МИНИАТЮРИ

Свежа Дачева

***
Когато бях млада се задъхвах при писането, защото думите не ми стигаха. Сега имам нужда от съвсем малко думи, за да изразя прозренията си.
Питам се дали в младостта си съм употребявала думите за изразяване и комуникация. Може би многословието ми е било нужно, за да мога, вглеждайки се в мъглявата картина на виденията, които ме навестяваха да си ги изясня сама на себе си.

***
Наблюдавам едно котенце как се ежи и се бие със собственото си отражение в огледалото. Мисля, че и ние, преди да се опознаем и припознаем, се ежим и бием с хората, с които най-много си приличаме - със собственото се отражение. Огледалото не е измислено случайно…

***
Промяната е винаги за добро. Дори застоялото се добро се вкисва или замирисва на тиня.

***
Всеки родител намира децата си за изключителни, но желае те да се радват на един съвсем обикновен щастлив живот.

***
Опитах се да повдигна главичката на едно умислено невенче, а то взе, че се прекърши. Взех го вкъщи. Извадих най-хубавата си многостенна ваза с тясно гърло. Напълних прясна вода и го натопих. Мисля, че то не забеляза нищо - само продължи да е угрижено.

***
Азът е също като религиозната и националната принадлежност. Пак като тях е той е полезен, уютен и даже чаровен в малка степен. И смъртоносно опасен в големи дози.

***
Първия терористичен акт в Европа. Докато стоях пред телевизора усетих, как целия шведски народ потрепера. Тръпка премина през гърбовете ни едновременно.

***
Новото дете, на което станах настойник беше от Конго и беше яло попарата на бели педофили. Говорихме за много, но единственото, което му казах с това беше: Не се страхувай, аз няма да те предам.
И изведнъж се почувствах странно опростена за всичкото съзнателно и несъзнателно високомерие, което някога съм проявила съм някого.

***
Оставих след себе си четири деца. Изплаках морета от сълзи. Откъде намерих сили да не се удавя в тях? Между нас останаха тъмните гори на изгубените години, преизподните на неразбрани чувства. Кое ми дава сили да не остана в тях като омагьосана?
Доскоро си мислех, че това е пътят, навит в мен, който ме е тласкал с огромна сила напред.
Сега разбрах, че това са били и пътищата на децата ми, навити като пъпна връв около техните съдби. И те са ме водили.

***
Не падай под нивото си. Не се приспособявай „добросърдечно” към по-нисши нива в разговорите. Бидейки себе си, ти отстояваш и другите. Когато ги придърпваш към себе си, ти им помагаш да усетят нещо повече в самите себе си, ти ги караш да усетят най-доброто си „Аз”.

***
Болшинството от хората са „отворени” докато искат нещо от света или докато се надяват на нещо. После те се затварят в черупката си и потъват в небитието, заедно с цялата си история, защото „няма смисъл”.
Само хората, чиято движеща сила е любовта към ближния имат силата да останат концентрирани и „отворени” към другите, въпреки че това няма определен смисъл за самите тях и за собствената им съдба по-нататък.

***
„Аз съм преживяла прекалено много.”
Може ли човек да е преживял прекалено много, ако все още си жив?

***
Мировото спокойствие е като дълбоко синьо слънчево пространство, в което потъваш като в меко птиче гнездо. Слабост, отпускане, едно сладостно чувство на откъснатост от света. Напълно разместване на съзнанието и сетивата както когато като дете имах висока температура. Тогава чувствах как ставам малка като мушица, за да запълня цялата стая в следващия момент. Тогава се отдалечавах и приближавах до предметите без да ги докосвам.

***
В лагера за емигранти в Стрьомстад през 2015 година. Тук аз съм учителка по шведски. Столовете са провиснали от тежки мисли и спомени. Въздухът е смесица от безнадежност, копнеж и очакване. Помня този въздух от лагера за емигранти в Истанбул през 1983 година. Тогава самата аз бях емигрантка. Миризмата е буквално същата.

