Кръстьо Станишев

Из „Синьото море” (1961)

ПРИЗИВ

Морето се люлее,
вдигни платното ти!
Чуй! Бризът вече вее,
водата, виж, блести!

О, твойта лодка нека
не знае де ще спре!
Без път и без пътека
в голямото море

пътувай, ще намериш
ти бряг, не се плаши!
Безкрая ще измерят
безстрашните души.

Незнайните предели
пред теб сега трептят.
В незнайното за смелия
е най-добрият път.

Морето се люлее,
вдигни платното ти!
Чуй! Бризът вече вее.
И твоят път блести.

МОРЯК

Над морето, над вълните,
над надвесения бряг,
все загледан в далнините,
сам стои сред канарите,
сам стои един моряк.

Параход за него няма,
всъщност той не е моряк,
а издялан е от камък
и лицето му е нямо,
но моряк е той все пак.

Чайки се въртят, търгуват,
той стои и гледа как
параходите отплуват,
ветровете как надуват
аления морски флаг.

Няма ордени за слава,
без барета е дори.
Гологлав е бил тогава,
в мрака е мълчал изправен
тук, над тези канари,

дето пей морето само
и шуми над този бряг
като партизанско знаме
светлото небе голямо.
Тук стои един моряк.

КОМПРЕС

Ако слезна на морското дъно
със скафандър на смел водолаз,
в неизвестния здрач бих опънал
здрави, лъскави мрежи; тогаз
ще се скрия зад кораб потънал,
цял обрасъл в корали и мъх,
и ще чакам на тъмното дъно,
притаил във скафандъра дъх,
да се хванат във моите мрежи
чудни риби, незнайни до днес…

Нищо няма да хвана, понеже
на челото си имам компрес.

ФАРОПАЗАЧЪТ

Отдавна, казва сам фаропазачът,
е бил моряк, преди да стане стар.
Очите му сега от блясък плачат,
но още вижда как се спуска здрачът
над острова и пали своя фар.

Но още вижда: кораб преминава
и като облак стапя се в нощта.
Фаропазачът вижда пак наяве
пристанищата в Корсика и Ява,
и негри, и забравени неща…

Аз идвам всеки ден на тоя остров,
изкачвам трудно стръмния му бряг,
фаропазачът не обича гости,
но ме посреща не със думи остри,
а винаги с привет: „Здравей, моряк!”

Усмихва се едва фаропазачът
и сядаме на дървения кей.
Говори тихо той и пада здрачът,
а после се изправя, бавно крачи
и ето - в тъмнината фарът грей.

КОРАБНИЯТ ФЛАГ

На мачтата най-горе
е корабният флаг.
Във залива отскоро
е той, но гледай как

пламти и се вълнува
от радост, че е тук,
макар че ще отплува
пак някъде на юг,

макар, че ще напусне
пак тоя хубав бряг.
В морето ще се впусне
възторженият флаг.

Полека ще угасне
във морския безкрай
и в утрините ясни
тук няма да сияй…

Във залива отскоро
е той, но гледай ти -
на мачтата най-горе
как радостно трепти

и сякаш казва: „Ето,
при теб съм, роден бряг,
макар че ветровете
ще ме отвеят пак

в далечни океани,
край чужди брегове…
Каквото и да стане,
ти знай, ще ме зове,

през бури ще ме води
оназ добра ръка,
която във завода
червен ме изтъка!”

ОБЛАЧЕ

Аз съм облаче. Пътувам
в ласкавата висина,
бързо като кораб плувам,
вея весели платна.

Виждам знойни брегове.
Златни дюни. Крокодили.
Черните деца са мили
и обичат плодове.

Над безкрайните вълни,
над големите морета
скитам, плувам с ветровете,
търся топлите страни.

Срещам кораби могъщи,
блясва българският флаг.
Скитам, плувам, но се връщам
пак на своя роден бряг.

КОРАБ

Кораб ще отплува
на далечен път.
Вятъра надува
флага му, скриптят
мачти и въжета,
стълби и платна.
Грей луната. Светят
бързащи петна
във водите. Те са
весели, трептят.
Миг… И се разнесе
звънък вик: „На път!”
Залюля се мигом
весела вълна,
дрънкаха вериги,
котва иззвъня,
бреговете бегли
блеснаха отвред.
Корабът потегли
с пълен ход напред.

МОРСКИ ВЪЛЦИ

Тръгнахме ний с корабче…
Плувай, горд „Варяг”!
Тръгнахме, но скоро чер
облак като влак
се изви и свирна тъй,
че помислих: „Влак!”
Надалеч бе мирният
изоставен бряг.

Изведнъж изпълни се
целият простор
с ветрове и мълнии,
ревнали във хор.
Девет бала блъскаха
кораба без жал,
блъскаха, откъсваха
мачти и въжа.

