РЕКАТА КРАЙ СЕЛО МАРЯН

Йордан Янков

Из „Юни” (1976)

РЕКАТА КРАЙ СЕЛО МАРЯН

Миризма на пелин и йод
под големите орехи… Няма
край реката
никъде брод.
Само луда вода. И камъни.

Да останем за малко тук
под зеления хладен облак.
Оглушителен
бистър звук
ще се плиска край нас подобно

късен есенен листопад…
А е все още
ранно лято.
И над нашия малък свят
пърха тънък крайречен вятър.

От очите ти лъха хлад -
хубав хлад…
От ръцете - също.
Тук е нашият малък свят
и какво ни е нужно всъщност?

Хладни клони със дъх на йод.
Звънка струя по объл камък.
Ние… Ореха…
Няма брод.
Може би е добре, че няма…


ТОПЪЛ ВЯТЪР

Този ден се крепи от вятъра. Топъл е вятърът.
Представи си да нямаше вятър - денят би застинал
като хладен кристал -
от челото ти до стената
на отсрещната къща. Това е денят ти наистина.

Все пак има и други неща - вляво е къщата
на хазяйката, вдясно - градина със чушки и чесън.
Дядо Петър е седнал на столче
и бавно обръща
своя гръб срещу слънцето, кацнало върху навеса.

А отвън край зеления двор минават момичета.
Дълги стройни нозе и полички, замайващо къси.
Дядо Петър не вижда дотам.
Но ти виждаш отлично…
Късно лято в Подуене… Лято… Наистина късно…

И денят си е същия. Слънце, което се крие
зад навеса. И вятър, следата си топла оставил…
Затова, благодарен на вятъра,
вземи хартия
и рисувай момиче, което край двора минава…


ПЪРВО ПОСВЕЩЕНИЕ В ПАМЕТ НА МАМА

Едва сега те продължавам…
Ти бе до мен.
Сега си в мен.
Жестоко се отдалечава
от нас последният ни ден.

Прие те в този ден земята.
Прие я ти…
И само аз
останах да вървя нататък,
запазил твоя топъл глас.

И ще го пазя. И ще има
пред мене пътища
и дни.
Ще ме затрупват тежки зими,
ще ме пресрещат стръмнини.

И упорито, непрестанно
раздялата ни ще расте…
Една на този свят си,
мамо.
И аз съм твоето дете.

Ще бързат моите пътеки
от ден до нощ, от нощ до ден.
Ти лягаш
като птица лека
дълбоко в мен… А бе до мен…


ВТОРО ПОСВЕЩЕНИЕ В ПАМЕТ НА МАМА

Аз не съм у дома, но жестоко усещам
чрез баща ми, чрез кака, чрез Кольо и Петьо,
че те няма…
На двора сега е горещо
и във горните стаи е топло и светло.

Казвам - горните стаи, - защото баща ми -
железар, вече в пенсия -
дълго е чукал
ден по ден, лев по лев, за да вдигне голяма,
по-голяма от другите къщи… И тука

ти си бдяла над тати, над кака, над мене -
тати станал баща,
кака стана невеста.
Аз останах дете… със дете… „Има време -
често казваше ти, - да пораснеш е лесно.”

Не излезе така. Да пораснеш е трудно.
Утре ставам на трийсет и пет…
Време няма.
Бях дете… После имах дете… и съпруга…
А ти просто оставаше винаги: мама.

Ах, това непрекъснато минало време:
бях… оставаше… имах…
И ти изостана
в него някъде. Може би бе уморена.
И все пак за такава почивка бе рано.

Горе в твоята стая е топло и светло.
Тук е всичко:
кафявите стари столове
и леглото с пиринчени топки, бюфета.
И една тишина… Тишината е нова.


ТРЕТО ПОСВЕЩЕНИЕ В ПАМЕТ НА МАМА

Слънцето дойде на двора. Грее
бялата стена.
И бавно, бавно
едрият ни котарак Андрея
по ръба на покрива минава.

Аз се връщам пак от път. На двора
ти подклаждаш печката.
Сега е
ранно лято. Затова отскоро
готвиш вън - това добре го зная

и те търся тук. И първо виждам
ниското сандъче, на което
ти си седнала,
гърба ти виждам
и движенията на ръцете.

Своите ръкави ти запряташ -
тъй ръцете ти са
най-красиви…
Връща се Андрея котаракът,
а на мен не ми достигат сили

да извикам: Мамо! - Неусетно
всичко в погледа ми се стопява -
печката, гърба ти…
Но ръцете -
те остават… Само те остават.


СРЕДНА ВЪЗРАСТ

Твоите очи са ми трябвали. Твоята точна,
умна и жива ръка ми е трябвала… Днес го разбирам.
Свършва екстазът
и всеки неволно започва
вече на нещо във другите да се опира.

Чак сега чувстваме нужда от истинска близост.
Не че до днес сме живели без хора.
Това са
дните, в които човек осъзнато навлиза
стъпка по стъпка в пределите на възрастта си.

Всичко опипваме с ум. Във всичко до края
искаме да се домогнем - така е, защото
знаем цената на всяко препятствие,
знаем
колко горчилка ни струва вкуса на доброто.

Аз ще потърся очите ти. Ти ще потърсиш
моята жажда
по пътя към Сливен, нататък…
С теб ще се срещаме винаги малко по-късно.
Ако е късно за истинска среща
в средата…


ЮЛСКИ КЪПИНИ

Ще бъде много топло. Ще те пари
по ноздрите изпеченият въздух.
След всеки нов завой
ще се повтаря
един и същ пейзаж - къпини гъсти,

полазили по склона, по-нагоре -
изсъхнали треви.
И пак къпини…
По този път минават рядко хора -
и теб ти се е случило да минеш.

