Александър Михайлов

Из „Жерави” (1971)

стихове за средна училищна възраст

ХУБАВО Е В НОЩ ТАКАВА…

Леко леките снежинки
с нас пътуват… Пада мрак.
Зад дъбрави и градинки,
скри се хукналия влак.

Равната пътека спира
пак сред бащиния край.
Вързан здраво за синджира,
Шаро ни посреща с лай.

Хубаво е в нощ такава
да се върнеш у дома
и навън да побелява
босоногата асма.

Да останеш зад пердето
и да слушаш как в нощта
къкре весело котлето,
пукат съчки във жарта.

ЗЕЛЕНА ТИШИНА

Нощта угасна плаха
зад Стара планина.
Овесите струяха
зелена тишина.

По бялата ми кърпа
полето ме позна.
Нозете ми окъпа
зелена тишина.

Два облака над мене
опънаха платна.
И газех до колене
зелена тишина.

ТРЕВА

Трева зелена,
освежена
от ситни капчици роса.
Краси гората,
равнината,
люлее дъхава коса.

Иди в полето -
там, където
пламти цветистата й жар.
И вятър леко
отдалеко
донася дъх на кехлибар.

Иди в балкана
в утрин ранна.
Тревата там ще ти шепти
слова за птици
и звездици,
които не познаваш ти.

Трева зелена,
упоена
от сок на билки и цветя.
Валят я лете
дъждовете
и бавно пожълтява тя.

Над нея спали
и вървяли
по нея бързи ветрове,
юнаци млади
и отряди
на непокорни векове.

Пътека тайна
и безкрайна
извела ги на светлина -
отвъд полето,
откъдето
те вика синя планина.

МУСАЛА

С ръка допирам гладкото небе -
отгатнал пътем земните посоки.
Над мене - слънце - лъскаво кубе.
Под мен тъмнеят пропасти дълбоки.

Денят рисува свилени лъчи
по бузите ми… Лъха ме тинтява.
Елен ли през рътлината търчи.
Невидими криле върхът ми дава.

Далечни кръстопътища видял,
провиквам се над каменни грамади.
И вместо шапка - слагам облак бял,
нощувал при орлите дългобради.

НОЕМВРИ

Краят на ноември. Дъжд вали.
Скоро ще пристигне Баба Зима.
Аз не зная някъде дали
като тази наша есен има.
Падне вечер. Дряновец кавал
жално заприглася на капчука.
Мокрият трендафил - оголял,
с клонче на прозореца ми чука.
Глух е вън разкаляният път
и реката жълта пяна мята.
Тъмни капки цяла нощ плющят
над балкона… Потни са стъклата.
И разсъмне. Ниви и гори
се мъглят, петел изкудкудяка.
Печката е топла. Чаят ври,
дреме под леглото котарака.
Стъклен дъжд все тъй навън вали,
капе тишина неповторима.
Аз не зная някъде дали
като тази наша есен има.

РОДОПСКИЯТ ЛЕС

Гората сякаш ми продума,
че ятото й долетя.
Лежи край мене ланшна шума.
Пристъпя крачка - звънне тя.

Осъмнеш ли случайно тука,
ще чуеш стъпки на сърна.
Наблизо клонче ще пропука,
ще те омае тишина.

Замръкнеш ли - ще заговори
със теб грамаден водопад,
стена от буки тъмнокори
и ехо от отсрещен скат.

Нощуваш ли - с дебела вата
ще те завие папратта -
до тая трънка непозната,
извила шипеста пета.

Сънят ще стане твоя сянка,
безсънието - твоя вест.
И ти ще се почувстваш гранка
от дивия родопски лес.

СМЪРТТА НА СИНЧЕЦА

О, не скърбете, че умирам
край тоя глог - разгърнал клони,
че гасна, не оставил диря,
че ствол под мене капки рони.

Обичах много тишината
с дъха на росната ливада,
с дъжда - дошъл от планината,
с тревата - дъхава и млада.

Аз чувах как денят пристига
от дъното на ширините,
как пее малка чучулига,
как сипят златен прах звездите.

