НОВА ГОДИНА
Направих широка крачка на кея и разперих ръце, за да запазя равновесие. Неговата сметка! Заради скрежа дъските са хлъзгави, набереш ли скорост, като едното нищо ще те катапултират при юрдечките, които циркулират оттатък на плиткото.
Не, не ми трябва да стряскам безобидните водоплаващи! Пък и накъде съм се разтърчал! Събота е, до празника остават още колко… 10 часа? Годината отминава…
Беше такава, каквато беше… А следващата ще я видим. Но няма смисъл да припкаме към нея - тя сама ще ни се натресе. Дано поне да е хубавелка и по-хрисима! Оставих торбичката на скованата от дебели талпи маса и се огледах.
Бели и червени къщи на зеления бряг, над някои комини се издига пушек… Отдясно, над пътеката, е стръмен склон. А водната повърхност се е опнала, гладка като огледало, на места е почнала да замръзва. Красота!
Преди седмица препълненият самолет ме докара до София. А вчера се върнах с друг борд, също зает до последното място. Това е то коледното преселение на народите.
Едната тълпа отива да празнува, другата поема обратно на работа. Само близките ни стоят у дома. Шетат, готвят, гледат да не плачат. Посрещат и изпращат. Търпеливи са те, милите. Без тях ние съвсем бихме пропаднали в тая чужбина.
Напоследък родната реч взе да звучи често в лишената от ласката на слънцето земя. На отиване се запознах с група бургазлии, които работят като водолази в Олесун. Дано момчетата да са успели да се приберат навреме за празника.
В Осло към нас се присъедини двадесетинагодишен тип - як, но вече почнал да позаглажда косъма. Нахакан, очетата му като на плъх - малки и присвити, все шарят наоколо. Хвалеше се, че в града имал фирма за почистване. Може и така да е.
Обикновено новочорбаджиите ни наемат българи. Няколко месеца хората слугуват до изнемога за мизерна по скандинавските мерки заплата, а после ги разпускат по домовете. По този начин се пести от осигуровки и данъци.
Излиза, че за трудовия човек няма спасение даже зад граница, винаги съществува опасност да попаднеш в мрежите на някой доморасъл паяк. Нали един такъв ентусиаст ограби нашите работници в Германия, а сетне стана президент. Сега ден не минава той да не лее акъл и морал по телевизията.
Изобщо, свят като цвят. Вече на връщане от София в самолета до мен седеше лекарка - отивала на обучение за работа с «Да Винчи». Това е система, при която половинтонен робот, управляван от човек, извършва хирургични операции. Предимствата на тази симбиоза са големи. Специалистът получава точна картина на засегнатите органи, нерви и съдове и управлява с джойстик ръцете на машината… Манипулаторите имат седем степени на свобода и действат изключително точно, без да трепват. В резултат външните разрези по тялото на пациента са малки, не се губи много кръв и раните заздравяват бързо. Такива ми ти работи.
Под схлупеното небе е тихо. В сумрака тъмнозелените туловища на боровете изглеждат плоски… Сякаш някой с леки и уверени движения на молива е изрисувал контурите на този свят. Хубаво е да живееш близо до водата - може да й се любуваш до забрава, тя смъква умората и прочиства мислите.
Уф, вече се бъркам с понятието «дом»… Къде се намира той? В моето обиталище горе на хълма? Или е там, където близките ме чакат? Как пееше онзи небръснатият с очилата (извинете ме за нескопосания превод!):
«…На пътя е мъгла - на нас ни се мержелее дим.
Ти замина за щастие - а се върна просто стар.
И кой знае каква нова вяра ще реши тая борба?
Да бъдеш, да бъдеш на този път - туй е нашата съдба!
И ти не си сам…
Ти не си сам…
Когато вали…»
С дъжда е ясно - той е тук. Но другото… Е, то също е определено - ще продължаваме и ще се борим, докато можем.
От детството ми е останал спомен… Тролеят минаваше край някакъв строеж, навън - сиво и мокро, както е днес, над изкопа с основите на бъдещата сграда стърчи кран…
Вдигат панели, под заваръчните електроди проблясват дъги, хора щъкат насам - натам, ръмжи булдозер. Най-обикновен обект - в онези години на разцвет в нашата родина ги имаше много такива. Но явно картината ме е впечатлила, защото обявих гордо на родителите си решението, че като порасна, ще стана инженер. Един от пътниците покрай нас се усмихна и ме посъветва:
- Не ти трябва такава работа, моето момче, с нея цял живот ще бъдеш в калта и прахоляка.
Мина време, държавата стана ненаша, разпиляхме се… Аз все скитам от проект на проект и влача подире си облаците. Орис ли е това? А какво ли е станало с онзи човек?
Но стига подсмърчащи философщини! Да нахраня патетата и да се прибирам! На тръгване за България забравих да сложа хляба в хладилника - вчера го намерих изсушен до степен на вкаменяване. Поне сега ще зарадвам хайванчетата. Хайде, движение! И напред!