В черните, високите
водни планини
чезнеха посоките,
виеха вълни.
Може би не беше тъй
всичко, но все пак
бурята вилнееше,
скрила път и бряг.

Но от страх не хълцахме
с тънък мокър глас.
Стари морски вълци ний
бяхме в оня час.
В бурята изпитали
своя смел „Варяг”,
върнахме се читави
на добрия бряг.

ВЕЧЕР

Всяка вечер аз виждам на кея
с пълни мрежи рибарите крачат
и със риби изпълнен е здрачът,
и рибарите почват да пеят.

А крайбрежните тъмни тръстики
зашумяват, те също ли пеят?
Небесата над кея люлеят
в свойте мрежи звезди, тъжно вика

нейде гларус и в миг преминава
над водата изплашена сянка.
А брегът неподвижна осанка
е надвесил над сънния залив.

Вечерта се изпълва със блясък,
с риби светли, с рибари познати…
Изведнъж се търкулва луната
от небето на златния пясък.

БАЛАДА

Свирна северният вятър,
разлюля морето,
мирните води размята,
гръмна във небето.

Екна с чаткащи копита
конница небесна.
Мрак се спусна. В мрачините
мълния проблесна.

Триста дракони се сбиха,
копия звънтяха,
триста искри озариха
облачната стряха.

Бесните коне - вълните -
цвилеха от болка,
в мрака падаха убити,
дявол знае колко!

Падаха, дорде накрая
живи и убити
млъкнаха, изгря сияен,
тих ден над водите.

УЛОВЕНАТА РИБА

Рибата скача във кошчето,
жива и пъргава още е.

Святкат й перките лъскави,
скача и капчици пръска тя.

Но се задъхват хрилете й,
тя от морето отнета е,

тя вече диша мъчително,
бавно, едва и очите й

в миг заблестяват застинали…
Може би виждат пак сините

морски свободни течения,
може би пак с увлечение

стрелка се тя в най-дълбокото,
там, надалеч от жестокото

жилаво кошче, там, дето
тихо е, както в небето.

РИБОЛОВ

Тихо е, тихо е,
всички заспаха,
мога да тръгна сега.
Чайките скриха се,
малка и плаха
трепка звезда над брега.

Тъмно е, тъмно е,
стъпям полека,
дали не съм закъснял?
Ето я стръмната,
мойта пътека,
ей го брега заблестял!

Долу е, долу е
лодката бяла,
там, до самите вълни,
здрава, засмолена,
в бури летяла,
виждала далечини.

Идвам навреме аз,
идвам навреме,
хей, капитане, привет!
Курс ще поемем ли?
Нека поемем!
Тръгваме с „пълен напред”!

НОВИЯТ КОРАБ

Тук беше самотна поляна
наблизо до морския бряг,
над нея мълчеше Балкана
и мрачния горски гъстак.

Тук нямаше нищо. Но ето -
дойдоха големи мъже,
донесоха стройни дървета,
завързани с дълго въже.

И бръмнаха звънки триони,
и звъннаха бързи тесли,
и ехо на брадва подгони
ехтежа на чукове зли…

А вчера високо се вдигна
нов кораб, спокоен и бял,
със своята мачта достигна
до облака, който бе спрял,

учуден, че вижда сред тези
гори, запустели преди,
нов кораб…
Той утре ще слезе
във светлите морски води.

КРАЙБРЕЖЕН ДЕН

Лодката изчезна в утринта,
лодката замина във морето.
Скриха се и двете й платна
някъде зад хоризонта светъл.

Над брега небето опустя,
клюмнаха и храсти, и дървета.
Лодката изчезна в утринта
някъде зад хоризонта светъл.

В дългия и глух крайбрежен ден
чакаха я всички да се върне.
Чакаха я дълго. Тя дойде
с вечерта, която в миг обгърна

пясъци, дървета, брегове.
Мрак покри рибарските колиби.
В мрака като късове небе
светеха донесените риби.

МАЛКО ПЛАТНО…

Малко платно, бяла птичко,
вече се вдигат вълни!
Ти ще заминеш самичко
в мрачните далечини.
Няма ли да те обвият
тежките морски мъгли?
Няма ли да те разбият
нейде в коварни скали?

Няма ли?… Няма! Аз зная -
тебе те води моряк.
Той ще те води до края,
за да достигнеш до бряг,
за да преминеш мъглите,
вятъра, мрака студен,
за да засветиш в очите
пак на деца като мен.

ОБЛАЧЕ

1.
Там, където Пирин
вдига върхове
и в мъглите свирят
страшни ветрове,
като малко бяло
корабно платно
тихо заблестяло
облаче едно.

