Диана Янкулова

„Странник” и „Обичам слабото кандило…” на Владимир Палей и „Молитва” на Михаил Лермонтов

Княз Владимир Палей е руски поет, роден на 28.12 (по стар стил) 1896 г. в Санкт-Петербург. Внук на имп. Александър II. Убит на 21-годишна възраст, заедно с още петима Романови, в нощта след убийството на царското семейство - на 4 срещу 5.07.1918 г.

Житейската му съдба и творчеството му бележат края на една изключителна, както за руската литература, така и за развитието на цялото човечество, епоха.

Какво се случва? От Великата схизма насам християнският свят се разделя на две. Римокатолически и източноправославен. Двата тръгват в различни посоки. Промените, направени от западната църква в каноничния Символ на вярата, представляват вмешателство в свещеното творящо Слово. Трудно е да се обяснят всички съдбоносни последствия от този акт, оказал огромно влияние върху развитието на човечеството. Те се простират до нашето съвремие и ще продължат въздействието си далеч напред.

В резултат, западният свят тръгва по пътя на материализма, на външното, изпразнено от духовно осмисляне битие. Профанното надделява във всяка област, сакралното е отречено като първопричина на събитията на физическия план. По този път на развитие западният свят губи напълно връзката си с истинската духовност и остава да живее в една черупка от материални илюзии, а живот, изгубил връзката с първоизточника си, е обречен на разпад. Не закъсняват да се проявят и белезите на този разпад - променени ценности, самоцелен живот, без осъзнаване на дълбоките и скрити връзки между причина и следствие, липса на отговорност към останалата част от битието, безсмислена агресия, индивидуализъм, прекрачващ границите на неписаните норми за взаимопомощ и човечност.

Източното православие продължава известно време да споделя истинските християнски ценности - смирение, търпение, безусловна любов към ближния, но мекотата и възприемчивостта му са благодатен терен за завладяване от алчния индивидуалистичен стремеж на западните общества. Техните идеи, ценности и модели постепенно са наложени и в общностите на православните християни и някъде през 18. век светът застава на ръба, обречен да тръгне по пътя на окончателния си и безвъзвратен разпад.

За да не се стигне до там, необходимо е нещо да възвърне баланса. Дълбоко някъде, под привидностите на материалността, в източноправославната душа все още живее творящото сакрално Слово. Има го и в душите на хората от западния свят, но невъзвратимо затрупано от заблуди.

През 19. век това Слово се възражда в Русия, под формата на литература, благодарение на руските поети и писатели Пушкин, Лермонтов, Гогол, Толстой, Достоевски, Чехов. Възраждането му е бурно, силно, успява да събори и да отърси от себе си призрачното скеле на материализма. Творчеството на тези писатели се характеризира с такава дълбочина, каквато е невъзможно да бъде създадена само чрез разсъдъчността на ума. Характеризира се с образност, която се запечатва ярко и трайно и е носител на изконните човешки ценности - християнските - смирение, любов, саможертва. Това в огромна степен възвръща баланса в света и отклонява за кратко заблуденото човечество от гибелния му път.

Този блестящ период, за съжаление, също преживява своя край. С настъпването на Руска революция от 1917 година и унищожаването на Руската империя.

Краят на Империята и краят на живота и творчеството на Владимир Палей са част от едни и същи, трагични за съдбата на цялото човечество, събития.

Краткият живот на Владимир Палей е дълбоко свързан с вярата и християнските ценности на източното православие. В стихотворението „Странник” ясно се очертават основните противоречия на разделения свят.

СТРАННИК

превод: Диана Янкулова

До него бях застанал. Той се молеше.
Надзърнах във очите му случайно
и стори ми се, че видях небето
във цялата му красота безмълвна…
И дълго аз, отбилият се в храма,
за да намеря бързо, мигновено
забвение в молитвата припряна,
не можех да отвърна ласкав поглед
от чудните, сияещи очи…

И изведнъж, на улицата вече,
насред тълпата бързаща и шумна,
повярва изтерзаната душа -
светът със чудеса ще се изпълни
и мъртвите сърца не ще престанат
на Твоя глас, Исусе, да откликват,
докато в погледа на немощния скитник
не потъмнее светлината Твоя,
родена от безмълвната Ти святост.

На фона на безликата, шумна улична тълпа, забързано унесена в своя бъбрив полусън, контрастира тишината в сърцето на странника, сияеща и от очите му. На фона на „молитвата припряна”, в която търсим мигновено забвение на ежедневните си грижи и трудности, изпъква красивата, сравнена с безкрайно небе, отдаденост - истинската, ненарушима връзка с бога. Мигът на срещата със сакралното, в лицето на странника, застинал в искрена молитва, е дълъг за лирическия Аз, както е дълъг пътят на търсещия и жадния за духовност човек, макар пристигането понякога да е внезапно, както тук - то ще последва само миг по-късно, вече на улицата, сред шума на тълпата.

