ПРЕД ВЛАСТ

Димитър Христодоров

Аз съм партиен деятел в нашата околия, почти от студентската скамейка. Ако моето подвижничество се оказа безплодно и усилията ми да създам една здрава и борческа околийска партийна организация поради това, че изобщо нашата общественост е лишена от нов дух и големи политически прозрения, то поне аз успях да придобия една добра и постоянна клиентела като провинциален адвокат, за да съм сега доволен от положението си и да не ламтя за големството на първите ни партийни водачи.

Миналата есен, поради стеклите се обстоятелства за всяко партизанско управление от общата ни некадърност да управляваме и главно поради това, че мандатът на Народното събрание изтичаше, аз трябваше да се съобразя с генералните нареждания на нашата партия и да отпочна една усилена организационна дейност за власт, като обходя по-големите села и направя няколко пунктови събрания в нашата околия.

Първото пунктово събрание направих на гара Славчовци, едно от заможните наши села в полето под Средногорието, където ние имаме много добри и разбрани партизани.

Беше хубав неделен ден. Пожълтяло и запустяло със своите отдавна пожънати ниви - полето блестеше в меката светлина на есенното слънце. Гледаш - простор, въздух! А земята отвред викаше и мене за благословен труд, да ора и сея плодните семена под радостния благослов на небето.

Когато сутринта слязох на гарата, черковната камбана биеше за отпуск. Стана ми тъжно от тоя мелодичен звън, който будеше спомени за нявгашни спокойни и блажени времена. Той непосредствено звучеше в душата ми и ме вълнуваше със скрити тръпки, колкото шумно и да ме посрещна една внушителна група приятели.

Нямаше време за бавене. Събранието беше разгласено за 9 часа. Пък и аз бързах да се върна с обедния влак.

Още щом ми казаха, че салонът се изпълнил с народ, аз помолих приятелите да отиваме направо в читалището.

Преди да се явя на естрадата, аз вече се чувствах смутен, колкото и да умеех да се владея. Озадачаваше ме присъствието на полицията.

Страничните входове на салона бяха заети от по двама стражари, които изглеждаха присъстващите с особена подозрителност, сякаш бяха нагласени за някаква крайност, тъй много обикновена за нашите груби политически нрави.

Самият старши стражар Вълю Острев, известн в околията с прякора „Злъчката”, стоеше отляво на главния вход. Черен като циганин, с ръбесто лице и висока подгърбавена фигура, с намръщено чело и дебели засукани мустаци, стърчеше зад столовете като същинско плашило.

Той стрелкаше със строгия си поглед наляво и надясно и даваше да се разбере, че е готов за всякаква изненада: револверът му е пълен на кръста и саблята му сгодна за въртене.

Злъчката беше известен в околията главно с опитността си да разтуря опозиционни селско-общински съвети, къде с добром и заплашвания, къде с арести по скроени актове и с побоища по правилата на тънката полицейска инквизиция.

Даже преди месец време той беше арестувал и двама наши малодушни политически приятели - общински съветници в село Раците и докато не ги принуди да подадат оставка, не миряса. Колко той беше ербап да прави зло и да ожесточава противника си!

Та само това ли се знаеше за него?

Един негов бивш стражар твърдеше, че старшията блудствал в участъка с едно паднало момиче, препратено му от София за въдворяване на местожителство. Даже го подозираха, че прескачал нощно време плета и на вдовицата Яна.

- Какво диреше той тука сега на събранието? - се запитах аз и си мислех, че неговото присъствие не предвещаваше нищо добро.

Аз знаех, че стигаше ревът само на един провокатор, за да се разгорещят и пламнат такива страсти и ненавист, че да се почне същинско сражение, на което краят му да не се види.

Още повече, че полицията винаги вземаше страната на дръзките провокатори и действаше заедно с тях за усмиряване на опозицията и главно - за осуетяване на събранието.

Но все пак аз можех да разчитам на своето самообладание и опитност да изведа аудиторията без скандали и без счупени глави. Нужен беше такт, нужно беше авторитетно слово, което да не предизвиква и ожесточава, което да вдъхва респект и да буди съзнание за нашата вечно печална съдба.

