Димитър Хаджитодоров

Писателят Джеймс Фенимор Купър става известен с романа си „Шпионинът” (1821 г.), посветен на войната за независимост на бъдещите Съединени Американски Щати (САЩ). Признанието на читателската публика го подтиква да се вгледа в динамичната нова история на своята родина и да разкаже за съдбите на поколението, вплетено в политическите събития на епохата.

Изучавайки десетилетията колонизация, той се натъква на легендите за странната личност Даниел Бун, - първопроходец в земите на Запад, - който, може би, е прототип на безстрашния и великодушен ловец Натаниел Бъмпо, познат с имената Ловецът на елени, Ястребово око и Дългата карабина. Не всички изследователи на Купър разделят мнението за първообраза от американския фолклор, но никой не отрича трагизма на епопеята при завладяването на Новия свят.

Цикълът истории за забележителния Кожен Чорап, започва през 1823 г., когато е издаден романа „Пионери, или При изворите на Саскуехана”. Главният герой живее уединено в скромна хижа край езерото Отсего със своя най-близък приятел Джон мохиканина, известен някога като храбрия войн Чингачгук, Голямата змия. Двамата неразделни братя по оръжие се препитават скромно с лов и риболов. Богатият на дивеч район е мястото, където те са се срещнали, побратимили и преживели най-героичните и скръбни приключения.

Това е територия, на която индианските племена и те самите са участвали в продължителната война между англичани и французи, съперничещи за континента. Джон мохиканинът, последен представител на загиналия в битки и от болести народ, избира да завърши живота си тук, недалеч от някогашните ловни райони на своя народ, близо до гробовете на своите предци.

Неповторимото в сюжета е, че този роман за първи път поставя категорично въпроса за защитата на природната среда. Разработвайки тази тема, авторът се спира далечната 1793 г., която е като пресечна точка между възгледите на някогашните пионери и формиращото прагматично ново общество.

Натаниел Бъмпо познава земите до езерото Онтарио, може да премине пеш, без да се преумори двеста или триста мили и умее да преценява къде какво се ловува в отделните сезони. За жителите от селището Темпълстаун, обаче, той и индианецът са застаряващи трапери, чиято съдба, в известна степен, е загадъчна. Сред преселниците се носят странни слухове за постъпките им в младите години, като измислицата в тях преобладава над истината.

По това време вестите за Френската революция, макар и оскъдни, вече достигат до Темпълстаун. Посетителите на местните барове са осведомени достатъчно за обезглавяването на краля, за разгрома на съпротивата във Вандея и за вероятността кралица Мария - Антоанета да бъде екзекутирана.

Може би този интерес е подсказан от спомена, че кралство Франция е изпращало оръжие на борещите се за независимост Съединени Американски Щати. Но почти никой от жителите не знае за подвизите на стария разузнавач Бъмпо. Погълнати от битови грижи, заселниците познават под името Кожения Чорап прославения боец, допринесъл за спокойния живот на своите съвременници.

Свидетел на енергичното и дори припряно усвояване на придобитите земи, Фенимор Купър характеризира обобщено ежедневието на новите собственици:

„ … там вече са се заселили трудолюбиви фермери. На места тези поляни се сливаха в обширни сечища - плод на обединения труд… измененията настъпваха толкова бързо, а хората, които ги извършваха, се  трудеха с … усърдие и настойчивост,…”1/

Безразборното изсичане на вековни гори и прогонването на дивеча правят впечатление на писателя и той поставя пред обществото проблема за охраната на природата.  Героите на романа „Пионери” често се изказват или спорят за или против запазването на все още недокоснатата околна среда.

Съдията Мармадюк Темпъл, уважаван основател на селището Темпълстаун, е лицето, в чието авторитетно мнение се вслушват мнозина. Той притежава пространни горски територии край езерото Отсего и участва в разумните инициативи на собствениците. Становището, което повтаря често, го представя като практичен притежател на земи, грижещ се ресурсите да не бъдат пропилявани напразно.

Той реагира остро, когато забелязва, че в камината горят кленови дърва:

„ - Колко пъти съм забранявал да се използва за горене захарния клен! Болно ми е да гледам, … как кипва техния сок, когато може да принесе толкова полза! След като съм стопанин на обширни гори, аз съм длъжен да давам добрия пример на всички жители от нашето селище; те секат дърветата така, сякаш гората няма край. Ако това не се прекрати, след двадесет години ще останем без топливо.”1/

„ - … възразявам гората, този драгоценен природен дар, този източник на удобство и богатство, без смисъл да изгаря в печките!”1/

Не по-малко решителен е съдията и спрямо своите съграждани:

„ - … колко варварски унищожават жителите благородните гори, украсяващи този край. Виждал съм неведнъж как фермер събаря цял бор, когато има нужда да поправи оградата, и, отсичайки няколко клона за пръти, го изоставя да гние, макар че би могъл да го продаде … за двадесет долара.”1/

