УРОЦИТЕ НА НИКОЛАЙ ХАЙТОВ

Марин Кадиев

Творческото присъствие на Николай Хайтов в българския културен живот поразява и смайва с уникалността на неговото литературно дело: белетрист с невероятна изобразителна сила, вълнуващ публицист, проникновен народопсихолог и народовед, драматург и киносценарист с общочовешка значимост, магьосник на художественото слово, той привлича към себе си всички естетически вкусове и ангажира с активната си гражданска позиция по всички проблеми на нашето съвремие.

В своите художествени изображения Хайтов излезе извън традицията - той няма предходници, а следовниците му създадоха имитация. От многоликото му творчество ще спомена само „Шумки от габър”, „Диви разкази”, „Хайдути”, „Пътеки”, „Козият рог”, „Капитан Петко войвода”, които нямат аналог в нашата литература.

Хайтовите герои - това е най-българският свят, миналият и днешният български ден със светлините и сенките; живописните села и панелните градове, планинските дебри и примамващата старина, човешкият драматизъм в националното битие, паденията и извисяванията на българския дух.

От миналото и настоящето Николай Хайтов извлича непреходни човешки ценности и ги утвърждава като духовна опора за съвременния човек в устрема му към овладяване на времето и пространството.

Още с първите си книги - сборниците с разкази и пътеписи „Съперници”, „Искрици от огнището”, „Разбулена Родопа”, „Писма от пущинаците” Хайтов внушава категорично своето естетическо верую: най-върховната ценност - човешкият живот - е част от природата и в нейното лоно този живот намира своето оправдание и вечен смисъл.

За него отношението към възродителната хубост на природата е критерий за трайните човешки добродетели, за стойността на човешката душевност.

Н. Хайтов преоткри Родопите за българина: тая планина - родно място на писателя - присъства неотлъчно в цялото му творчество; тя е не само неизчерпаем извор на неговите сюжети, но обогатява непрекъснато впечатленията му, изостря сетивата му за естетическо възприемане на живота, предпазва го от агресията на грубия практицизъм.

Затова я възпя с вълшебна сила чрез есетата и поетичните очерци в „Шумки от габър”, които са едно нравствено-естетическо проникване в „душата” на Родопа, един възторжен химн за многоликата хубост на древната планина и нейните обитатели.

Под перото на Хайтов земята на Орфей се разгръща в най-истинския и най-съкровения си облик: с трагиката на едно бунтовно минало и с бъдещето на едно съзидание, с „мъдрооки халища и дърворезбени приказки”.

Тук песните „се раждат в земята, сетне в душата”, с халищата - „една радост”, проговорила с езика на багрите, с диханието на варовика, който “ласкае и привлича - сам порив и сърце”, с буките, които „се кланят доземи на вятъра, а габърът се надсмива на всички ветрове”.

Цялата многообразна същност на древната планина оживява в невероятните нюанси на необятното си материално битие.

Сборникът „Диви разкази” - най-превежданата съвременна българска книга, достигнала феноменалното 53-то издание за три десетилетия, изяви в най-голяма степен творческата мощ на Хайтов, защото той постигна тук дълбок синтез на лично, национално и общочовешко начало.

В романтично-реалистичен план чрез ярко сетивни характери художникът изследва българската душевност; тези „диви” герои, колкото конкретно-исторически, толкова и съвременни, са обладани от дълбока нравственост и през съзидателен труд осмислят живота си.

Те се реализират в кризисни мигновения, когато трябва да отстояват своята неспокойна човешка природа, да доказват градивното у себе си, стоически да преодоляват връхлетелите ги злини и дори да гледат с приемех на смъртта.

Тези първични и сурови планинци имат здрава душевност и техният нравствен кодекс не търпи насилието и неправдата, робуването на вещите и обезличаващото бездействие.

Във всички мигове и ситуации те съхраняват моралните стойности - любов към истината и красотата, стремеж към съзидание и превъзмогване на страха и доказване на смелостта като висша човешка добродетел.

Тези витално силни и мъжествени герои зад първичната си външност таят нежни и благородни души, устремени към вечната хармония и примамливите блясъци на истината.

Те са вътрешно свободни, необременени от съвременния практицизъм и комплекси, живеят по законите на своята съвест и крачат все „към върха”, към хубостта, защото „хубост, ако няма - тоя свят за какво ти е”.

Тези родопски българи със същностни черти от националния характер кореспондират изцяло с нашия ден; техните нравствени императиви имат общочовешко звучене и със своята жизненост и висока етичност ни дават усещане за трайното в българската същност.

Неравномерните изяви на българския дух, трагично обагрени през различни моменти от неговото историческо развитие, неудържимо привличат Николай Хайтов.

Произведенията „Миналото на с.Яворово”, „Асеновград в миналото”, „Хайдути”, „Родопски властелин”, „Капитан Петко войвода” и др. изявяват оригиналното историко-етнологическо мислене на писателя, който постига философско осмисляне на националната ни съдба и съхранява „вечния” българин с неговата несломима духовност.

Много исторически личности и легендарни хайдути намериха своя проникновен летописец и навлязоха чрез Хайтовото слово в българското съзнание; забравени и затлачени истини излязоха наяве, за да коригират утвърдени заблуди.

Хайтов нарече „Бели страници в черното ни робство” легендарното хайдутство, което въплъщава непобедимия български дух в дългата робска нощ.

Той е душевед в своите краеведчески изследвания, защото от сухите факти и явления извлича духа на времето, оживява атмосферата на събитията, възкресява психиката на миналото, за да внуши ценностната система на българската характерология.

Цялата Хайтова публицистика е тревожен вик срещу агресивното настъпление на съвременния технократизъм и потребителската стихия („Бодливата роза”, „Публицистика”); тя ни откъсва от инертното ежедневие и ни кара да се взрем около себе си и в себе си, да се замислим до каква степен може да ни изведе неконтролираната техническа цивилизация.

Хайтов умее да взривява духовната инерция и рутината, безродието и безотговорността и си създава достойни опоненти, които категорично преодолява с аргументите и фактите на историята, науката и самия живот („Вълшебното огледало”, „Гробът на Левски”).

Хайтовото слово, независимо в какви жанрове се материализира, вля земни сокове в родната книжнина; то извисява и оптимизира, поражда национално достойнства и пълноценно човешко самочувствие и доказа, че българската идентичност най-добре е съхранена в нравите, обичаите и езиковата структура, затова в Хайтовия художествен свят българският език сияе с всички багри на палитрата и ни възвисява като националност.

Механичното превнасяне на новото и сляпото копиране на чуждестранното, съчетано с рационализацията на духа, раждат конфекцията човеци, стандартно програмирани, без човешка индивидуалност.

Хайтов създаде образи микрокосмоси, чрез които доказа с неумолима художествена логика, че от корените тръгват всички пътища за настоящето и бъдещето, че зад всяка лична човешка съдба прозира народният живот.

В днешната българска трагика Хайтовите творби са непресъхващи извори на българщина и човеколюбие, на нравствено и естетическо възраждане и пречистване.

Николай Хайтов сътвори българска художествена вечност, чрез която се самоопознаваме и самодоказваме във всемира.

2002 г.