БЪЛГАРИЯ

Димитър Точев

Из „Под небето ти куршумено” (1971)

БЪЛГАРИЯ

…И приета от прадед-българин
да те върна на българин внук!
Андрей Германов

Бе учителят лош по история
или аз бях лош ученик.
В междучасия,
в коридорите
учех псалми за трона велик.
И България
идиотски
се кикотеше празна пред мен
в биографии
кобурготски,
ни със минал, ни с утрешен ден.
О, България! Моя България!
Аз те виждам как спираш на Дунава
с оня скулест и смел Аспарух
и следи
твойто дълго
пътуване
моят тънък, признателен слух.
През годините
чаткат
копита
и опашките конски плющят,
и заглъхват
кръвопролития,
и победи зад тебе цъфтят!
О, България! Моя България!
Виждам в твоите мургави конници
как кръвта като жива гори,
виждам как
по огнището
родно
и слепци те откриват дори.
- Неразумний! -
пулсира във вените
оня глас на отеца брадат
и светци,
от любов
вдъхновени,
по сърцето ми букви редят.
Във дланта ми
камата си
точи
твоят дякон и твоят народ
и кръвта ми
изтича
по плочите
на Батак под църковния свод…
О, България! Моя България!
Вдигнал гордо
десницата
гневна
срещу моя учител преди,
коленича пред твоята
древна
и свещена земя на деди.
Тя е моя
и моя
ще бъде.
Ако в пръст се превърна дори,
пак във мене
сърцето
на българин
неугасващо
ще гори!
Ще го вземат в гърдите си внуците,
ще го носят пръвнуци напред
не по писани
конституции,
а по твоя
неписан завет!


В ЕДИН КРАЙМОРСКИ БАР

Един емигрант
в едно далечно пристанище
плачеше във крайбрежния бар
за отнетото му момиче…
Кълнеше се,
че то било най-хубавото
под небето на морския град,
че без него светът
изгубвал значение,
че без него
кръгът се затварял…
Попитах го:
- Не приличаха ли очите му
на две дунавски капки?
Той мълчеше.
Питах го:
- Не бяха ли устните
една роза разпукната
в долината на розите?
Той мълчеше.
- Не беше ли звънък смехът й
като пирински ручей?
Той
помоли за чаша уиски
и се усмихна -
безкрайно тъжно
и безкрайно мъчително…
Беше забравил момичето,
беше навярно си спомнил
нещо, което наистина
вече е
безвъзвратно.
И заплака наистина,
че без него светът
бе изгубил значение,
бе затворил кръга си
във поредната чаша уиски,
подарена му
от поредния
благодетел!…

…Момичето беше измислил,
за да може
да плаче!


МОЙ ВЕК

Радиостанциите
се задъхват от ритми!
Услужливият ефир
гъргори от джаз!
„Летящи чинии”, експреси стремителни,
преврати
и битки за власт!
Генералски пръсти, сочещи карти,
и войнишки пръсти
върху спусъците…
Какъв свят,
като клуб хазартен,
какъв коктейл от безвкусие.
Един миг, и светът ще умре!
Миг - и…сбогом, цивилизацийо!
Никой даже няма да разбере
изумителната, последна сензация!
А ние сме седнали да пишем стихове
и любовни писма,
и песни…
А ние сънуваме
бъдещи синове
и безкрайно весели есени.
А ние купуваме
за новия грамофон
сладострастни, кресливи певици,
азнавурски романси
и за фасон -
арии
от „Веселата вдовица”.
И се вдигаме пак
преди зори
с натежали от сън клепачи…
Значи,
че нещо в нас гори,
в нещо, че вярваме, значи!
О, мой век, безобразен мой век,
героичен мой век,
салюто!
Аз съм един
вярващ човек,
вярвам във твоето утре.
Вярвам на пръстите, дето държат
листи с чертежи и рими,
вярвам на тръгналите
на път
в ранното утро зимно.
Вярвам на влюбените,
останали без дъх,
целувайки своите момичета,
вярвам на тихия пролетен дъх
и на цъфналите в снега
кокичета.
Аз съм един вярващ човек,
вярващ в щастливото утре…
О, мой век,
безобразен мой век,
героичен мой век -
салюто!


СТАРИЯ ДЪБ

Чия ли кръв хайдушка
си попил,
чия ли песен тебе
е люляла,
та връх такъв сега
си извисил
на облаците
в тишината бяла?
Листата ти във нощите
звънят
с метала на препускащи
подкови,
а клоните се вдигат
и растат
като ръце,
разкъсали окови.

