ВИЕНСКО КОЛЕЛО

Николай Брезин

Из „Знак” (1988)

***

Зад моя гръб останаха строени
годините - предълга върволица,
и миговете техни, преброени
зърна от разпиляна броеница.

——————————

ВИЕНСКО КОЛЕЛО

——————————

***

Присядам тихо до тревите - слушам ги.
Посягам към звездите - да ги хвана.
Самото слънце в тъмните ми нощи свети -
изгарям в ярката му пещ и знам:

светът е преходен,
животът и след нас ще продължава
да се сражава.

Какво от туй, че в парещия век на тоя свят
една старинна стомна се е счупила,
един вулкан отново е изригнал,
едно сърце завинаги е спряло.

Единствено човекът има право -
животът продължава и след него.

——————————

ТАЙНСТВА

Не, не угасват истинските тайнства -
те имат свой категоричен глас,
и не шумят в надземните пространства -
остават те засекретени в нас.

Човек каквото и да прави:
да сее зърно и да жъне плод,
в тъга и радост не забравя
към тайнствата си да прокара брод.

Такъв е бил и същият остава,
от кремъка до звездния ни век
да се открива вечно не престава -
тайнството Човек.

——————————

ВРЪХ

Земетръсна планета! Земетръсен живот!
Литва нейде ракета, пада някакъв плод.
А синеят простори, принебесно блестят,
сякаш някой говори: Тъй върви си светът!…

Няма време за мъка и за горда печал,
има среща, разлъка - взел си, нещо си дал.
И да искаш, не можеш - извисен и достоен -
в тоя свят разтревожен да останеш спокоен.

Тук е твоята памет. Тук са твоите дни -
не живееш на завет от съдбовни злини.
Тук е твоята вяра: да изкачиш върхът,
дето в теб не прегаря в стародавния път.

——————————

СТРЕМЛЕНИЕ

От някой ъгъл на душата тръгва
недоверчива, стенеща тревога.
Надеждата отново ме залъгва,
че до звездите ръст да вдигна мога.

Звездите са високи и студени -
и топлината им до нас не стига.
А мислите кръжат непокорени
и чакат някой да ги хване в книга.

——————————

***

Все някъде с някого нещо се случва -
пресъхва реката, нов извор се ражда.
Весел си днес, утре инфаркт те улучва,
твоите устни се пукат от сладост и жажда.

Този свят е облечен в черно и бяло,
а зелено напролет покрива полето.
И отново те вика песента пощуряла
на онзи щастливец несретен - щурчето.

——————————

ВЪПРОС КЪМ МЕН

Дали е ден, когато птици пеят,
или е нощ студена, ветровита.
Или пък облаци се смеят
на храбростта ни шеговита.

Но всеки ден изгаря като клада
измислените наши драми.
И става ясно: който пада, пада -
животът не търпи измами.

Нали вървиш, от вярата облечен -
презираш ти усмивки и поклони.
Кажи ми как да вярвам, че си вечен?
Ако така е - по какви закони?

Дали във утрото забавено ще сричам
на истината думите последни,
макар добре да знам, че не обичаш
отровата от думите поредни.

——————————

ПРАЗНИК

Животът ми е календар,
прелистван всеки ден.
Там жилаво се сплитат
тъга и радост, мъдрост и печал…
Но ето,
старото виенско колело
ме взема в празничното си въртене.
Завива ми се свят
и в погледа ми се размиват
дървета,
къщи,
хора…
И вятърът ми казва:
- От този миг
за тебе
няма да ги има,
няма да ги има!

Каква шега
на старото виенско колело!

——————————

***

Всеки час, всеки миг чувам звън на верига -
този звън ми говори, знаме свое издига:

Твоят ден на земята, човече, е кратък,
не унивай от скръб, продължавай нататък,
дето с пролетна сила нагоре се вдига
чучулигата-песен, песента-чучулига.

Ето, път се изнизва и потъва в безкрая
и за теб някой ден може би ще узная,
че под твоя прозорец отвън е заспала
своя сън упорит една приказка бяла…

И със знак причудлив маха нежно ръката -
този миг улови, отвори му вратата.
Нека влезе при теб и при теб да остане,
своя песен красива при теб да захване.