Посещавайки работилницата за производство на кленова захар, стопанисвана от дървосекача Били Керби, той споделя вижданията си с шерифа Ричард Джонс:

„ - Аз, … преди всичко съм загрижен как да запазим този велик източник  на блага и богатства от разточителството на заселниците.”1/

„ - … Аз се надявам да доживея деня, когато ще се появят захарни ферми и плантации захарен клен. Ние още малко знаем за свойствата на дървото, което служи като източник на такова богатство и, може би, ще ни се удаде да ги подобрим, грижейки се за тях …”1/

Гледката, открила се пред очите на посетителите, потвърждава опасенията на съдията:

„Младите фиданки в тази гора бяха изцяло унищожени и, тъй като в нея се намираха приспособления за варене на кленова захар, местните жители я наричаха просто захароварната. Тази гора, заемаща много акра, можеше да бъде оприличена на величествен храм, където кленовете бяха колоните, техните корони - капителите, а небето - купола. Всяко дърво над земята имаше небрежно направена дълбока засечка и в нея вмъкната малка тръбичка от кората на елша или смак, през която сокът изтичаше в грубо корито, издълбано от липов пън; такива корита лежаха под всяко дърво, примитивното приспособление отговаряше толкова лошо на своето предназначение, че голяма част от сока пропадаше напразно.”1/

Мармадюк Темпъл „…оглеждаше дърветата и приспособленията…, отбелязвайки с неудоволствие небрежното и разточително събиране на сока.”1/

„- Болно ми е да гледам, колко повърхностно е стопанисването в нашите крайща, - забеляза съдията. - Заселниците тук пропиляват природните дарове с удивително и даже престъпно лекомислие. …

… тези дървета са расли столетия, и ако ги погубим, няма да доживеем времето, когато ще израстат нови.”1/

За разлика от съдията, шерифът Ричард Джонс, негов роднина, е абсолютно уверен, че:

„ - … Дървета ще стигнат за всички нас и ще останат не по-малко като запас.”1/

Според него, селището разполага с „… колкото искаме безплатно топливо - толкова, че с него може да се съгрява целия Лондон поне петдесет години.”1/

На забележките на съдията той противопоставя свои доводи:

„ - … ти винаги упрекваш: първо ти е жал, че се изсичат много дървета, после - че се изтребват много елени, след това жалееш за захарните кленове, и така нататък, без край.”1/

Прагматичните му проекти за благоустрояване на селището не предвиждат грижи за природата:

„ - … Ето тук отбелязах новите улици, и, когато те бъдат завършени, всички дървета повалени, а домовете построени, това ще бъде прелестен квартал, нали?”1/

Емоционалният тон на автора звучи особено, когато разказва за дървосекача Били Керби. Освен производител на кленова захар, той е и пристрастен труженик, унищожавщ растителността:

„Преди да започне работа, той обикаляше по границите разчиствания участък, с умели удари на брадвата подновяваше старите засечки по дърветата, след това без да бърза се отправяше към средата и, захвърлил куртката, преценяваше височината на две - три близки дървета, чиито върхове сякаш отиваха към облаците. Избрал за демонстрация на своя опит най-гордото от тях, той се приближаваше към него с равнодушен вид, подсвирвайки някаква песничка, а после, няколко пъти съсредоточено размахвайки брадвата, сякаш учител по фехтовка, поздравяващ с шпагата, правеше неголямо засичане на кората, за да се прицели. Настъпваше недълга зловеща тишина, предвещаваща гибелта на столетната гора. След това се раздаваха гръмки чести удари на брадва, последвани скоро от гърмотевицата на падащото дърво: отначало, пращейки, се пречупваше неговата последна опора, то се превиваше и трошеше върховете и клоните на съседните му братя и после звънко удряше земята, разтърсвайки я. И от тази минута брадвата трещеше без прекъсване, грохотът на падащите дървета напомняше далечна канонада, и в гората, внезапно, като в зимно разсъмване, нахлуваха слънчевите лъчи.”1/

Всяка унищожителна офанзива е последвана от волски впрягове, които извличат посечените дънери. Струпани на подходящо място, те са запалвани, а Били Керби се отдалечава с достойнството на военачалник, превзел и изгорил вражески град.