***
Когато гледам стари мои снимки, дори и такива, които са отпреди миналото лято, винаги възкликвам вътрешно: „Това не съм аз. Това беше в друг живот.” Говоря по телефона. Чувам гласа си и думите, които изричам и миг след това си казвам: „Това не съм аз. Това е в някакъв друг живот.” Коя съм аз, която със скоростта на светлината се отдалечава от рождествената си точка?

***
Науката твърди, че вирус е стимулирал развитието на матката, на кърмата и на майчинските чувства. Всичко това, на което човечеството дължи съществуването си? Бог, по всяка вероятност, е вирус.

***
Когато ми дойде да се оплача от съдбата си, осъзнавам, че именно вихърът от диви жизнени сили край мене ми е попречил да се превърна в камък.

***
Наблюдавам семейство свраки. Възрастните крещят от две съседни дървета, докато малкото, за първи път полетяло от гнездото птиче, самодоволно се разхожда, клъвва по нещо и едва им отговаря. Горките му родители! Как биха могли да го спасят, докато то е убедено, че котките са тяхна илюзия, а хората се боят от него.

***
Моята дъщеря Михаела, която е родена с Даун синдром, ме поглежда дълбоко в очите и внезапно казва: „Когато станеш малка, аз пак ще ти обличам червеното палтенце.” Всичко изведнъж замира. Земята спира да се върти. А аз се изгубвам между световете.

***
Цветарският ни магазин смени собственичката си, която се пенсионира преждевременно. Дали не беше намразила цветята след толкова много години в грижи за тях? Дали не беше се уморила да ги поставя на първо място дори преди себе си, дори преди трудната любов към човек?

***
Честите ми пътувания между Strоmstad и Gоteborg минават през тунела при Rabbalshede. Един съвсем къс тунел сред равнината на една права магистрала от юг на север. Странното е, че след този тунел времето винаги се променя. Можеш да попаднеш от ясно небе в мъгла или от слънце в дъжд. Е как да не вярваш в магически портали и в гардероби, зад които попадаш в гора, как да не се стреснеш в съня си и как да не се пробудиш от илюзията на зримото.

***
Най-добрите учители идват от ада.

***
Питаш ме как да откриеш пътя си. Първо трябва да откриеш себе си или по-точно да избереш една от версиите на своето „аз” и твърдо да с придържаш към нея. Това на практика значи, че личността, която избереш да си, може да прави определени неща и за нищо на света не може да прави други. Тогава пътят сам ще те намери.

***
За да докажа коя съм, няма нужда да се въздържам от плуване - и без това всички виждат, че не съм риба. Няма нужда да се въздържам от катерене - и без това на всеки е ясно, че не съм коза. Няма нужда да се въздържам от бягане - явно че нито съм газела, нито гепард. Единственото, което трябва да направя е да бъда последователна в чувствата, мислите и постъпките си.

***
Питат ми „Какво правиш?”
„Отглеждам си душата”, казвам. „А ти какво правиш?”

***
Всеки открива нещата за себе си или не ги открива. Трудно, почти невъзможно е, да се предават открития.

***
Ако се опиташ да изхитруваш или се уплашиш да избереш, тогава нищо не можеш да имаш. Ако избереш едно, всичко друго е мъртво за тебе.

***
Докато дъщеря ми наивно си мислела, че сойките в градината галят малкото си, те разкъсали едно врабче и го изяли. Със сълзи на очи тя ги проклетиса и те избягаха завинаги. Дали обаче спасихме градината от смъртта? И нима трябва да се спасяваме от смъртта, ако искаме живота да продължава?

***
Моят отговор на злото? Правя колкото се може повече добро.
Ако злото зарови една надежда? Използвам натрупаната пръст, за да посадя дърво.