Всеки миг на земята, човече, е кратък -
затова ти не спирай, продължавай нататък.

——————————

НАЯСНО

Живея дните просто и човешки
и корените мои пият сок
от извор вечен и дълбок.
Не са ми чужди грехове и грешки,

но мразя всяко лицемерие.
Познавам хорица с души на юди,
понякога живея сред заблуди,
но съм скъперник на доверие.

Дали защото гордо преминавам
живота си без маска и без грим,
аз като всички вас съм повторим
и свойта повторимост осъзнавам.

——————————

ТИШИНА

Нощта е пълна с тишина незрима,
тъй както с кълн - широките бразди.
От тази тишина и в мене има
звезди.

Заселвам ги със бунта на душата,
с тревогата на моите гърди.
Ако се вмъкне тази тишина в земята,
от нея нов вулкан ще се роди.

——————————

***

На моя брат

Непривично, невероятно -
аз забравих ли родния праг?
В мен едно момче непонятно
търси път, търси стъпка и знак.

Пада мрак. Упорито и властно
диря в мрака кирпичния дом,
а панелния блок безучастно
се отвръща от мен мълчешком.

Аз съм сам. Уморен. Фанатичен.
Кулокранът не спира, кръжи.
Този свят е така непривичен!
А пътека пред мене тежи…

——————————

***

Не търся даром дадени права,
не зная как се пада на колени.
Най-простите, най-честните слова
в душата ми звънтят неопетнени.

Не идва слънце - пътят е нелек,
далеч от подлостта и от позора.
Ще си остана най-обикновен човек -
един от късно тръгналите хора.

——————————

***

Витае в стаята ми болничен покой -
лекувам спомени от младостта.
Неканена нахлува есента -
кой ослани те в мен, надеждо, кой?

Огряват ме внезапни отражения
и властно влизат в своите права…
Хей… съвземи се! Изправи глава
и вразуми среднощните си бдения.

——————————

***

Къде потъват дните и годините -
безпаметно, във бездна или грях?
Или подред извикват ни, поименно,
и неочаквано се озоваваме при тях?…

Аз вече знам: омразата и ласката
са дрехите на вечния живот.
И влизам търпеливо в най-прекрасния
сезон. Когато се събира плод.

——————————

ПОСВЕЩЕНИЕ

——————————

***

Поседни, нощ, на моето рамо,
в мен посей своя дял тишина.
Забрави, че звездите отрано
се стопиха в една здрачина.

Направи да политне от мене
нова песен на крехки крила,
верен път надалеч да поеме
през поля и балкански била,

да се върне до моето рамо
като земен, добър благослов,
за да каже: „Още е рано
за последната твоя любов.”

——————————

***

Къде да ида? Дом ли ме очаква,
изпълнен с доброта и нежност тиха…
Студа в душата не оплаквам,
а търся думи, те къде се скриха?
Живеят в мен любов и откровение,
останал сам, отново разговарям
със полунощните си бдения,
сърцето си пред вас разтварям:
пътувам дълго - утро да открия,
жадувам пак да има празненства,
навярно искам злото да затрия.
Човек съм, имам право на това.

——————————

***

Далеч от интриги и клюки, далеч от лъжи -
моята вяра ранена зад тези думи лежи.
Боли ме, но нужни са хляба и виното -
гори зелено дървото, изгаря невинно то…
Дали ще изкачим върха, и още нататък?
Каква следа ще остане от живота ни крътък?

Вървим в неизвестното, честно се трудим
и може би има над какво да се чудим.

——————————

ОТКРОВЕНИЕ

На Росица

Не ме вини! Животът си отива.
От него взаем аз какво съм взел?
Бъди добра. В далечен път поел,
през цветове вървя. И през коприва.

Дали към теб с усмивка благодарна
в условно време, в неизвестен час
ще дойдат спомени, създадени от нас -
като парола много вярна?

