Васил Иванов

ДОН ЖУАН

Студено е, ръцете ми треперят.
Не ме предпазва тънкият чаршаф.
Но по-възможно бе да ме намерят,
ако се скриех в някой празен шкаф.

Балконът е високо. Три етажа.
Надявам се да се измъкна жив!
Дано не се размажа на паважа.
Улукът вземам го за норматив.

С гнева в очите, с пламналите бузи
и заради разкошните рога,
преследват ме ревнивите съпрузи,
че в моя милост виждат те врага.

А всъщност той, врагът им, са жените.
Сами предлагат ми се, честен кръст.
И падат им задръжките, полите…
Не мърдам даже малкия си пръст.

Достатъчно е те да ме познаят,
крещят безумни: ,,Скъпи Дон Жуан!”
Не могат и секунда да изтраят,
в прегръдки нечии съм прикован.

И трябва да преживям силикони,
издути джуки, литри перхидрол.
Изкуствени съвременни кокони.
,,Вземи ме!” е дежурният глагол.

Какво намират в мене, все се чудя.
Перчемът ми остана в онзи век.
За реномето трябва да се трудя.
Съвсем не съм… предишният човек.

Избегнал съм достатъчно капани.
Отнасял съм и някой хубав бой.
Но мисля си, каквото и да стане,
ще съм легенда, местният герой.

И все повтарям си: ,,Внимавай, Дончо!
Живееш перманентно в стрес и грях!”
Въпросната истерия започна,
щом Дон Жуан в театъра играх.

ЕДИН ЮНАШКИ МИГ

През девет планини, далеч от тука,
препускал с коня си юнак щастлив.
Издирвал страшен змей да го пречука.
Такъв му бил основният мотив.

Поспрял в гора на мъничка поляна
с трева зелена, билки и цветя.
И сякаш, че нарочно там постлана,
за сладък сън примамила го тя.

Захъркал той, разцепил тишината,
дори и небосводът затрептял.
Вибрации разтърсили гората,
а конят просто кротко си пасял.

Разбуден от шума, направо бесен,
от близка пещера довтасал змей.
Развикал се: ,,Сънувах сън чудесен.
Да го съсипва кой нахалник смей?!”

А конят се обадил: ,,Стига драми!
Не виждаш ли, юнакът хърка тук.
Дошъл е, змей в гората уж да хване,
но поводът, повярвай ми, е друг.

Човекът е душица. Честна дума!
Жена му не го пуска миг навън.
Отскубна се сега от тази чума,
та тук спокойно спинка като пън.

Веднъж годишно може да избяга
той само с този свой ангажимент.
Стори се на убит! Ей тук полягай,
та снимка да направя за момент!”

Въздъхнал змеят: ,,Драма тъй позната!”
И тръшнал се, изплезил и език.
След снимката прибрал се в пещерата.
Извикал конят: ,,Просто съм велик!”

Юнака сритал: ,,Номерът пак мина.
Извадихме късмет и този ден.
Ала моли се, шефе, догодина
да не нацелим някой змей ерген!”

КОНЦЕРТ

Мъжът бе елегантен. Скъп костюм.
Въртеше пръстена си с монограма.
Ругаеше възпитано. На ум,
в очакване на идващата дама.

Със струйка по изправения гръб,
допушваше поредната цигара.
В устата му проскърца гневно зъб,
в гърдите му ревеше Ниагара.

Шофьорът в лъскавия сив буик
надянал бе невъзмутима маска.
На левия клепач неволен тик
спокойствието ледено одраска.

А горе в будоара си мадам
прехвърляше различни тоалети.
Бе жрицата на собствения храм,
единствена звезда, която свети.

Вратата хлопна. Синя звездна нощ.
По пътя им - червени светофари.
Мълчанието режеше се с нож
сред шумни улици и тротоари.

Начало даде с палка диригент,
а празна бе запазената ложа.
Мъжът помисли в същия момент:
,,Змията бавно сменя всяка кожа!”

КОТАРАКЪТ В ЧИЗМИ

Напънала си мозъчната гънка,
една плеймейтка мъчи се в ефир.
Заучените ,,мъдрости” тя дрънка,
изпълва с тях и звездния всемир.

Дете на скалпела и силикона,
продукт на ловкия рекламен трик…
Глупаците вторачват се в ,,балкона”,
готов да изгърми във всеки миг.

Изправил се пред десет микрофона,
поти се доморасъл политик.
Той също като горната кокона,
с неясна цел изкаран е велик.

Излъскващи фасадите пиари,
магьосници на лустро и фасон,
изкусни задкулисни господари,
способни да издигнат шут на трон.

А техен първообраз е безспорно,
тук с чизми котаракът пременен,
заел се с всички сили, отговорно,
бедняка да превърне в Супермен.

Отново с прах поръсват ни очите.
Издига се поредният глупак.
Но дърпа някъде отзад конците
сдобилият се с чизми котарак.

КРАСАВЕЦЪТ И ЗВЕРИЛИЩЕТО

Младежът Бончо цепел през гората,
провирал се през шипки, дрян и глог,
в преследване на птичка непозната,
защото бил заклет орнитолог.

Към клоните насочил сетивата,
коварен корен му подложил крак
и в камък издрънчала му главата.
Рояк звезди… а после пълен мрак.