***
Защото проспиваш 27 години от живота си, 30% намаление върху нормалната цена на всички завивки. Само за тебе и само до неделя. Покажи sms. Webbkod 360.
Дали е реклама или напомняне.

***
Всеки път, когато се страхуваме за изхода на нещата, ние богохулстваме, защото сме загубили вяра в доброто. Така, както Петър се е отрекъл от Христос, така ние се отричаме от доброто. Неверието е всъщност предателство. Накрая винаги се оказва, че всичко е било както трябва и в края на краищата - за добро.

***
Да съхраняваш живота в себе си , не винаги е инстинкт. Това може да бъде и резултат на осъзнатост, на прозрението за светостта на живота изобщо във всички негови форми и проявления.

***
Помагам на хора, които са в беда, за да поддържам сърцето си меко. Иначе то толкова лесно може да се вкорави, да склерозира.

***
Ако Сенека е успял да запази разсъдъка си ясен /въпреки, че накрая е загубил главата си/ при управлението на Нерон, и аз бих могла да запазя чувството си за дълг и чувството си за хумор в нашата абсурдна и цинична епоха. Дори и да ми коства главата.

***
С годините, навиците дамгосват душата на човека.

***
Често записвам мислите си на два езика, а говоря на много повече - според човека, според случая, според мястото, според настроението. Мисля, че вече и виждам на два езика, или на много повече - според човека, според случая, според мястото, според настроението.
Чувствам, обаче, само на един език - езика на сърцето.

***
Страхувам се, че ако хората, които са ме познавали като млада, си отидат от този свят преди мене, ще почувствам как времето като скала се стоварва отгоре ми. Едва тогава ще се почувствам остаряла.

***
Може би някои психически заболявания, като шизофренията, например, както и гениалността, са шанса на човека да излезе от затвора на сетивата.

***
Аз съм един наистина много самотен писател или много зает човек. Може би и двете. Имам текстове от 2006 и те повече от 10 години не са публикувани. Дали вътрешната ми цензура не е прекалено строга или в мен се е настанило чувството, че писането и четенето няма да спасят света. Може би по малко и от двете. Дали не чувствам, че правенето на нещо за някого е по-важно от това да говориш на някого нещо? Не че съм спасила повече от няколко водни кончета и пчели в нужда, но все пак….

***
Защо не мога да спра да мисля и говоря негативно, въпреки че осъзнавам, че не е добро, пита ме един мой приятел.
Сигурно защото ако престанеш, ще зейне голямо празно пространство, тъй като все още нямаш с какво да го заместиш. Човек се бои от празното пространство, тъй както се бои от бездната.
Изкуството е постепенно да заместиш негативнато мислене и говорене с позитивно.

***
Защо ли гледаме на звездното небе като на декор, когато то е истинския ни дом?

***
Много неща съм загубила, а това означава, че и много неща съм намерила.

***
Защо непрекъснато забравям, че всичко винаги е така, както трябва да бъде?

***
Църквите и манастирите съвсем не са единственото място, където човек може да служи на Бога, даже са последното. И ако дори и там, биейки глава в студения каменен под на човек не му дойде ума в главата и сърцето на мястото, за да усети, че всичко и всички сме едно, тогава наистина остава само да бъде преработен като се претопи в пещта сред адските пламъци. Надявам се, че Библията е имала предвид точно това с метафората за Ада.

***
Всяко знание се намира в черупка. Даже ако черупката отговаря напълно на съдържанието си, разчупването й ти дава богатството на сетивните й измерения. Така е и с хората край нас - и те са в черупки, които в редки случай се открехват пред другите или през които, някой с по-остро зрение може да прозре ядката. На практика нашите разговори са търкаляне на орехи един към друг. Мисля, че точно това е накарало Сократ, а и много други мъдреци преди и след него да възкликват под различна форма своето „Аз знам, че нищо не знам”. Просто са виждали как живота пълни торбата с все повече орехи, а времето и възможността за счупването им непрекъснато намалява.