия китайски народ, а хората в кантората не достигат. Трябва ни старши инженер. Ти би ли искал да се присъединиш?
За успеха на «Сьордалан» на преговорите със «Статойл» писаха неотдавна. Те наистина направиха голям удар - получиха апетитни поръчки, за които, доколкото бях подочул, се бореха всички големи акули в бранша. В края на краищата средната фирма бе ощастливена… Средна по размери… Според мен - и по възможности… От време на време през ръцете ми минават документи, подготвяни там. Как да го кажа - с това им качество доскоро те не биха били допуснати при нас. Но какво пък - хората са се постарали и Фортуна ги е ощастливила. Всеки има право на развитие.
- Предложението е интересно. Благодаря ти, Карл! Но аз сега имам проект и не мога да го оставя просто така.
Колегата ме фиксира със сините си очи.
- Колко време ще ти е нужно за предизвестието и да предадеш работата?
- Два месеца.
- Ще ги имаш без проблем. Така или иначе е планирано работата в кантората да започне в средата на май. Сега още се подготвяме.
- Ако се съглася, ще искам постоянен трудов договор.
- Разбира се. С всички полагащи се клаузи. Пенсия, застраховка, възможност за почивка. Имаме бази близо до Кристиансанд и в Испания. Изобщо, от твоята фирма при нас се прехвърлиха много колеги и ти ще се чувстваш като у дома си, все едно не си се местил. Но ще получиш най-добрите условия за работа, интересни задачи и възможност за развитие. Ние ценим своите сътрудници.
Забележката за това, че няма да усетя прехода от единия офис в другия ми прозвуча двояко. Да се надяваме, че някогашните колеги заедно с добрия опит не са пренесли в «Сьордалан» и част от недобрата атмосфера, която напоследък започна да се стеле над колектива… В началото имаше ред и стремеж за развитие. После по едни или други причини опитните хора, на които се крепеше единството, заминаха. Новото ръководство не успя да овладее процесите на деградация. Почна роене на групи, качеството на работата се влоши. И ще е жалко да прескоча от трън на глог…
- Каква би била заплатата ми?
- Можем да предложим двадесет процента над сегашната ти.
Да, получава се привлекателна сума… Няма спор, в «Сьордалан» ценят труда на сътрудниците. Но как иначе да се справят с кадровия глад?
- Карл, трябва да обмисля предложението.
- Разбирам те, Андрей. Помисли и ми се обади до края на другата седмица. Но аз ще се радвам, ако работим заедно.
Карл вдигна полуизпразнената халба.
- За правилните решения!
- За доброто бъдеще!
Дървените сгради с островърхи покриви край «Брюген» останаха зад гърба ми. Крачех бавно под яркото слънчице. Салатата с морски дарове в «Мадам Феле» е много вкусна… Ала сега мислите ми се върят около офертата… Да, заседях се на досегашната работа и чувствам, че вече е време за промяна. Но аз не обичам да сменям фирмите. И ако отида на ново място, там освен на стабилно трудоустройство, искам да разчитам на развитие - да уча, отговорностите ми да растат… Заслужава ли си заради заплатата да смениш голяма организация с по-малка… И то с название, което не е особено благозвучно? Ех, Карл Шрайбер, озадачи ме ти! А нямах намерение да се товаря със сериозни мисли! Нищо, имам цяла седмица да реша.
Приятно да е усещам твърдата земя под краката. Заради циклона, който докара над Северно море силен вятър и дъжд, примесен със сняг, моята еднодневна командировка на платформата «Усеберг Д» се удължи със седмица. Вчера най-сетне условията станаха подходящи за полети и късно вечерта заедно с други тринадесет уморени мъже, се смъкнах по стълбичката на «Суперпумата» на мокрия асфалт на хелипорта.
На сушата се усеща, че наближава пролетта. И небето е синьо… Вярно, не е леко и безгрижно като нашето - тукашното е по-твърдо, прихлупено. Но скоро ще може да се позанимавам с градинарство.