На справедливите забележки на съдията Темпъл, дървосекачът отговаря самоуверено:

„ - … Според мен, …, дърветата в тукашните планини са достатъчно. А ако е грях да ги сечем, не зная какво ще правя. Аз ето с тези две ръце съм изсякъл гора не по-малко от петстотин акра  в щатите Вермонт и Ню Йорк и се надявам да доживея до хиляда. За мен сечта на дърветата е първото удоволствие и никаква друга работа не ми допада толкова.”1/

„ - … У нас в страната работите вървят добре, и макар че зная, че за вас дърветата са като родните деца за някой друг, но аз най-много им се радвам, когато мога да се разправя с тях както си знам; ето как ги обичам. Чух, новите заселници говорят, че от другата страна на океана при богатите хора около домовете им и по цялото имение растат големи дъбове и брястове, от които би се получила по бъчонка поташ на дърво, а при тях те стоят просто така, за да им се любуват. А аз казвам, че е лоша всяка страна, обрасла с дървета. Пъновете са друго нещо, те не засенчват земята…”1/

От своя страна, съдията Темпъл оспорва:

„ - … аз ценя столетните дървета не като украшение, а защото са полезни. Ние унищожаваме гората така, сякаш за една година ще се възроди всичко, което погубваме. Но не е далеч часът, когато законът ще вземе под защита не само гората, но и дивеча, който се въди в нея.”1/

Елизабет, дъщеря на съдията, констатира с учудване фактите на разрушителните сили на обществото:

„ - … Колко бързо цивилизацията подчинява природата!”1/

Старият Натаниел Бъмпо изпитва постоянно безпокойство от промените, които не му допадат и които са тревожели и самия Фенимор Купър. Коженият Чорап изказва своите възгледи още в първите страници на романа и не се отрича от тях през цялото повествование.

Със самочувствието на богат притежател на земи, съдията Темпъл заявява пред близък приятел на Нати Бъмпо:

„ - Аз веднага ви давам правото да стреляте в моите гори елени, мечки и кой да е друг звяр. До сега от тази привилегия се ползваше само Коженият Чорап, и скоро идва време, когато тя ще се счита за доста ценна.”1/

Защитаващ без злоба своето място край езерото, дългогодишният ловец отбелязва:

„ - Живи са още хората, - … - които могат да потвърдят, че правото на Натаниел Бъмпо да стреля дивеч по тези места е къде по-старо от правото на Мармадюк Темпъл да му забранява това. А ако има такъв закон (макар че кой някога е чувал за закон, забраняващ на човека да стреля елени където му се хареса?), той трябва да забрани лова със сачми”1/

Тази констатация подготвя назряващия конфликт между тесногръдото административно стопанисване на природата и личната отговорност на ловеца, ползващ даровете й със своя мяра.

„ - От цялата ваша сеч и от постройките дивечът изчезва, съдия, - каза старият ловец с безнадеждна въздишка.”1/

Тъгата по изчезналото изобилие се долавя и в разговора с местния свещеник:

„ - … тези гори се промениха силно в последните тридесет години, а особено през последните десет.”1/

Спомените на ловеца от неговата младост представят съвсем друга картина:

„ - … Когато дърветата се покриваха с листа и изчезваше ледът от езерото, тук беше като в рая. Петдесет и три години кръстосвам тези гори и повече от четиридесет живея в тях…”1/

Горският жител, който не е прочел „… дори една книга,”1/ познава основателно живата природа, за разлика от теоретичната просвета на новодошлите.

Пред енергичния дървосекач Били Керби Нати заявява, че „ - … по-скоро ще засадя в гората шест дръвчета, вместо да отсека поне едно,…”1/

В скръбта му по отминалите времена се крие и мъката по избитите или прогонени някогашни жители делавари:

„ - … ако не ги закачаха, горите при изворите на двете реки щяха да бъдат цели и непокътнати и дивечът в тях нямаше да изчезне,…”1/

В разговор с най-близкия си другар, стария вожд Чингачгук, Нати Бъмпо обобщава:

„ - … Казват, сега имаме нови закони, а и аз виждам, че сега живота в планините се променя. Тези краища толкова се измениха, че не познаваш нито езерата, нито реките. И не вярвам на тези, които умеят да говорят гладко. Зная какви сладки речи държаха белите, когато се готвеха да отнемат земята на индианците. Аз ще го кажа открито, макар че и сам съм бял и съм роден край Йорк, в честно семейство.”1/

Съдията Темпъл в известна степен разбира коментарите на Нати Бъмпо, но пред жители на селището той набляга преди всичко на правосъдието:

„ - … конгресът издаде закони, …, от които страната много се нуждае. Сега по някои реки и малки езера се разрешава да се лови риба със серкме само в определено годишно време, а друг закон забранява отстрелването на елени, когато те отглеждат децата си. Всички благоразумни хора отдавна изискваха такива закони, и аз се надявам, че в скоро време неразрешената сеч на гората също ще се счита за криминално престъпление.

Ловецът слушаше тези новини с напрегнато внимание, а когато съдията млъкна, се разсмя шеговито.

- Пишете каквито искате закони, съдия! - извика той. - Но кой ще се захване да пази вашите планини непрекъснато през дългия летен ден или езерата - нощем? Дивечът си е дивеч, и този, който го е издебнал, има правото да го убие - ето, четиридесет години този закон действа в нашите планини и аз зная много добре това. И, според мен, един стар закон е по-добър от два нови. Само младок с жълто по устата ще стреля по сърна с еленче, - е, освен ако мокасините му не са се износили или гетите се скъсат! Месото й в тези времена е жилаво и твърдо. А ако стреля в скалите при брега на езерото, тогава ти се струва, че са стреляли едновременно петдесет пушки - иди разбери, къде стои ловеца.

