ПОСЛАНИЕ

Петко Каневски

На внучката ми Виктория

Мое мило дете, мое слънце неписано,
нерисувано още, със млечно зъбче
всяка вечер звездите в броеница орисани
извайват в съня ти звънтящо гласче.

За да можеш със птичките да чуруликаш,
вълшебната музика на небесната вие,
окъпана в смях героично да викаш,
че ще вържеш за люлката вятъра бриз.

Мое малко дете, моя мила Виктория,
ще пораснеш, сполай ти, до свойте мечти,
куклите „Барби” ще са само смешна история,
на тавана захвърлени и тъжни почти.

И когато започне сезона на люляка,
ти ще ходиш със рокля от златен брокат,
ще блестят в тишината цветовете на дюлята,
бледорозови устни на древен Сократ.

Запомни този свят и разказвай на дните си,
всичко в земен живот е вече било,
и когато потърсиш опора в сълзите си,
не забравяй, че имаш високо чело!

Там е написано всичко за тебе,
минало, днешно и бъдно дори,
излишното, мое дете, времето ще го изтребе,
а кръвта може само Господ да изгори!