РЕКВИЕМ В БЯЛО

Стоян Каролев

О, ДАЙ МИ ЗНАК!

Море от време имах,
минути не намерих
да ти изкажа свойта благодарност.
Не, не онази благодарност,
която се изказва по конкретен повод.

Ти гледаше на мен като на съпруг любим
и като на дете обичано.
И много пъти казвал съм ти „Благодаря”
за някоя от твойте всекидневни грижи.
Но другата, голямата ми благодарност,
е за обилните струи живот,
които вливаше във мислите ми,
в душата ми, заета все с проблеми,
„които никой век не разреши”.
И от това дълбаене напразно
духа ми често беше омрачен.
Но ти, но ти до мене беше все -
със жизнерадостния поглед,
с душевната си светлина.
Къде си ти?
Къде е твоят дух?
Аз облажавам вярващите,
но не съм дарен със дарбата да вярвам.

О, дай ми знак!


ЗАКЪСНЯЛО СЪЗНАНИЕ

По силата на мъката
ден след ден и месец подир месец
съзнах, че влюбен бил съм в тебе
десетилетия.
Ах, колко тежко е сега това съзнание!


23 НОЕМВРИ 2003

Преди година този ден стовари се върху ми като чук.
Какво от мен остана, че живея още?
Не, не живея - само тлея.
Разтление особено, в което душа и тяло смесват се.
Боли, боли, боли от тази лоша смесица.
Пред потъмнения ми поглед плуват откъслеци
живот същински -
преди деня злокобен през ноември 2003.


ЕСЕНЕН МОТИВ

Когато ти загина, беше есен.
Сега пак есен е.
В тъй ярко цветно се облекли дървесата,
че сякаш са ги гиздили за празник.
И съзерцавайки ги, аз въздъхвам:
ти няма да ги видиш.

Като пристъпвам със бастунчето едва,
минавам край градини с хризантеми -
на есента царкините красиви.
Аз радвам им се и тъжа,
че няма да ги видиш.

И все така през дългите ми мъчни дни:
това ти няма да го видиш.
А и това, а и това…

Така ще бъде, докато аз
не съм напуснал още този свят,
не съм изчезнал като теб
във скръб по теб, завинаги.


ТРУДЕН ЗАВЕТ

Когато те погалих за последен път,
лежеше ти с очи затворени.
Спокойна строгост бе разлята по лицето ти.
С достойнство срещнала „оная с нежните ръце”,
ти сякаш казваше ми:
не се предавай, не се предавай!

Боя се, че не съм достоен за завета ти.


КОПНЕЖ ЗА ЧЕТВЪРТО ВРЕМЕ

От бъдещето да очаквам е безсмислено -
изтляват силите ми всеки ден,
а мъката от гибелта на Димка все расте.
(Обърках си представите за свойствата на времето.)
И с настоящето, и с бъдещето да живея е мъчително,
а миналото е със скръб пропито.

О, Господи, защо не си създал четвърто време,
четвърто измерение!

——————————

сп. „Везни”, г. 15, бр. 10, 2005 г.