- Бдителният миров съдия, мистър Бъмпо, - сериозно забеляза Мармадюк, - опирайки се на величието на закона, може да изкорени много от предишните злини, заради които дивечът почти съвсем е изчезнал. Надявам се да доживея до деня, когато правото на човека за неговия дивеч ще се уважава, както нотариалния акт за неговата ферма.

- А откога се появиха тези ваши актове и ферми? - извика Нати. - Законите трябва да защитават еднакво всички. Преди две недели, в сряда, прострелях елен, той хукна през преспите и прескочи една от тези нови огради от тръни и прътове. А когато аз се прехвърлях през нея, затворът на пушката се закачи за прътите. Естествено, еленът изчезна. Кажете ми, кой ще ми заплати този елен - а той беше рядко  хубав! Ако не беше тази ограда, ще можех да стрелям в него втори път, а още не е имало случай да правя повече от два изстрела по горския дивеч, - може би само за птиците. Да, да, съдия, дивечът изчезва заради фермерите, а не заради ловците.”1/

Разумните доводи на Мармадюк Темпъл звучат убедително пред жителите на селището, но тяхната истинска стойност проличава в пролетните дни, когато над селището прелитат милиони странстващи гълъби.

В края на XVIII-ти век тази птица се среща в изобилие. Дори сто години по-късно, писателят Ърнест Томпсън Ситън, наблюдава множество ята, летящи над езерото Онтарио. За пълното изчезване на крилатия пътешественик след Първата световна война съобщава Алдо Леополд в своя „Дневник на пясъчното графство”2/. Предчувстващ края на този животински вид, Фенимор Купър му отделя специално внимание.

В ранно утро жителите на селището са разбудени от призивите на шерифа Джонс:

„ - Ставайте, ставайте…! Над езерото вече се носят чайки, а небето гъмжи от гълъби. Цял час да се взираш, няма да намериш свободно място, през което да видиш слънцето.”1/

„ - … От юг прииждат ята гълъби, всяка секунда все повече. Колко провизии! Ето, лети ято на което края не се вижда. Цялата армия на Ксеркс може да се изхрани за месец. А колко пух! Ще стигне да се натъпчат дюшеците на всички тукашни жители… Хайде, по-бързо! Нямам търпение да ги нагостя със сачми!”1/

„Ако небето сякаш бе оживяло от безчисленото множество гълъби, то и селището също се изпълни с движение: всички бяха на крак - мъже, жени и деца. Всеки мъж и всеки малчуган стискаха в ръце някакво оръжие - всичко, каквото попаднеше, като се започне от френската пушка за лов на патици, с дуло дълго почти шест фута, чак до най-обикновения пистолет. Много момчета имаха също самоделни лъкове от клоните на млад орех и самострели, направени по образец от старинните арбалети.”1/

Прелитащите птици „… поразяваха с необичайната устременост на полета и със своето необятно множество.”1/

Първите безразборни изстрели повалят десетки беззащитни жертви.

Привлечен от суматохата, сред тълпата се появява и Коженият Чорап. „…той се разхождаше по поляната, с оръжие в ръце; кучетата му го следваха по петите. Те ту подушваха убитите или наранени птици, които падаха една след друга, ту се притискаха в краката на стопанина, сякаш разделяха неговото негодувание по повод хищническото и недостойно изтребване на пернатите.

Изстрели се раздаваха все по-често, понякога се чуваха цели залпове, когато над полето, покривайки го, като облак, с тъмна сянка, прелиташе особено голямо ято.”1/

„Толкова голямо бе количеството птици и толкова ниско летяха те, че някои ловци, стоящи на височината, събаряха бедните пътешественици с дълги тояги.”1/

В края на миналия век канадският писател Фарли Моуът, издирващ сведения на очевидци, потвърждава жестокото кръвопролитно масово изтребване.3/

Шерифът Джонс, „… презирайки толкова примитивни способи за унищожаване…”1/, предприема нещо по-ефектно. Той разпорежда на своите помощници да довлекат „.. неголям фалконет - малокалибрено оръдие, стрелящо с ядра, тежки до един фунт. Изглежда, то бе изоставено от белите след някой от набезите срещу индианските селища…”1/

„С помощта на кон оръдието бе изтеглено на открито място, най-подходящото според шерифа…”1/

„Количеството гълъби бе толкова голямо, че множеството, раздаващи се от всички страни изстрели, постигнаха само отделянето  на неголеми ята от основната маса птици, носеща се както преди над равнината. Явно, прелиташе цялото пернато племе. Никой не събираше дивеча, избитите птици се търкаляха на поляната в такова изобилие, че цялата земя бе едва ли не покрита с потръпващите жертви.