Така е по-добре. Бъди каквато беше -
през ада минала, при мене остани!
И в моя ден отново надникни
дори за теб да си остана грешен.

——————————

***

Писана стомна налей, донеси ми вода да отпия -
вода студна и чиста от лунните извори.
Ако не можеш пътека до мен да намериш,
мини през гората направо. Не бой се.
Ще те чакам дори когато угаснат звездите,
когато угасне луната - пак ще те чакам.
Нека буря в гората да те настигне,
нека дъжд да заплиска. Ще те чакам.

——————————

***

В невидимите нощни часове
валят в мен образи и гласове.
Луната слиза ниско до земята
и с връхната ми дреха се намята.

Дълбоко и далечно е морето,
погълнато в безкрая от небето…
Обичам с неизмислени слова,
не можеш ли да разбереш това?

——————————

***

Все едни и същи дни и нощи -
лесни, леки, без прегради…
Питам се дали живеят още
ветровете луди- млади,

дето виеха като вълчици
- помниш ли? - из планините
и под люшнати луни-жълтици
тръпно стихвахме в тревите.

В мене още пари рана жива,
свети в тялото ми люта жажда,
но не си ти вече самодива
и сърцето трябва да те ражда.

——————————

ПОМЕЖДУ НИ

Какво в мен отшумя и какво ми остана,
та се виждам от хората пак отчужден?
Даже вълчия вой е далечна, но ясна закана
за студа, който зрее в иначе топлия ден.

Но кажи ми кога ще берем плодовете, кажи ми?
Ето виж есента, пъстроликата есен е тука.
Душата кърви. Ти от радости земни лиши ме -
аз на вратата ти повече няма да чукам.

——————————

***

Не се страхувай! Бурята отмина
и светлата надежда не загина.
Сега, нарамил спомените стари,
завръщам се при своите другари.
И виждам как от върховете снежни
извират и текат реки безбрежни,
как бродят из полята ветровете
и разговарят с огън, хляб и цвете,
как всички догми и канони строги
разпадат се от хорските тревоги,
как влизам с обич първа и последна,
с надежда светла в бурята поредна.

——————————

ВНЕЗАПНО НАСТРОЕНИЕ

Нима до днес живях без корен,
та лесно ме застигаха злини:
затуй ли с мними добрини
приспиваха духа ми непокорен?

Къде завършваш своя път, мечта?
И ето ме отново изтерзан,
попаднал в себе си като в капан
от глуми и припряна суета.

——————————

***

Не смогнах в моя дом да приютя мечтите,
родени за летене - те стигаха звездите.
И аз се блъсках в тях подобно прилеп,
а като смола от бор изцеждаха се силите.
След полета стремглаво падах в бездна,
но вярата в мечтите не изчезна…
Сега събирам звезден прах, а на земята
с усмивка гледам участта си непозната.

——————————

***

Далече трепва вик, ехти сурово -
кого ли търси в нощните тъми?…
Аз моля те под моя дъб отново
ти масата с вечерята стъкми.

Ще взема чаша, бавно ще отпия
и в жилите ще живне топлинка.
Сега не знам дали това сме ние
и откога сме седнали така:

живот това е, за добро отворен -
една усмивка в тъмното блести…
Но, дъбе мой, в мен диша твоя корен
и чудото на този свят си ти.

——————————

***

Ще захвърля дневните си дрехи -
в тях дали съм бил минута жив?
Ще наметна рицарски доспехи,
ще препусна своя кон дръглив…

Чака ме по-бял от съвест листа
в черните среднощни часове.
Чака ме душата ми най-чиста
в ненаписаните стихове.

——————————

ИЗПОВЕД

Поема

Посвещавам на
Людмила и Руслан

Да! Вече зная пъкъла къде е -
залостени са райските врати - немеят.

За красотата, вярвайте, не съм слепец -
но срещам не един неверен неин жрец.

Горещо пладне чакам, иде студ полярен.
От него съм опарен. Благодарен

в безбройните си дни и нощи скитам,
от удар зъл политам и се питам

за мене ясни ли са всичките посоки
или тъмнеят нощем бездните дълбоки.

