Тихомир Йорданов

Аз съм човек избавен от дългове, от данъци и вероизповедания. Единствена собственост са убежденията и привързаността ми към род и родина, към справедливостта и щастието да говоря на български език.

Роден съм в един пролетен ден (16 април 1932 г.) в малко градче (Нови Пазар) на границата с Лудогорието, от което имам в главата си не малко дивотии - свободомислие и самочувствие, с които не преча на себеподобните си да се усещат по същия начин.

Обучението си в живот преминах в няколко места на бащино скитничество в търсене на месторабота - родния ми град, в новоосвободения от румънците Тутракан, в градовете Русе и Провадия, София и Варна.

Така че и аз всякога съм бил свободен в житейския си път.

Учих се в начално училище при учителя си Мирчо и при учителка с ароматното име Цветана, в прогимназията ми преподаваше г-жа Демирова.

Завърших гимназия „Димитър Благоев” в гр. Провадия.

Димитър Благоев, този мой учител, когото съм виждал само на портрет, остави най-трайни следи в ума и в душевността ми.

Следвах в СУ „Св. Климент Охридски”, специалност български език и литература. Тук се научих на най-важното в моя живот - да говоря, да пиша и да се изповядвам на моя майчин език.

На него четях първия си буквар, на него изговарях молитви и обещания да бъда добър, да съм послушен, в което не винаги успявах, на него написах и първите си поетически съчинения, плод на незрелия ми талант.

Първият ми творчески успех бе в едно детско вестниче. По-сетнешните ми печатни изяви съставиха списъка на книжната ми продукция, повече от двайсет книги.

Сред тях, мисля, най-запомнена е книгата ми „Варненски работи”. Написал съм и други, някои от които ме карат да се усещам доволен от писането си.

Пиша и зачерквам. Все искам да поправям, както ми се ще да поправя и живота, който живея. Впрочем, главното в моя живот и творчество е тяхното варненско съдържание.

На това се крепи и самочувствието ми на „варненски писател”, за разлика от онези, които хвърчат в небесата, за да станат „космически”.

Не съм участвал в групировки, школи и течения, поради което съм бил недолюбван от управляващи и хора „начело”.

По тази причина и аз никога не съм бил „начело”.

Но не съм се влачил и на опашката. Все съм вървял отстрани, понеже моето потекло ме е карало да се усещам като неуловимо горско животно.

Не вярвам в божества, но се придържам към православието на правдата и към божествения български език, който единствен може да изкаже най-съкровените ми помисли и желания.

Понякога дори „Злъчни строфи” (една от книгите ми) са мой начин да обичам доброто.
Моето житие и страдание.

Писа Тихомир Йорданов, раб на словото българско.