В утрото сияли
бледите скали,
в бездните мълчали
зверовете зли
и във синевата
изгрев запламтял.
Най-добрият вятър
в утрото повял.

Най-добрият вятър
проговорил с глас:
„Облаче крилато,
път ни чака нас,
долу в долините,
дето хора спят.
Искаш ли да литнем
двама с теб на път?”

Облачето бяло
чуло тоя глас,
плахо затрептяло,
казало тогаз:
„Аз обичам много
тая висина…
Сбогом, сбогом, сбогом,
родна планина!…”

В слънце и във злато
Пирин заблестял…
Най-добрият вятър
весело запял.
Като малко бяло
корабно платно
бързо полетяло
облаче едно.

2.
„Гледай, виж, сияе
златен великан!
Планина това е,
старият Балкан!
Там под нас светлеят
младите гори
и тревите пеят,
и роса искри.

Облаче крилато,
о, не знаеш ти!
Някога земята
стенеше в беди,
къщите пламтяха,
пламваха жита
и мъже вървяха
с пушки във нощта.

Крачеше народа
в бой за свобода.
Левски в мрака броди
смело, без следа.
Пътя му блестеше,
сякаш ятаган,
роден дом му беше
старият Балкан!

Твоят хубав Пирин
също е юнак!
Той не бе тъй мирен
в оня робски мрак.
Там, посред скалите,
в урви и бърда,
падаха комити
пак за свобода.

Храбри партизани
пееха в нощта…
В Пирин и в Балкана
още грей кръвта!
Знай, да е свободен
долу всеки кът,
над земята родна
планините бдят!”

3.
Като малко бяло
корабно платно
с вятъра летяло
облаче едно.
А под небесата
било светло пак,
греела земята
чиста като сняг.

„Гледай колко много
каменни стени,
стихнали и строги
като планини!”

Най-добрият вятър
промълвил тогаз:
„Долу в долината
друго виждам аз.

Скоро са вървяли
хората под нас,
техните канали
долу виждам аз.
Виждам аз вградени
в каменни гърди,
мирни, покорени,
земните води.

В корените вливат
бистра влага те
и в безкрайна нива
житото расте.
Цяло лято пее
тая долина,
ден и нощ люлее
светли знамена.

Хора упорити
там под нас вървят
и събират жито,
и прокарват път,
вдигат къщи свои
или общ завод…
Там живее твоя
работлив народ!”

4.
Като малко бяло
корабно платно
с вятъра летяло
облаче едно.
Стигнало морето,
накъде сега?
И тогаз в небето,
точно над брега,

то разбрало колко
тоя свят е скъп.
И тогаз от болка,
и тогаз от скръб,
облачето бяло
спряло изведнъж.
И сълзи проляло,
станало на дъжд.

Облачето бяло
де ли отшумя?
То се е преляло
в родната земя.

МОМЧЕТО
И СИНЬОТО МОРЕ

І. ПАРАХОДИТЕ

Те идват отдалече
и свирят, и димят.
В пристанищната вечер
на борда им блестят
червени и лилави,
и жълти светлини.
Във нашия тих залив
ще бъдат два-три дни,
а после ще отплават
във синьото море.
Далече ще пътуват
и дъжд, и ветрове,
и тъмни небосводи
ще срещнат в своя път…
О, тези параходи,
които все димят!
Те виждат непознати,
далечни брегове,
свободен морски вятър
във мачтите им вей,
свободен вятър пее
във аления флаг…
Те само знаят де е
най-хубавият бряг?

Големи параходи,
о, нека дойда с вас!
Безкрая ще пребродя,
но ще намеря аз
брега, където свети
най-синьото море
и стихват ветровете,
пристигнали отвред.
А параход там спре ли,
на път не тръгва пак -
моряците най-смели
достигат тоя бряг,
брегът, над който греят
най-чисти небеса
и тихо се люлеят
златисти дървеса.

Огромни, чудни кули
като стрели трептят,
в нощта безкрайна чули,
че не е сам светът,
че въздухът изпълнен
е с радиовълни,
със бързи като мълнии
ракетни светлини,
със търсещи сияния,
със смели звукове,
със дръзки разстояния,
със нови светове…

Големи параходи,
о, нека тръгна с вас!
Безкрая ще пребродя,
но ще достигна аз
оназ неуловима,
но търсена все пак
земя със чудно име -
най-хубавият бряг!

ІІ. СТАРИЯТ МОРЯК

Аз идвам всяка вечер
при стария моряк,
прегърбен той е вече
и побелял, но пак
проблясват в миг очите,
щом ален флаг съзрат.
Години той е скитал
по всеки морски път,
до нос Добра Надежда
е стигал неведнъж,
под леден сняг се свеждал,
под тежък южен дъжд.
Той уморен сега е,
но истински моряк
и морски вълк - той знае
най-хубавият бряг.