Мини. А пътят каменлив и хрупкав
след тебе бавно ще се удължава…
Ще тръгнеш срещу слънцето
и тука
ще греят като истинска жарава

къпините… Ще спреш, ще си откъснеш,
ще ги одухаш в лявата си шепа
от мравките.
Ще вземеш с дълги пръсти -
и в шепата ти след това ще лепне.

И пак завой. И гледката край пътя
ще се повтори. Ти ще я отминеш.
А после…
После ще гори в дланта ти
жаравата на юлските къпини.


ДЪЖДОВНО ВРЕМЕ

Ще остареят дърветата… Колкото страшно
да ти се струва - дърветата ще остареят.
Можехме да ги спасим.
Можехме даже
да ги запазим в очите си… Но ненадейно,

виждаш - съвсем ненадейно закапаха капки.
Тежкият дъжд ни споходи - знамение лошо.
Идваш при мене все още.
Макар и за кратко.
И си ми нужна и хубава още… Все още.

Казвам „все още”, когато в мен нещо се скъсва…
Двете дървета стоят -
като истина голи.
Имаше слънце в листата им, имаше въздух.
Днес ги облива дъжда с потъмняло олово.

А можехме да им помогнем. Можехме даже
да ги запазим в очите си…
Чуват се стъпки -
може би твоите стъпки? А може би нашите
голи дървета под тежката струя напъпват…


НИ ЗИМЕН, НИ ПРОЛЕТЕН ДЕН

А градината пак приближава към моя прозорец.
Бе до вчера дълбока -
до задната дворна стена.
Но зеленото тръгва оттам. И усещам, че скоро
ще облее очите ми с пролетна виделина.

И нататък - във бъдеще време - ще има и други
много прости и мили неща -
например това,
че през двора под шарени орбити на пеперуди
ще минаваш и ти с позлатена от слънце глава.

А когато си тук, неусетно нещата застават
на местата си. После и аз ставам малко по-друг…
Има някаква много дълбока
и тиха жарава,
на която със теб ще се греем…Когато си тук.

Всичко туй е за утре… А днес трябва аз непременно
да повярвам на този
ни зимен, ни пролетен ден.
В оня край на градината, виждаш ли, никне зелено
и се кани да тръгне с невидими стъпки към мен.


НЕДЕЛЯ - МЕЖДУ ДЕВЕТ И ЕДИНАЙСЕТ

Строго сиво. И строго кафяво.
Вятър, който свисти
в телта.
Рехав остър дъждец превалява
и се вбива отвън в пръстта.

Не разбирам от дъжд. Кога е
най-полезен,
кога е зъл?
Зная само, че мокри… Зная,
че без облак не би дошъл.

Три стени, тротоар и близко
разтопено небе… Снове
върху всичко денят
и увисва
в тези никакви часове -

между девет и единайсет
във неделя…Кварталът спи -
и не спи…
Една малка тайна
под капчуците се крепи.

Туй е вече намек за пролет.
Бледосиво.
Студен капчук,
който бавно подготвя своя
неподправен априлски звук.


НАЙ-ИСТИНСКОТО ЛЯТО

Най-истинско е лятото отвъд
овощните градини…
Тук извива
един почти забравен прашен път
и тръгва през поляната към Сливен.

А вдясно от поляната тече -
по-точно, не тече, а се провира
под плочите реката.
Като че
небето ври над топлите баири.

Жужи щурец и сухият му звук
засилва сякаш зноя. И по оня
почти забравен път
пристигам тук
с обувки прашни, с прашни панталони.

И ме люлее жегата… Под мен
е легнала поляната,
която
държи в горещи шепи този ден
на лятото… Най-истинското лято.


СЕЛО НА КРАЯ НА СУШАТА

Даже и птиците в гъстия въздух увисват.
Село на края на сушата. Суша, която
стига дори и в сърцето на камъка.
Ниско
лягат треви и листа… И изгаря земята.

Чака земята голямата влага, макар че
нейното рамо опира в море.
Но морето
има си свой независим живот. И нагарча
даже дъхът му, залутал се край бреговете.

Той преди съмване стига дотук и оставя
солни кристали по тънкия ствол на асмата.
Между вода и небе
моят поглед се дави.
Село на края на сушата, тръгвам обратно.

Синята бездна полека зад мен се затваря.
И си остава сама…
Меко пътят ми свети.
Ниският бряг нетърпимо нозете ми пари.
Пари - навярно защото опира в морето…


ПОСЛЕДНИЯТ ДЕН НА ЮНИ

Запомних горещия мирис на суха трева
и лепкав катранен мазут, по трасето покапал.
Препичаше слънцето
твоята руса глава,
а също и моята, докато чакахме влака.

На спирката нямаше никой. Над този уют
от ниски дървета, щурци и чакълна настилка
трептеше небето - голямо и топло -
и тук,
единствено тук то бе с дъх на кора и на билки.

Но ти не усещаше нищо… Стоеше така
с наметнато сиво сако
и разгърдена риза.
Полази калинка по твоята дълга ръка,
премина през рамото и по гърба ти заслиза.

И ти не усещаше нищо… Ти бе уморен
от звуци и мисли. Но твоята сгъната сянка
лежеше в тревите на топло…
Това бе добре.
А другото - нищо особено… Чакахме влака.