Аз виждах как житата меки
проклащат шапчици зелени
и как кръстосват се пътеки -
от ясно слънце осветени.

О, не скърбете, че без жалост
южнякът моя прах ще носи
по туй поле развиделяло
и по ракити мекокоси!

Дори в смъртта си ще синея
да бъде тая шир богата -
на тихи багри… И във нея
да се оглеждат небесата.

СВЕТУЛКА

Звездичка жълта ли блуждае,
залутана в гората дива?
Цъфтят цветя. И месец май е.
Нощта безшумно си отива.

Лети, пътува светлинката
от храст на храст… Ала защо ли?
За отдих каца по листата -
оглежда вейчици и стволи.

Не се страхува тя от мрака,
от нощните грабливи птици,
макар че бухалът я чака -
опулил в тъмното зеници.

Крилцата й са уморени
от дълъг път, но, мълчалива,
тя буди хвойните зелени
и все лети… И не заспива.

Светулчице! След миг в полето
ти ще заспиш върху тревата…
Обичам те, защото светиш
и се стремиш към тишината.

ПРЕЗ ИГЛОЛИСТНАТА ГОРА

Снежинки - мека перушина,
накичват боровите клони.
И няма в снежната дъбрава
дълбока диря на ловец.
Единствен пушекът лениво
заключва в обръчи растящи
кристално сребърните перли
над колибарския комин.
След миг с метлица ще отърся
снега от зимната си дреха
и реч на силни планинари
ще звънне в моите уши.
Прозорчето лъщи - измито
на утрото от светлината,
която иде на потоци
през сплетените дървеса.
Нагазил в пухкавата пряспа,
захвърлям топка сняг и тръгвам -
опиянен от белотата
на иглолистната гора.

МАЙ

Обкичи в бяло и зелено
поля и хълми месец май.
Планински връх като вретено
стърчи в небесния безкрай.
Жълтурчето е разцъфтяло.
Сокол набира висота.
И слънчевото огледало
блести в шумящите жита.
Самичък пия аромата
на люляковите листа,
диханието на житата
и соковете на пръстта.
Тук всичко, всичко ми говори
на мамината сладка реч:
и вейналите развигори,
и рано щръкналия млеч.
Такива ручеи звънливи
бълбукат само в този край,
където - в пасбища и ниви -
сияе българския май.

ОБИЧАМ ДА СЕ ВРЪЩАМ У ДОМА…

Обичам да се връщам у дома,
когато щъркел двора обикаля
и залеза - от мене на копраля,
догаря през широката асма.

Обичам да се връщам у дома,
когато мама, седнала на двора,
очаква ме от път и за отмора
доплита плетивото си сама.

Обичам да се връщам у дома,
когато от градинката ни бяла
се носи дъх на ружа разцъфтяла
и идват закъснелите писма.

Обичам да се връщам у дома,
когато на комина като птица
безшумно каца първата звездица,
огряла свечерената земя.

ЯНУАРИ

Снегът калайдисва
лисичия хълм
с горичката стара,
прастара.
Безлюдно.
И само планинецът с гръм
натрупва снега
на камара.

Не мога да видя
ни птичи следи,
ни стъпки
на як другоселец.
Небето сивее
и снежни звезди
над стройните борове
меле.

Потънал до кръста
във снежния пух,
аз слизам надолу,
където
очаква ме стряха
и топъл кожух.
И майчина реч -
зад пердето.

СВЕТЛИНА

Далече блесна
мълния кръстата.
Удари гръм
над празната колиба.
Дъждът
с юмруци ледени зашиба
по чамовите летви
на вратата.

Като разбойник
той проби тавана
от гнил шубрак…
И лудо се закиска.
Смутен
от гръмотевицата близка,
поспря
и на разсъмване престана.

И бавно -
през продънения покрив,
денят огря
земята мълчалива.
Трева поникна там,
гугутка сива
гнездо си сви
край две тресчици мокри.

О, чудна светлина!
Където
проникнеш ти -
поникват семената,
сънували
за първи път дъгата
и синята паница
на небето.