КОБИЛКАТА
Завистливите жители от равнината наоколо твърдяха, че това било най-богатото село от гръцката граница, та чак до Филибето. Но после те сами опровергаваха този мит.
Имаше стара и злобна приказка, че хората тук дояли бълхите, а ако таласъм се засили да им гостува, ще го впрегнат да им оре като вол. Но истината бе, че псевдобогаташите си вадеха хляба със зор, а скъперничеството им бе една разумна пестеливост.
Всъщност те бяха тертиплии, работяги и веселяци. Каквото и да захванеха - не им се опираше, а пипнат ли нещо -личеше. В селището след промените цъфна и първият селски бар. Митю - сервитьор по Черноморието, се върна, опасан със златни синджирлъци.
И оттам се пръкна прозвището му - Златния. Направи заведение за чудо и приказ и въпреки пинтилика на местните, алъш-веришът потръгна. В бара се сформира и една солидна мъжка компания.
По време на редовното събиране на чашка кафе, Делю Бизнеса, който имаше две шивашки цехчета, пристигна кахърен. Преди да седне даже, загуби равновесие.
- Кво ти е, мой човек? Болен ли си? Къде закъса? - заваляха въпроси.
- Умирам, братя! Отивам си млад и зелен… Язък ми за децата! Тя - булката, друг ще намери - зестра й осигурих…
Делю повдигна тъжно болната си глава и намигна неочаквано на притеснените си приятели. Номерът му бе успешен. Разбрало, че всичко е на майтап, Дружеството на дългите езици развърза възлите им. А шегаджията се хилеше като изкормен патладжан, готов за пълнеж.
- Срещнах одеве онова хубавото Силве, на Алтън Сребра - внучката. Красавица ненагледна - ви казвам, вълшебство някакво. И като ме стрелна с едни зелени очи - разряза ме от пъпа, та чак до гръбнака. Сякаш язовирна стена се скъса и луда вода ме повлече надолу с главата.Удавих се…
Този предиобед Делю бе заразал ситроена си и тръгна пеш за центъра на селото от най-старата махала в селото, в която живееше. Пътят му заобикаляше една поляна. Там, на побит железен прът, с дълъг повод майсторски бе завързано едно конче, излязло като от приказка.
То протягаще изящната си шия и вееше сресаната си косъм по косъм златна грива. Осъзнало своята хубост, дългоногото животно подскачаше грациозно в алюр по изумрдения тревен килим. Извивките на тялото му и хълбоците бяха радост за погледа. По коприненокадифената кожа нямаше и следа от петънце - четката и чесалото си бяха свършили работата, а копитата, в съпрокосновение със земята, блестяха като сребърни.
Над червеникавата кобилка, точно над главата й, белите облаци се разбягаха като кокошки в курник, подгонени от рижата лисича муцуна на слънцето. През грамадния синеок прозорец, който се отвори, то изпрати сноп светлина.
Небесният прожектор пъхна златните си пръсти в опашката на Катеринка, тъй се казваше кончето, и я раздипли в палаво ветрило. Изведнъж животинката спря ход - наостри уши и нервни тръпки полазиха по тялото му.
Няколко чифта очи се любуваха на пасторалната картинка. Непознато двукрако същество беше женско и с дреха с цвета на моркови, наблюдаваше внимателно Катеринка, пък тя различаваше цветовете и обичаше точно тази багра. Наблизо се напълни с непознати гласове и други миризми, та кончето неспокойно се заоглежда.
Делю видя как младата красавица се обръща към Алтън Сребра, долетяла като змеица от пещера, барабар с ръчно ушитата си пазарска чанта, с която ходеше в селския магазин.
- Не зяпай така животинката, ма. Както си опулила зъркели, вече е урочасана. Урочасници сте вие с майка си… Недей се кокори…
Дошлите три съседки дочуха приказката-присъда, която бабата изрече против собствената си кръв - дошлата й на гости внучка.
Морковеното сако се обърна с предната си част към старицата и погледна зашеметения Делю и съседките клюкарки с най-красивите в света детелиненозелени очи. Лицето на хубавицата бе като бяло лале. От гняв то бе станало румено.
- Ей, бабо, ще се кокоря, колкото искам и където си ща. Не съм с лоши очи, както разправяш…
- Не са девекель мойте приказки! Зелените и сини очи са дяволски огън. Майка ти, га бендиса моя Стоян, на одър го свлече. Та що баячки и врачки обиколих да го свърна…
- Друга е истината -прекъсна сладкодумния разказвач Златния. - Някога Алтън Сребра развя байрака с един миньор. Ходеше й на гости, когато бате Киро караше нощните смени в града. Така вдигна и къщата си. Оня имаше грозна дъщеря, но бяха богати, та тя я искаше за снаха. Но Стоян - синът й отказа. Взе хубаво и бедно момиче… Но дъртата и досега мърмори.
- Наистина ли зелените очи са толкова лоши? Поболяха ме те мене … - запита Делю с жален глас като търсеше и съвет, и помощ.
- Разправят - рече Пенчо Даскала - че имало жени, дето били преродени вещици. Имали винаги зелени очи, били червенокоси и накуцвали с левия крак. Омаломощавали мъжете, срещнат ли те - лошо ти се пише…
След десетина дни в бара пак се поде старата тема.Този път говорител бе кметът Бончо. Той съобщи на компанията една нарадостна случка. Кобилката на Матьо Казака, онази Катеринка, дето за нея им бе разправял Делю, изчезнала яко дим. Отдавна било …
- Жените по дернеците приказват, че Силивия я урочасала. Била парясница -урочасница. И това било резултат от нейното зяпане тогава.