По тебе са се вели
знамена,
раздирани от бури
и куршуми,
край тебе са шумели
стремена
и ботевски, неповторими думи.
И аз не знам да вярвам ли,
че си
дърво във скута на Балкана, стария?
Аз гледам те
как връх си извисил
и виждам в теб единствено
България!


НОЩ КРАЙ ЦАРЕВЕЦ

Един часовник вечерта предрече
и мрака нито миг не закъсня,
и ето,
че над Царевец е вече
спокойна нощ, опънала платна.
Дали звездите своя сън разказват,
или луната,
блеснала над мен,
съдра без жал
една болярска пазва,
за да открие миналия ден?
О, прадеди, простете, че ви преча,
но на раздумка идвам аз при вас,
за да наточа меча си във меча,
звънял като камбана в труден час,
за да открия сред звездите ярки,
на тоя хълм приседнали сега
очите на красивите болярки -
и радостни,
и пълни със тъга…
Простете ми, ала ще бъда дързък.
Не съжалявам, че съм закъснял!
Под мене Янтра пак така си бърза,
над мене пак е оня месец бял,
и пак звъни като камбана съща
на времето ни меча победил,
и пак болярка в късното се връща
от някакъв съвременен Борил.
А Търново, накупчен като лани,
ще си остане винаги така
препасан с неизменните колани
на старата, несекваща река,
за да си спомня, че светът обича
нещата си еднакво да реди…
Звезди изгарят
и вода изтича,
а все си има внуци и деди.
И всеки внук
с признателност поглежда
на старото в ръждясалия люк
и после пак
край своя гроб отглежда
за бъдното
един достоен внук!


СКЛОНЕН НАД МОГИЛИТЕ

Има пътища трудни и леки!
Аз по трудните
не вървях.
Те с трънливите свои пътеки
бяха
за Тях!
Има топли огнища и бури!
Аз на топло край огъня спях!
Ветровете
безжалостно брулещи
бяха
за Тях!
Има ласки и остри камшици!
Аз от ласки и обич горях!
На камшиците
злите езици
бяха
за Тях!
Те останаха там, под могилите
на трънливия, стръмен път!
Ще ми стигнат ли някога силите
да заслужа
денят,
за когото Те в бурите крачеха
и умираха
като орли
и немееха пред палачите
със изправени гордо глави?
Мое младо сърце, дай ми сили ти
в моя залез да мога без страх
да продумам
склонен над могилите:
- Бях достоен
за Тях!


НЕБЕТО НА АПРИЛ


РАЗГОВОР СЪС СЕБЕ СИ

Пак дойде тоя час
със прозорци угаснали,
в който тихо заспива градът под звездите,
и единствено чуват се стъпките ясни,
със които вървят
след дванайсет стрелките…
Пак дойде тоя час,
в който аз съм със себе си
най-човечен и честен,
най-приличен на мен
не по служба и устав,
не по норми потребен,
а пред моята съвест отново
роден.
Тоя час е дежурна кола и ме чака,
и ме пита все с дума една:
- Накъде?
Накъде, накъде…
Нещо в мозъка щрака,
накъде, накъде, накъде?
Колко много пътеки сърцето е сбрало,
колко много и дълго мълчало е то -
ту разискрено в обич
и ту вкаменяло,
ту усещало удари
на длето.
И сега безтегловно, добро, неподправено
то е птица, събудена сякаш от сън,
то трепти и ми връща неща позабравени,
много дълго стояли пред прага
отвън.
…Върху пръчки върбови лети кавалерия,
после
стъпки от някакъв юноша бос,
малък спомен с целувка,
открила Америка,
и пътека една по луна в сенокос…
После пътища, спрели в безбрай кръстопъти,
и разлъки,
наричани срещи преди,
после буйна вихрушка и вятър попътен,
и звезди, и очи,
и очи, и звезди…
О, сърце! Аз те мислех съвсем загрубяло,
толкоз време не слушало шепот на ръж,
а изгаряш ме ти,
нажежено до бяло,
окъснеем ли двама
под звездния дъжд.

…Пак дошъл е часът със прозорци угаснали,
в който толкоз приличам отново
на мен,
и дочувам пак стъпките тежки и ясни,
със които се връщам
н о в о р о д е н!