Коженият Чорап мълчаливо, но с тежко сърце, наблюдаваше произхождащото. Той не изразяваше с нищо чувствата си до момента, когато видя, че за лова влекат и малкото оръдие.

- Ето какво се случва, когато в свободните краища идват хората! - каза той. - Всяка пролет, четиридесет години, аз виждам как гълъбите прелитат тук, и, докато не започнахте да изсичате гората и да разоравате поляните, никой не посягаше на нещастните птици. Аз обичах да ги гледам, те бяха моята весела компания - защото не вредят на никого, безобидни като смоковете. Но сега изтръпвам, когато дочуя свистенето на крилата, разсичащи въздуха, - аз зная, че веднага ще се съберат лекомислените жители на селището и ще се заемат със стрелба. Но Бог няма да потърпи тези живи създания да загиват напразно, - враговете на гълъбите и на всички други твари скоро ще бъдат наказани за това…”1/

„Между ловците се намираше и Били Керби. Той зареждаше енергично своя стар мушкет, стреляше нагоре без да гледа и ревеше радостно, когато жертвата падаше право върху него. Той чу думите на Нати.

- Как! Старият Кожен Чорап мърмори, че на света ще изчезне някой и друг гълъб? - възкликна той. - Ако ти се случеше два пъти, а и по три пъти да презасяваш пшеницата, както това се случва на мен, ти нямаше да съжаляваш тези крилати дяволи. Ура, момчета! Стреляйте по тях с всичка сила!”1/

Негодуването на ловеца охлажда донякъде ентусиазма на дървосекача.

„ - Срам и позор е толкова безмилостно да избивате птичите ята. Никой ли от вас не може да хареса една птица и да я свали. Ако човек се нуждае от месото на гълъба - какво пък, гълъбът за това е създаден, както всички живи създания, за да служи за храна на хората. Но защо да убиваме двадесет, за да изядем само един от тях? Когато искам дивеч, отивам в гората и търся това, което ми трябва. Застрелвам птицата както стои на клона и не посягам на нито едно перце на друга птица, дори, случва се, на дървото да стои цяла стотица. А ти, както и да се изтъкваш, Били Керби, - ти не можеш да направиш това!”1/

В потвърждение за своите думи, Нати Бъмпо прострелва летящ гълъб и обяснява на приятелите си:

„- … Много по-добре е да убиеш само тази птица, която действително ти е потребна, без да хабиш напразно олово и барут, вместо да стреляш по божите твари по такъв позорен начин. Аз излязах единствено за да застрелям една птица за обяд, …, а сега ще се прибера. Неприятно ми е да гледам как напразно избиват животинките, сякаш не знаят, че и най-малкото същество е сътворено не за изтребване, а в полза на човека.

- Правилно разсъждаваш, Кожен Чорап! - възкликна Мармадюк. - И аз започвам да мисля, че е време да сложим край на това безсмислено унищожаване.

- Трябва да се сложи край на друго - спрете да изсичате горите. Нима горската птица, а и самите гори, не са божи творения? Ползвайте се от тях, но не ги избивайте без нужда. Нима не за това съществуват горите, за да приютяват зверове и птици? И ако за човека са потребни тяхното месо, кожи или пух, нека той ги потърси в горите. Аз ще отнеса в моята хижа само тази птица, която съм добил лично за храна, няма да се докосна до нито едно от тези нещастни създания, с които е покрита цялата равнина. Те ме гледат и като че искат нещо да ми кажат, само че не умеят да говорят.

С тези думи Коженият Чорап метна пушката на рамо и тръгна през равнината, крачейки внимателно, за да не настъпи случайно някоя ранена птица.”1/

Въпреки възмущението на Нати, шерифът подрежда стрелците около малкия фалконет.

„Не един милион гълъби прелиташе в това утро над равнината на Темпълстаун, но приближаващото в тази минута ято бе с невиждани размери. То се простираше като плътна сива маса от едната планина до другата и очите напразно се опитваха да определят неговите граници. Авангардът на тази жива колона образуваше почти права линия, толкова равно летяха птиците най-отпред.”1/

Безмилостният залп за секунди отнема живота на стотици пернати пътешественици.

„Ятото изплашени птици се превърна в безпорядъчна развълнувана маса. Те се мятаха на всички страни, излитаха както дойде, редица след редица, издигащи се над върховете на най-високите борове. Нито една птица не се осмеляваше да се движи извън пределите на опасната зона.”1/

Поголовното клане е съпроводено с тържествуващите викове на шерифа.

„- Победа! - изрева Ричард. - Победа! Врагът е обърнат в бягство! Те избягаха от полесражението!

- Не, Ричард, те останаха на него, - каза Мармадюк, - полето е покрито с техните тела. И на мен, също както на Кожения Чорап, ми се струва, че където и да погледна, птиците в ужас обръщат глава в моята посока, аз навсякъде виждам очите на тези невинни страдалци. Половината от падналите гълъби още са живи. Мисля, че е време да завършваме с лова, ако това въобще може да се нарече лов.