- Това е работа на Мето Джамбазина - рече Цоню Ченгето. - Бая коне и магарета открадоха и изнесоха за Италия - той и къдравата му рода. .
Да не набеждат булчето! Веднъж си е изпатило с този развод!
Станало бе почти обед, когато през стъклата на барчето всички видяха една позната на всички леко прегърбена фигура. Високият мъж, слязъл от автобуса пресичаше площада, но двама от компанията бързешката го застигнаха и го поканиха при тях.
- Вярно ли е, бай Матьо, -запита Доню Електричаря - че ти урочасали кобилката? Цялото село го дрънка и повтаря…
- Бабини деветини са това! -рече мъжът тъжно. - Откраднаха я през нощта от къщи. -Как не съм чул? Как им се е дала Катеринка? Проклетия е тя - отпред хапе, отзад - рита. Но са били апаши - професионалисти.
Мъжът беше със стари, но чисти дрехи, спретнат и унил същевремнно. Години наред живееше сам с кобилката си. Останал бе малък без майка, после се зароби да гледа болен брат, а след това - татко. Честен и всеотдаен, скромен човек, когото в селото уважаваха…
- Жалбата ти я препратих - рече кметът - но ако имаш нужда от нещо, друго пак ме търси! Насреща съм !
- Обикалям хайван-пазарите. Само в Чирпан не съм ходил. Братовчедът сънувал, че е там. Утре ще пътуваме с колата му!
- Я, зарежи тая ! - обади се Златния. - Само пари ще харчиш. Сигурно е станала на кайма в чужбина твоята Катеринка - на салами и суджици са я направили. Купи си едно магаре, ще ти съдействам. И заем ще ти дам.
- Дръж си парите за тебе! Не съм ти ги искал! Ти имал ли си някога кон, човече? - запита разгневено Казака. - Това не е вещ, за да я смениш с друга. Ако конете можеха да говорят, те щяха да татуират на гърдите си надпис „Верни до смърт!”. Набеждат ни другите селарци, че сме били богати. Но когато татко умря след брат ми, пък и леля Гана - сестра му, се гътна, нямах пари за нищо друго освен за поп. Всичко отиде по доктори и за скъпи лекарства. Качих ковчега в моята каруца и запрегнах Дора -майката на Катеринка, и хайде - на гробищата. Ямата изкопал бях сам. А кобилата
се разцвили, оплака баща ми вместо мама, която ни гледаше отгоре сигурно, от небето. Дойде време да си тръгваме, а конят рие с копита натрупаната връз баща ми черна пръст. А след това - отплесне ли се кобилата - отива при татковия кръст -дървения. Лежи след лопух и маточина и хрипти. Памет имат тези животни и разум… Затова дъщеря й - Катеринка, ще я търся дорде съм жив. Вярност за вярност! Парите не са всичко, Златен!
Мъжът отказа почерпката и си тръгна. Собственикът на бара не се засегна ни най-малко от думите му, професията го бе направила хитър и пресметлив. Но в очите на другите Казака засели влага, дори и прикрити мъжки сълзи.
На следващия ден селото узна, че кобилката се е намерила и от МВР-то в Чирпан са задържали крадеца, а Казака търсел специален превоз, за да си върне кончето у дома.
Надълго и нашироко се разказваше как някога майката на Катеринка не бе харесала трима местнви жребеца. Накрая един ездитен кон, полукръвен красавец, я беше заплодил. Кончето, което се родило в началото, било смешно и слабовато. Конярите говореха, че тогава то не се било вдигнало изведнъж на нозе. Но майка й изчакала и после облизала изправилото се животинче с език, за да го изсуши от околоплодните води.
То било вечно до Матьо и баща му. С Катеринка самотният мъж в последните години ореше,брануваше, носеше зърно в мелницата. Тя му бе и за сестра, и за приятел, и за дъщеря. И селото се радваше до последния си човек, че кобилката - селска красавица, се намери.
В махалата на Казака се оформи надвечер малък митинг от съседи и познати за посрещане на кончето и стопанина му. Но Делю Бизнеса не беше в навалицата. Беше крайно време за него да се погрижи за разклатеното си ментално и физическо здраве.
Болест - невярна, болест, от уроки го бе тръшнала на легло. Но не на болнично, разбира се, а на хотелско.
Дългите мигли на зеленоока красавица пърхаха като пеперудени криле до него на възглавницата. Водопад от кестенява коса се изливаше по лицето му. С крайчеца на едното си око той видя в основата му друга ярка багра. Запита страхливо :
- Мила, какъв е естественият цвят на косите ти?
- Червенокоса съм! - промълви жената с лице като бяло лале.
- А случайно да куцаш с левия крак?
- Как разбра? Имам стара травма от волейбола - разтегнато сухожилие. Мислех, че не се забелязва.
„Боже - рече си на ум мъжът - попаднах на вещерка!”. Той се вгледа в детелинено-зелените очи на хубавицата.
Но те потъмняха като застояла вода на зеленясал жабуняк.
И той усети как потъва доброволно, но нещастно в лепкавата и топла тиня на блатото на греха.