Прозрението ярко ни пренася в сакралността на вярата - място толкова дълбоко и необяснимо, но и устойчиво, в човешкото сърце. Вяра, която се овеществява понякога в проблясъци като този, в божествено и непреодолимо чувство на увереност и вътрешно знание за реда на нещата. Същата вяра, горяла, сияла от непознатите очи на скитника, сега пламти в сърцето на лирическия Аз и вдъхновява съществото му. Неземният характер на тази вяра се потвърждава от необяснимия начин, по който тя се предава от душа на душа. Това става под формата на откровение, достъпно само за откликващото сърце. Но то е способно да се докосне и да я разпали и в привидно „мъртвите сърца”.

Какво отличава сакралното, дълбоко слово от профанната, подчинена само на умствени конструкции, непроникновена реч? Наличието на душевна тишина, топлота и вглъбеност; на смирено приемане, а не на отхвърляне, злост и недоволство; на образи, изпълнени с чудотворност, невидимо външно, но долавяно вътрешно сияние; на утвърждаващи живота и изначалния смисъл на битието фрази. Стихотворението на Палей „Странник” носи всички тези белези на сакралността, то е изтъкано със слово, произхождащо от един друг, дълбок духовен свят, не само защото в него присъстват образите на молещият се, на Исус, свързани с вярата, а защото изказът е изпълнен с топлина, дълбочина и устойчиво равновесие.

В друго свое стихотворение Палей продължава да разкрива образа на искрено молещия се човек и атмосферата край него:

Обичам слабото кандило
пред затъмнения Божи лик,
безкраен шепот приютило -
смирени, искрени молитви.

О, има някой, който знае,
че жив и грешен съм, и земен,
но пак пред портите на рая
той моли Бог да ме приеме.

(„Обичам слабото кандило…” превод Диана Янкулова)

Прекрасно са представени световете на светлината и тъмнината. Божият лик е затъмнен, защото е скрит от нас и само в прозорчето, което отваря в душата слабата светлина на кандилцето, може да се прозре, усети нещо от сакралността на онзи невидим свят. Светлината не трябва да е бурна, ярка, заслепяваща духовните ни сетива и отвеждаща ни в яркостта на физическото, сетивното. Нейната тихост е точно ключът, който отключва съкровението в сърцето. Друг важен ключ е смирението, а също и искреността. Състоянието на молитвеност е преди всичко състояние на чистота на чувствата и помислите, на единение с всичко съществуващо, трептящо, живо единение, продължаващо до вечността. Заставането пред иконата е заставане пред прозорец, който води обаче погледа не към външния свят, а към вътрешните човешки светове. Прозорецът на къщата за взора е път навън, сред земното пространство, разширяване на земния кръгозор, осветляване на земната будност и съзнание; иконата е път навътре, към сакралното, истински дълбокото, онова, без което външното е само черупка, изпразнена от съдържание. Ето защо пространството около иконата е слабо осветено, тя не свети за земните сетива. Как силно е доловил това лирическият Аз, пресъздавайки чувството, което изпитва, молейки се!

Шепота, безкрайния шепот, приютен в пространството край иконата, откриваме и в стихотворението на Михаил Лермонтов „Молитва”.

МОЛИТВА

превод: Кръстьо Станишев

Аз, майко божия, шепна моление,
сам пред иконата в ярко сияние,
не преди битка пак, не за спасение,
не със признателност и покаяние,

не за душата си моля, пустинната
моя душа на несретник в безпътица.
Аз я обричам от днес на невинната
дева, сред леден свят вечна застъпница.

Окръжи с радост душата, достойната,
дай й ти спътници, пълни с внимание,
в младост сияеща, в старост спокойна тя
с благо сърце да живей в упование.

А приближи ли се срокът, прощалния,
в утрото шумно ли, в доба безгласна ли,
ти изпрати над ковчега, печалния,
ангел пречист за душата, прекрасната.

1837

Тук иконата е в ярко сияние, но молещият се е сам в присъствието й, така че тайнството между него и сакралното съществува. Прекрасната душа, прилична само на ангелите, невинна като Девата, е окована в леден свят. Това е светът на материята - студен, лишен от живот. Единствено одухотворен от Бог, докоснат от неговото сияние, този твърд лед може да бъде разтопен, осветен, оживен. Единствено във връзката си с Бог човекът тук може да запази своята невинност, красота и святост, своето благо сърце и своето упование. Единствено чрез Бог той може да остане достоен пред живота. За връзката с Бог достатъчно е чистосърдечието, искреността. Достатъчно е да пожелаеш не за себе си, а за света, за достойния. Без Бог човекът не усеща пълнотата на битието, връзката между нещата в света, духовното единство в себе си.

В днешната литература не остана почти нищо сакрално. Няма го тонът на молитвеното вглъбение, няма го загатването и усета за дълбокото единство на битието.

„Днес ние заменяме хуманността с логика, вежливостта с индиферентност, студенина, безразличие; не признаваме човешката стойност и човешкото достойнство, човечеството се е превърнало за нас в човешки материал и в човешки вещи; за войните се говори като че ли става въпрос за стратегия върху шахматна дъска.” Алберт Швайцер, „Упадък и възраждане на културата”, 1923 г.