- Разбира се, и то какъв - действително царски! - възкликна шерифът. - На земята се търкалят хиляди врагове в сини мундири. Сега всяка домакиня в селището може да похапне вкусен пастет от гълъби, колкото й харесва.

- Ние успяхме да прогоним птиците от нашия край в равнината, и касапницата трябва да спре, - каза Мармадюк. - Хей, момчета! Давам шест пенса за сто гълъбови глави - само главите, разбрахте ли? Заемайте се на работа, а после донесете гълъбите в селището.

Идеята на съдията даде желания резултат - момчетата незабавно започнаха да извиват шиите на ранените птици. Съдия Темпъл тръгна към дома си, с тягостно чувство, познато на мнозина, когато възбудата от хазарта е преминала и човек съзнава, че си купил удоволствието с цената на страданието на другите. Убитите птици бяха натоварени в каруци. Сега, когато ловното увлечение намаля, до края на пролетта никой повече не преследваше гълъбите, с изключение на някой безделник.”1/

Безкомпромисните доводи на Кожения Чорап не се харесват на някои от стрелците на гълъби. През пролетта жителите на Темпълстаун присъстват на още едно събитие, също съпроводено от хапливите забележки на Нати Бъмпо.

„Рибата се въдеше в изобилие в езерото и бе изключително вкусна. Едва ледът се разтопи и по водната повърхност се раздвижиха множество неголеми лодки, и рибарите хвърлиха своите въдици в дълбините, съблазнявайки непредпазливите твари с всички видове примамки, които можеше да измисли човешката изобретателност. Но бавния, макар и надежден, лов „на кукичка” не удовлетворяваше нетърпеливите риболовци, които мечтаеха за по-решителни средства за изтребване. И ето, дойде най-после времето, когато, според закона, който съдията Темпъл успя да внедри, можеше да започне лова на костури. Шерифът незабавно заяви за своето намерение да се възползва от първата тъмна нощ и да отиде на езерото.”1/

Както се заканва той:

„ - …дайте ми нещо друго - мрежа, дълга триста и петдесет фута…”1/

Виждал вече подобни деяния, съдията Темпъл се опитва без успех да се противопостави:

„ - Ах, Дик, ако знаеш, какво удоволствие е да поседиш с въдица в ръката, ти нямаше да се стремиш да уловиш с мрежа цялата риба наведнъж в езерото. Виждал съм вече, как след твойте риболовни увлечения на брега остава да гние толкова риба, че с нея можеше да се нахранят десетки гладни семейства.”1/

Група ентусиазирани риболовци, въпреки всичко, нахлуват енергично с лодки в езерото. Уловът е толкова богат, че трябват известни усилия мрежата да бъде измъкната на брега и изсипана в неголяма падина, където рибата бавно умира.

„Но, когато първият възторг попремина, Мармадюк взе в ръцете си костур, тежащ два фунта, погледна го замислено и се обърна към своята дъщеря:

- Какво непростително разточителство на благословените дарове на природата! Тази риба, която се търкаля пред теб в такава огромна купчина и към която утре сутринта никой няма да се докосне, дори и най-бедното домакинство в нашия Темпълстаун, е толкова нежна и вкусна, че в други страни биха я счели за лакомство, достойно за най-изтънчените гурмани. На земята няма по-вкусен от костура на Отсега.  …

- Наистина, скъпи татко, - възкликна Елизабет, - такава риба е благословението на този край, голяма подкрепа за бедняците!

- Бедняците не са много пестеливи, когато има изобилие и богатство, мое дете, и те рядко се грижат за утрешния ден.”1/

Що се отнася до костурите, съдията е сигурен:

“- … както и много други дарове на дивата природа, те вече изчезват, изтребвани от хората.”1/

Забелязала скръбното лице на Мармадюк, Елизабет споделя с приятелка:

„ - … Той гледа на цялата тази огромна, безпорядъчна камара улов замислено и даже печално, сякаш наистина размишлява за това, че след дните изобилие и разточителност ще последва ден на разплата и възмездие.”1/

Привлечени от шума, Нати Бъмпо и Джон индианеца, някогашния велик вожд Чингачгук, приближават с кану към сборището жители. За риболов Нати носи единствено дълъг тризъбец. Съдията Темпъл ги приканва:

„ - … Натоварете вашата лодка с костури. Защо да използваме тризъбеца, когато е уловена толкова риба, че тя ще започне да гние, тъй като няма кой да я яде?”1/

Но старият ловец не приема щедрото предложение:

„ - … Няма да ям риба, която е погубвана напразно. Когато имам нужда от храна, аз убивам с тризъбеца змиорка или пъстърва. Но няма да участвам в такова греховно изтребване на риба, даже ако ми обещаят и най-добрата пушка, донесена от далечни страни. Ако рибата имаше козина, като бобъра, или ако кожата й можеше да се щави, както на елена, тогава щеше да е ясно защо ги ловят с мрежа, с хиляди наведнъж. Но след като Бог ги е сътворил единствено за прехрана на хората и за нищо друго, според мен, голям грях е да убиваш напразно по-голямо количество от това, което си способен да изядеш.