Колко е необходимо народният трибун да има висок морал и да бъде сърцеведец, който умее да разкрива опасностите на безредието и тъмните инстинкти!

Когато, обкръжен от политическите си противници, аз започнах речта си, стори ми се, че цялото събрание се завъртя в безпорядък, по жилите ми се разляха студени тръпки и ме лъхна една странна суета.

А през широките прозорци на театралния салон надзърташе такъв светъл и прекрасен ден за работа, разлял толкова есенни багри из близките градини, че сам аз недоумявах защо съм се подложил на такова жестоко притеснение.

Стоях също като пред кървава атака, която издебва врага от невиделица.

Затаен дъх. Гробна тишина и очи, очи - запалени от някакво странно очакване, от една тъмна неизвестност.

Ние - заразените партизани, сме също като диви псета. Един път да не бъдем раздразнени. Нападаме се с бясно остървение, помрачени от ненавист и злоба. А словото ни затрещява като гръмотевица. Атака винаги с опасни рискове.

Но от някоя година и друга аз не съм вече от тия оратори. Вероятно защото забогатях, станах семеен и придобих друг мироглед за живота и обществените отношения.

Аудиторията, каквато е, трябва постепенно да се завладява. а главно един път да се разколебае противникът. У нас са много малко убедените партизани, които изповядват едно осъзнато политическо верую. Никой не се смущава от отговорност и никой не може дълбоко да се проникне като баща и гражданин от обществената грижа, както това се налага от бъдещето на семейството, на държавата, на родината.

Аз почнах отначало да доказвам, че ние - българите - сме много нещастен народ, векове прекарал в тъмно робство, силни, но без късмет и съдбата на всеки един от нас, колкото и да не е в тежки нужди, отражава общата българска съдба.

И за да обрисувам тая обща съдба в по-черни краски, аз не забравих да спомена снопа пръчки на Кубрат и за страшните закони на Хан Крум, за да стигна до кирливите ризи на управляващата партия и да се хвърля в атака, пламнал от страст, с въпроса:

- Как може да се допущат до управлението на общините, окръзите и държавата хора, които не могат да оправят своите сметки, и да уредят своите стопанства, своите къщи и не са платили данъците си години наред?

Аз се мъчех да говоря със съвестта на покрусен съдия, който вижда бъдещето на всекиго; аз се мъчех да пробудя съзнанието, което бие в мозъка с воя на огнен чук и смирява провокатора. Стори ми се, че преведох престъпници през гробища - същите ония, от които се боях, които могат да реват като зверове, да дигат бастуни и столове и да бият до забрава, до смърт.

Буря от ръкопляскания съпроводи речта ми.

Стори ми се, че всички ръкопляскаха.

И враговете ми.

Едно велико облекчение освободи душата ми, гърдите ми и аз почнах да дишам на свобода и с радостта на дете.

На излизане старшията ме пресрещна, козирува ми по войнишки и ми стисна ръцете.

- Г-н Наумов - извика той мазно и самодоволно усмихнат - видяхте ли? Осигурих ви образцово опозиционно събрание. Само някой да посмееше! - добави той и се хвана за калъчката, давайки да разбера, че е бил готов да усмирява и с оръжие.

Аз му благодарих за любезното внимание.

И ми стана тъжно, без да почувствам отвращение от неговото поведение.

В лицето му аз видях унизения човек. Той бързаше да ми изкаже верноподаничество, защото от един месец вестниците най-настоятелно шумяха за правителствена промяна и нашата партия се сочеше за център на бъдещата власт.

В момента Злъчката не приличаше на себе си. Той се усмихваше и очите му блестяха като на верен приятел, също като на куче.

И аз гледах в тая отвратителна усмивка невзрачната съдба на неговите пет невръстни дечица и утрешните нужди, в които ще расте бъдещият гражданин.

Да! Злъчката се раздели с мен доволен. Той си отиде с убеждението, че ми е направил една много ценна услуга и добре се е отличил пред мен. Аз му подписах полицата и утре ще чакам да я джироса.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 5, бр. 193, 7 май 1933 г.