Старият моряк:
- Здравей, здравей, моряко,
подай ръка, здравей!
Да тръгнем ли нататък
към каменния кей?
Ще ти разкажа нещо,
моряк си ти, нали?
Тогава виж отсреща
големите скали!
Спокоен ден сега е
и сините води
едва трептят, сияят
и залива е тих.
Но има дни, когато
връхлитат ветрове,
вълните с рев се мятат
и няма брегове.
Светът е пълен с воя
на падащия мрак,
тогава знам аз кой е
роден да е моряк.
Тогава, знай, моряка
е истински щастлив,
премине ли през мрака
на Черните скали.

Но има дни, когато
по-силна е нощта…
Потъват във тъмата,
в студената вода
моряците и нямат
ни гроб, нито следи.
Над тях светлеят само
небесните звезди.
Години преминават,
не се завръщат те,
завинаги остават
във вечното море…

Ти виждаш ли онази
самотна канара?
Там вчера водолази
в дълбок подводен мрак
открили са отдавна
потънал параход,
във буря свършил славно
той своя смел живот.
Тъмата дебне с бездни
безстрашния моряк -
и корабът изчезнал,
не стигнал своя бряг,
изчезнал надълбоко,
далеч от всеки зрак…

Ще трябва много-много
да раснеш ти и чак,
когато побелееш
от бури, дъжд и мрак,
тогава питай де е
най-хубавия бряг!

Момчето:
- Но аз не съм тъй малък,
аз вече съм голям
и мога в пет-шест бала
да карам лодка сам.
Познавам всеки вятър
и морските следи,
и пътя в тъмнината,
и светлите звезди.
Разбирам аз звездите
и тайния им глас,
и знам далечините
чрез точния компас.
Когато бляска бегло
морето в утринта,
аз мога да потегля
със лодка и с платна,
да плувам и да пея,
да бъде смел моряк
и да намеря де е
най-хубавият бряг!

ІІІ. НА ПЪТ

Шуми, попътен вятър,
във моето платно!
Тъмней водата, слята
с небето във едно
проблясващо пространство -
към него тръгвам аз,
да плувам и да странствам…
Шуми с призивен глас!

Разсичай, моя лодко,
безмълвните вълни!
Изгряват в мрака кротко
пред мен далечини.
Над сушата се свлича
като платно нощта,
ти плувай и разсичай
безкрайната вода!
Над мен звезди светлеят
и радостно трептят,
попътен вятър вее…
И тръгвам аз на път!…

Вълните се отправят
към лодката отвред
и бързо побелява
спокойното море.
И в мрака се надигат
внезапни гласове,
вълните екват мигом,
по-силен вятър вей.
Загубват се звездите
и хоризонта блед,
изчезва в тъмнините
голямото небе.

О, тъмен дъжд се плисва,
светкавица кънти
за миг, пак мрак надвисва,
пак въздухът свисти.
И сякаш гръмват пушки,
невидими в нощта.
И лодката се люшка
над сляпата вода.

Внезапен удар блъсва
скриптящото платно,
въжетата се скъсват
и мачтата със стон
пречупва се и пада
в гърмящите вълни.

Летят отвред грамади
от дъжд и тъмнини.
Политат и веслата,
откъснати за миг.

Отново над водата
като изгубен вик
светкавица раздира
със огън мрака гъст.
Далечен, син и мирен
сияе блясък къс.
И всичко пак се слива
в безкрайна тъмнина.
И яростна, и дива
връхлита пак вълна…

О, сякаш че се вдигам
до облаците чак!…
Къде изчезвам мигом?
Потъвам в дълъг мрак…

ІV. НАЙ-ХУБАВИЯТ БРЯГ

Къде съм? Светъл облак
над мене се люлей.
Не облак - сякаш объл
огромен полилей.
Косите ми са мокри,
но топъл вятър вей,
небето като покрив
над мене се синей.
Изправям се. Къде съм?
Далечни дървеса
се люшкат в ритъм весел
и зеленей роса.

Къде съм? Тихи птици
високо с вик летят
и чезнат във редици
в небесния си път.
Наблизо пее някой
невидим, но звъни
гласът му ясен, сякаш
люлеят се вълни.

Къде съм?…О, познавам
тук всичко тъй добре!
И тоя бряг изгряващ,
и синьото море.
Разбирам аз къде съм
и кой е тоя бряг!

Тук въздухът е весел,
стопен е всеки мрак.
Наблизо пеят хора,
зад хълма те вървят.
Безкраен е простора
и птици с вик летят.

И вятърът внезапен,
студен, утихва тук -
от изток и от запад,
от север и от юг.
Във въздуха спокоен
трепти трицветен флаг!…
О, аз съм пак на моя
най-хубав, роден бряг!