Дълбоко в мен пониква песен нова,
душата ми за нея е готова…

Да разговарям вечер със звездите,
да ме спохождат изгревно мечтите,

да имат те и дух, и плът, да са разбрани
(макар понякога да ближа рани),

надежда в тях да бие, както подобава,
с доброто на света да ме сродяват.

Не идва сън и в нощите се питам,
годините си както препрочитам,

макар добре да знам, че самотата
превръзка е целебна за душата,

защо понякога сме зли с човека,
потърсил в нас опора и пътека?

Наивник съм, посегнал с жадни длани,
от труд напукани и изподрани,

да хвана следдъждовната дъга.
Живея честно и на „ти” с дълга,

защото този свят от нас се движи,
превърта тежкото си колело и ниже

мечта и подлост, мъка и лъжа,
и обич, на която всичко аз дължа…

Намира семенцето път дори в скалите:
да пусне корен и да багри дните.

Осата жили. Жили и пчелата,
но само тя ти дава мед в отплата…

Човек, откак се помни, зида къща,
засява, жъне, в нея се завръща.

Така баща ми в следвоенни дни
от кал и камък къща съгради.

А в двора ни и в щастие, и в скръб
разлиства клони, зеленее дъб

и разговаря с пъстрите си жители,
на песните ми първите учители…

Живея в спомените като в стари дрехи -
уви, порутени са бащините стрехи.

На изгревния ден началото е тука -
то диша в мен и упорито чука:

не се срамя, израснах в недоимък,
но славя бащиния си поминък -

и още месеца в простора чист
сравнявам със тютюневия лист.

Доволните не стигат до мечтите -
те нямат мисъл будна за звездите,

додето аз на тази светла песен,
над облаци, над пропасти надвесен,

пак ясно виждам: слънцето дарява -
как само може то да се раздава!

Така душата ми да диша иска,
разпъната между дълга и риска.

Не вярвате?… За всичко се сражавам.
Да стана друг ли? Късно е. Не става.

Не мога да шумя. Не търся слава.
Но искам радостта да побеждава.

С душа и мисъл упорито вгражда
животът в мене непреклонна жажда

за честен, тих, нелесен труд -
за някой може да изглеждам луд…

Живея за децата си, обичан
естествено от тях, но и отричан.

И всеки ден умирам и се раждам,
но татковата къща доизграждам.

А в спомените детски още има
една непоправима Хирошима,

с онази гъба смъртно упорита,
която зрее, в силозите скрита…

И днес света барутно-миротворен,
във бесни сили ядрени затворен,

се пита и си отговаря - да, мирът
сърце е в гневно биещата гръд

на нашата единствена планета,
от ужас и от красота обзета.

Аз снощи бях на сватба на щурец
и, вярвайте, почувствах се подлец.

Невинни звуци се рояха в здрача -
до края тази песен аз ще плача,

бездомна уж, тя властно покорява
и с доброта сърдечна ни дарява.

Добре ли спах нощес? Кого спасих
от грижа или гибел, или скрих

лицето си зад нечий гладък гръб,
на завет от тъга или от скръб.

Със песента щуреца не хитрува -
на шегобиец той не се преструва.

И хващам те, душице обедняла,
загрижена за хляба, неразбрала

молбата ми дори и към мъдреца:
да пазим жив в сърцата си щуреца.

В безкраен лабиринт душата ми се мята,
но търся своя корен на земята.

Вървя по пътя си и весел, и нехаен,
улавям с поглед погледа потаен.

Забързани като светулки в мрака,
мен викат образите и не чакат -

светът се движи, и животът си отива,
но еква вик на обич и попива

в браздите нов живот - без име, преко кръст,
не пада на колене, вдига ръст.

До бяла роза грее мак червен,
и с пълна сила диша, зрее моя ден…

Посял съм обич в двете си деца -
за нея искам само две слънца.

От този свят ще си отида, но отново
чрез тях ще дишам в доброта и слово.

Неверник съм, но светлата ми вяра
в доброто и човека не прегаря

и тръгва най-обикновена и човечна
в посоките си. Ежедневно вечна.