МАЙЧИНА РЪКА

…Ръката, която движи люлката,
движи света…
Японска поговорка

Тази мила ръка е люляла
пъстра люлка
от изгрев до здрач,
като нежна орлица е бдяла
в тихи нощи,
изпълнени с плач.
Тази свята ръка е притискала
свидна рожба до топлата гръд
и е шила
кълчищена ризка,
и е свивала хлебец за път.

Тя е милвала
като южняка
свойто цветенце,
за да расте,
плодно лято,
за да дочака,
своя люлка
да изплете…
Тази майчина свята десница!
Тя люляла е целия свят,
тя е милвала целия свят…
Тази майчина свята десница!


АПРИЛСКА НОЩ

Като рими звънят в тази нощ
незаспалите пролетни ручеи…
Нещо хубаво ще се случи
в тази пролетна нощ!
И неспящите млади момичета
неспокойни се взират навън -
всяко в своята лунна пътека,
всяко в своя отсрещен прозорец,
всяко в своята бяла звезда…
Като рими звънят в тази нощ
незаспалите пролетни ручеи…
Нещо хубаво
ще се случи
в тази пролетна нощ!
И неспящите птици по клоните
залюляват със песни земята,
залюляват пътеките лунни,
залюляват звездите над нас…
И тогава разцъфват зюмбюлите,
и във сенките звънват целувки -
непохватните, първи целувки,
репетирани дълго на сън…
Става тихо след тях изведнъж,
заваляват звезди като дъжд
и се вричат
новообикнати,
и се вричат новоцелунати
да обичат,
безкрай да обичат…
Розовей като тръпнещи устни
даже тънкият месец над тях
и звънят като рими в нощта
незаспалите
пролетни ручеи!


ГАРИ

Майките идват тук премалели
и часовникът на перона краде от тях
светлинките
в зениците заблестели,
за да прикрият,
че не ги е страх.
Майките идват и глъхнат в мълчание,
готови на всичко -
минута една
да откраднат от неумолимото
разписание,
натежало на пътя им
като планина…
Майките идват да ни изпратят
с кошнички праскови,
с майчин съвет
и ненавиждат попътния вятър,
който все води напред и напред…

А във нощта тракат влакове черни,
а във нощта
светофари блестят…
Майките само единствено верни
дълго във дългата нощ
не спят.
А заспят ли,
като деца сънуват
пламнали изгреви,
добри ветрове
и във съня си
сред вълните плуват
като спасителни пояси
за своите
синове…
Те ненавиждат безкрайно гарите,
които синовете им често крадат,
но силни са пак,
блеснат ли светофарите,
да се усмихнат,
да им простят!


ЕДНО ЩУРЧЕ
МИ ВЪРНА СЕНОКОСА

Едно щурче ми върна сенокоса,
нечакано запяло тоя ден…
В сърцето си аз песента му носех,
но беше тя забравена от мен
от тичане
по хребети и чуки,
от походи
и звуци на тръби,
от стисканата хладна цев в юмрука…
От грубостта войнишка може би.

А ето, че едно щурче, запяло
нечакано
в един очакван час,
сърцето ми нагорещи до бяло
със нежността на простичкия глас,
с мелодията
тъй неповторима,
която като ручей тих шепти,
опива
като устни на любима
и на сено,
и на любов дъхти…
Едно щурче ми върна сенокоса,
нечакано запяло тоя ден…
В сърцето си аз тази песен носех
и ще я нося винаги
във мен!


***

Завръщат се след полет дълъг
птиците
и влакове,
и хора се завръщат,
завръща се след отлив и морето…
Защо и обичта не се завръща?
Оная, първа, истинска, която
изпращаме от първия перон
на своята неосъзната младост?
Оная първа скръб и първа радост,
и първа нощ под влюбени звезди,
край влюбени дървета и алеи…
О, лесно се прощаваме със нея
залъгваме се,
че сме се простили,
повтаряме си,
че сме я погребали…
А чакаме на хиляди перони,
а чакаме на хиляди пристанища,
а чакаме край хиляди гнезда
да се завърне…

Защо и обичта не се завръща?


КОГАТО ТЕ РАЗДЕЛЯТ
РАЗСТОЯНИЯ…

Когато те разделят разстояния
от някакви целувани зеници,
от някакви ръце -
криле на птици,
когато те разделят разстояния…
Когато надалече са останали
минутите на пролетните срещи,
и устните очаквано горещи,
когато надалече са останали…
Разбираш колко пари във сърцето ти
жаравата на обич разгорена,
и мъка -
неочаквано родена -
разбираш колко пари във сърцето ти.

Когато те разделят разстояния!…