Осве?стил се след часове навярно
и гледал с ужас момъкът ни клет,
как някакво създание кошмарно
му сменяло компресите с оцет.

Зъби вампирски, с нокти закривени,
носът й давал явно ляв мигач.
Пет косъма на черепа слепени,
очите й като след боксов мач.

- Аз Бонка съм и тук съм господарка.
Видях в паспорта ти, че си адаш.
Ще стане между двама ни заварка
и пътят ни ще бъде общ и наш.

Красавец си ми ти, любими Бончо.
Такъв представях си те аз наум.
И ще те хапна в миг като бонбонче,
че ряпа да яде Орландо Блум!

Повярвай ми, в преценките съм точна.
Родена съм за теб, а ти за мен.
Но аз съм още чиста, непорочна.
Надявам се да бъдеш джентълмен.

Внимателна била, грижовна, мила,
но Бончо слял се с белия чаршаф.
От влюбения поглед на Годзила
почувствал, че капанът ще е здрав.

След седмица навирил той перчема.
,,Магия има тук. Каква беля!
Красавица ще стане, ако взема,
да бъда с Бонка. Ще я разваля!”

На екс ударил няколко коняка,
а после с отработен маниер
придърпал Бонка. Духнал свещ и в мрака
в миг изплющял камшично жартиер.

Прекрасна утрин. Замъкът сияел.
Магия развалена като в сън.
Проникнал лъч в завивките играел
и птички чуруликали навън.

След дълга нощ и страстите горещи
очаквал Бончо превъзходен дар,
но с ужас гледал в него как се блещи
на Стивън Кинг големият кошмар.

МОДЕРЕН ДЖУРАСИК ПАРК

Внезапен земетръс. Парче голямо
отчупи се от древен сталактит.
Удари змея в лявото му рамо,
заспал от векове, на топка свит.

Събуден от коварната атака,
протегна се и мощно изрева.
Стомахът му играеше сиртаки
и той от пещерата изпълзя.

Видя насреща, зяпнал с изненада,
да го фиксира рицар младолик,
дошъл да го претрепе. За награда,
да се прочуе с подвига велик.

- Хей, рицарю, къде ми е момата?
Девойката, която ще изям…
Решил си да ми вземеш днес главата,
но лесно, знаеш, няма да се дам.

- Момиче съм, а ти се дръж прилично!
От дънките ми ти си заблуден.
Те, времената, вече са различни.
Недей се дърпа, сядай тук до мен!

Държа в ръка вълшебно огледало.
Айфон. Да видим… има интернет.
Света ще ти покажа. За начало,
че змеят вече не е людоед.

Кафето в термоса изпуска пара.
Опитай го! Ще ти хареса, знай!
А с него си върви една цигара.
Я, огънче от ноздрата подай!

МОНОЛОГ НА ТРОЯНСКИЯ КОН

Трева зелена бих изпасал тон,
че глад безумен страшно ме измъчва.
Направиха ме по-голям от слон.
Кънтя отвътре като празна бъчва.

От пейки, щайги, стара дограма,
набързо тази вечер ме сковаха.
На Одисей залипсва му дома
или писмо получи от Итака?

Тя, Пенелопа, перките му сви.
Омръзна й самичка да кукува.
Платно тъче, разплита до зори…
И бърза с Троя той да се сбогува.

Войници сто натъпкаха се в мен.
Свине! Не са се къпали! Миришат!
За този подвиг, зная, някой ден
дори романи могат да напишат.

Пред мен сега стои един въпрос:
Аз кон ли съм… а може би - кобила?!
От скритите в мен, всеки гол и бос,
направо бременен съм! Майко мила!

Измъкнаха се. Сякаш че родих!
Отиват да плячкосат те хазната.
Един притичва, ловък, бърз и тих,
на Троя да отвори той вратата.

Какво ще стане с мен след тази нощ?!
Най-много да отида за подпалки.
Защо човекът толкова е лош?
Постъпките му подли са и жалки.

И в бъдещето, знам, след векове,
,,Троянски кон” коварство ще е, значи.
При тази мисъл чак ми се реве,
но дървен съм, не мога да заплача!

ТЪМНА СИЛА

Пустата мома Калина,
стройна и напета,
ала, знаем, за дузина
че си е проклета.

От където и да мине,
гледа все със злоба
и в очите й - маслини
се чете прокоба.

Квачките да снасят спират,
кравите пресъхват,
а овцете абортират,
пилците издъхват.

Булки бременни се молят,
та да не ги зърне.
Видят ли я зад завоя,
бързат да се върнат.

В църквата свещи изгасват,
да премине само.
Попът в черното си расо
бърже плюй през рамо.

И каква ли сила черна
я е обладала?!
Казват, вещица неверна,
че я прокълнала.

Но за гъби лятно време
взела че момата,
с кошницата да поеме
право към гората.

Срещнали се там случайно
с другоселец Гено
и е трепнало незнайно
в гръд сърце студено.

Що са правили, гадаем,
ала има знаци.
Изпомачкани са, знаем,
доста храсталаци.

Вече тя е все засмяна,
ведра и лъчиста.
Другоселецът зован е
Гено екзорсиста.