- Ти разсъждаваш правилно, Нати, аз изцяло споделям твоето мнение и с цялата си душа бих желал да склоня на наша страна и шерифа. Дори половината улов би била напълно достатъчна да се изхрани цяла седмица селището с риба.

Коженият Чорап не изказа удоволствие от това сходство на възгледите. Клатейки глава със съмнение, той отговори:

- Не, съдия, ако мненията ни съвпадаха, вие нямаше да превръщате ловните крайща в полета и разорани ниви, от които стърчат само пънове. И риболовът и ловът - всичко не е така, както би трябвало да бъде. За мен само този улов е сладък, който съм убил в честен двубой, когато нещастникът все пак е имал възможността да се спаси. Ето защо аз изстрелвам само един куршум, даже по птици и по катерици. Пък и оловото трябва да се пести. За този, който умее наистина да стреля, е достатъчен само един куршум по дребния дивеч.

Шерифът се прислушваше в тази тирада с нарастващо негодуване.”1/

Минута по-късно той обобщава саркастично:

„ - Съдията Темпъл, собственик на тези земи, и Натаниел Бъмпо, бракониер, страстен изтребител на елени, са превъзходен съюз за охрана на територията! Не, Дюк, когато решавам да ловя риба, аз правя това, което е необходимо. Хей, мъжаги, хвърляме втората мрежа! Утре сутринта ще изпратим насам талиги и фургони и ще приберем наведнъж цялата риба.”1/

Двата епизода с масовото избиване на прелитащите гълъби и появилата се риба заемат централно място в романа. Те са последвани от печалните събития, заради които старият ловец напуска завинаги обичания природен край.

Свидетел на варварското разхищение на растителните и животински богатства през първата четвърт на XIX век, Фенимор Купър не приема консуматорския мироглед на своите съвременници. Прикриващи се зад развлеченията и спорта, “представителите на европейската цивилизация”, - възрастни и деца, - стават съучастници на  невъздържана и безразборна вакханалия, изтребваща птици, риби и изсичаща дървета за удоволствие. Разюзданото поведение спрямо околния свят изкривява и естетическите представите за красота, както сочат възгледите на Били Керби.

Фенимор Купър  е сред първите американски  писатели, повдигащи въпроса за възпитание и облагородяване на  индивидуалните потребности. Героите му, - Натаниел Бъмпо и Мармадюк Темпъл, - по един или друг начин, настояват за сдържано и разумно ползване на естествените ресурси.

Авторът изобразява конфликта между два паралелни свята, всеки със своя  мироглед, - местните обитатели, поддържащи в голяма степен естественото биологично равновесие и новодошлите предприемачи, обладани от безогледния  стремеж към разграбване на находищата.

Въпреки критичните забележки към жителите на Темпълстаун, Нати Бъмпо не отказва помощта си на който и да е от тях. В гората той спасява дъщерята на Мармадюк Темпъл от кръвожадна пума. На езерото измъква от водата давещия се Бенджамин Помпата, помощник на шерифа. Като вярващ християнин, ловецът не таи злоба срещу преселниците, колкото и да не одобрява поведението им.

Седмица преди да бъде разрешен ловът на елени, според прокламирания нововъведен закон, един от недобросъвестните жители на селището се промъква умишлено към хижата на Нати Бъмпо. С мисълта да потвърди мнението на шерифа, че стария ловец е бракониер, той разрязва ремъците, които задържат кучетата.

Освободените животни подгонват елен към своя стопанин, край брега на езерото, и той не се сдържа и го застрелва. Ловко скроената провокация постига своята цел. Издирено е правно основание Коженият Чорап да бъде подведен под съдебна отговорност.

Размишлявайки върху мотивите на инсценировката, Нати печално констатира:

„ - Все по-трудно разбирам човешките постъпки, …, от както тук пристигнаха чужди хора и донесоха със себе си нови обичаи.”1/

В отговор най-настойчивите си обвинители, старият ловец посочва:

„ - … Вие прогонихте божите твари от горските им убежища, където им бе определено да живеят за радост на техния творец. Вие донесохте със себе си злото и бедите и проклетите ваши закони там, където човек никога не е обиждал човека.”1/

Мармадюк Темпъл изпитва неудобство да съди спасителя на дъщеря си от ноктите на звяра, но … законът е непоколебим. Принуден от обстоятелствата, съдията произнася присъда, съгласно която Натаниел Бъмпо трябва да прекара един час окован в пранги, - зрелище за местното общество, - да бъде задържан в местния затвор за един месец и да заплати  глоба от сто долара - сума, немалка за възможностите на Кожения Чорап.

Възмутен от нечестното подстрекателство към съдебния процес, Бенджамин Помпата, спасен от удавяне по време на нощния риболов, по свое желание се присъединява да сподели едночасовото оковаване в пранги и настоява да прекара поне едно денонощие с Нати в затвора.

Признателната Елизабет, дъщерята на съдията, посещава осъдения в килията. Пред нея Нати споделя изгледите да заплати наложената му глоба:

„ - … И на какво изобилие може да се надява ловецът в тукашните гори, където за цял ден лов няма да можеш да проследиш елен и където няма да срещнеш звяр с ценна кожа, по-голям от норка или случайно залутала се насам лисица? … За бобри трябва да вървя по посока към Пенсилвания, може би на стотина мили от тук, за да ги намеря. Вашата сеч и оран прогониха всички разумни твари; сега, вместо боброви бентове, както беше от векове, навсякъде са вашите прегради, - вие обърнахте течението на реките, като че ли на човек е позволено да променя пътя на водата, насочвана от Бог…”1/

По-късно той печално констатира:

„ - … дивечът по ваша вина днес не е много, пък и стана страхлив. По-младите ловци с усилия припечелват хляба си.”1/

Подпомогнати от приятел, двамата арестанти успяват да избягат през нощта. Бенджамин Помпата е решен твърдо да следва ловеца и по-нататък, в бъдещите му изпитания.

Следващите събития са не по-малко тъжни.

Уморен от дългите битки, скърбящ за гибелта на своя народ, умира Джон индианеца, някогашният велик вожд Чингачгук.

„Нати и Бенджамин безпрекословно се завърнаха в затвора…”1/, където старият ловец дочаква помилване от губернатора, в отговор на молбата, отправена от съдията Темпъл.

Освободеният Натаниел Бъмпо междувременно е взел своето съдбоносно решение - останал съвсем сам, той напуска земите, където в битки и ловни приключения е протекла по-голяма част от живота му, и се отправя на запад, по-далече от стопанската инициатива на предприемчивите преселници.

Край гробовете на Чингачгук и на друг близък приятел, с които се прощава мълчаливо, го намират Елизабет и нейния съпруг. Двамата млади се опитват да задържат Кожения Чорап, опасявайки се от тегобите по пътя, които му предстоят. Трогнат от грижите им, старият ловец все пак не променя решението си:

„ - Казват, че на Големите Езера ловът е достатъчно добър - простор, колкото душата ти иска, никъде няма да срещнеш бял човек, освен ако не е някой ловец като мен. Дотегна ми да живея сред тези сечища, където от изгрев до залез слънце ушите ми чуват ударите на брадвите. И, макар че аз съм ви много задължен, деца мой, което е пълна истина, - повярвайте ми, мен ме тегли единствено към гората.”1/

„ - … Тукашните гори, …, вече не ги считам за такива, на всяка крачка се натъкваш на сечище.”1/

„ - … Вярвам, че вие говорите от чисто сърце, но ние живеем по разному. Аз обичам горите, а вие искате да живеете сред хората; аз се храня, когато съм гладен и пия, когато изпитвам жажда, а при вас храната и питието са по часове и според правилата. Не, при вас всичко е иначе. От вашата доброта вие даже прехранихте моите кучета, а нали ловните кучета трябва да умеят да бягат добре. Дори за най-малката от божиите твари е отредена съответната участ - аз съм роден, за да живея в горския пущинак. Ако вие ме обичате, деца, пуснете ме в гората, където се стремя с цялата си душа.”1/

На сбогуване, с присъщото си себеотрицание, Нати ободрява просълзената Елизабет:

„ - … Уповавай на Бога и на своя мъж, и мислите ти за такъв старец, като мен, няма да бъдат нито тъжни, нито продължителни. Моля Бога да не те изоставя - този Бог, който живее и на сечищата и в горските пустини, - и да благослови теб и всичко, което ти принадлежи, отсега и до великия ден, когато червенокожите и белите хора ще се изправят пред божия съд и ще бъдат съдени не по земните, а по божествените закони.”1/

Нати се скрива от погледа на своите изпращачи и:

„ … това бе последният път, когато те виждаха Кожения Чорап… Ловецът отиде далече на Запад - един от първите сред тези пионери, които откриват в страната нови земи за своя народ.”1/

Двеста години след създаването на романа „Пионери”, възгледите на забележителния класик на американската литература продължават да бъдат актуални и подбуждат към мисъл и действия в защита на каузата, вълнувала писателя.

——————————

1/ Джеймс Фенимор Купер - Пионеры, или У истоков Саскуиханны, М., 1974 г.

2/ Олдо Леопольд - Календарь песчаного графства, Изд. „Мир”, М., 1983 г.

3/ Фарли Моуэт - Трагедии моря, М., 1988 г.