Кръстьо Станишев

Из „Синьото море” (1961)

ХВЪРЧИЛО

Лети, лети нагоре,
със птиците лети!
Свободен е простора,
без мрак и без звезди.

Разсъмва се. И светят
над тебе висини,
безкрайно е небето,
в небето потъни!

Ти няма да изчезнеш
навеки от света,
небето не е бездна,
а път на смелостта.

Ракети литват вече
да търсят светове
в небесната далечност,
която ги зове.

Бъди хвърчило смело,
с ракетите лети!
В небето път поело,
ще се завърнеш ти

и радостно ще светиш,
видяло ветрове
и бляскащи ракети
да търсят светове.

ПИОНЕРСКА ТРЪБА

Тръби, пионерска тръба,
събирай отряда отново!
Тръби, пионерска тръба,
виж, пламват червени огньове
в далечния нощен Балкан,
към тях ще потегли отрядът,
там паметник бял е смълчан
и сенки в нозете му падат.

Там момък стои вкаменен
в самотната горска поляна,
мълчи, от звезди озарен…
След боя с врага той останал
сред скръбните мокри треви,
едва се довлякъл и паднал
без поглед прощален, без вик.
Звездите сияели хладни…

Тръби, пионерска тръба!
Виж, пламват червени огньове!
Тръби, пионерска тръба!
Събирай отряда отново!

СЕПТЕМВРИ

Септември е. Тих вятър вей.
Училище мило, здравей!

Безоблачен ясен простор
синее над твоя чист двор.

Звънеца ти вече звъни.
Отлитнаха летните дни.

С летящ пионерски отряд
далеч от големия град

жътвар във полето аз бях,
червени комбайни видях.

Септември е. Тих вятър вей.
Училище мило, здравей!

МОЕТО КУЧЕ

Аз имам умно куче,
със святкащи очи,
добре съм го научил
да ляга, да мълчи,

да се провира с мене
през всеки храсталак,
да пада на колени,
да се изправя пак.

То пази нощем двора
и трепка със уши,
вървят ли лоши хора,
познава, не греши.

Аз и в съня си чувам
безстрашния му лай
и мога да сънувам
спокойно, то се знай,

защото мойто куче,
най-умно на света,
отдавна се научи
да бди и във нощта.

КОМИНОЧИСТАЧ

Почти в небето, в здрача
на есенния ден,
виж коминочистача
на покрива червен.

Спокойно, бавно крачи,
към мен очи навел,
от рамото откача
стоманената тел.

Коминът е запушен,
а идат студове,
коминът все не пуши,
а зима ще скове

и къщи, и дървета
в студена пелена.
Ще трябва в домовете
да има топлина

и ние да се смеем
зад снежните стъкла,
когато вън завее
виелицата зла.

Знай коминочистача:
ще падне мрак студен,
затуй загрижен крачи
на покрива червен.

ОБИЧАМ ПЛАНИНАТА…

Обичам планината,
която е далеч,
блестяща в небесата
като зелена глеч.

Далеч е тя, но зная,
там пеят ветрове,
поляните ухаят,
люлеят цветове.

Потоците в гората
край дънери шумят,
почиват си в тревата
и нощем кротко спят.

А с тихи стъпки в здрача
сърни вървят без страх
и катерички скачат
по клоните над тях.

Макар че тишината
е без човешка реч,
обичам планината,
която е далеч.

СНЯГ

Той слезе тихо, много тихо
и стана чист света,
и равнините се покриха
със тиха белота.

Пътеките, които бяха
тъмнеещи от прах,
от щедростта му побеляха,
а той отмина плах

към нивите, за да покрие
заспалите зърна,
да ги обгърне и обвие
със сън и топлина.

КАНТОНЕР

Далеч тунел тъмнее
и къщичка белей.
Години вече в нея
един човек живей.

Преди да пламне слънце
във сънната река,
преди да екнат звънци,
със чукче във ръка

той крачи и навежда
над релсите глава.
И дълго в тях се вглежда,
почуква ги едва,

отвсякъде ги чука -
звънтят ли с ясен глас?
Разсъмва се. Оттука
ще мине влак след час,

ще свирне във покоя
и в дим ще отлети.
Пред къщичката своя
човекът ще стои

и ще размахва плавно
ръка след влака той,
и пак ще тръгне бавно
в безкрайния покой.

АНТЕНА

На покрива, където
див вятърът свисти,
протегната в небето
антената трепти.
Тя слуша най-далечни,
различни гласове,
тя слуша в късна вечер
и в ранни часове.

И хората чрез нея
разбират в миг къде
полярни бури веят,
къде е мирен ден.
О, няма километри,
не е голям света,
щом радиото свети
във мрака на нощта.

БЪЛГАРСКА ЗЕМЯ

Ходеха хайдути в планините,
огнен вятър в нивите шумя.
Падаха над тебе тъмнините,
родна моя, българска земя!

Пламваха пожари в долините,
кръв блестеше в бледите треви,
люшкаха се тежко по стъгдите
на юнаци смелите глави.

Стенеха и пееха горите
и куршуми свиреха в нощта,
чаткаха невидими копита,
ти ли пя за Индже песента?

С глухи стъпки идеха тирани,
чезнеха селата в черен дим…
Ходеха през мрака партизани,
беше будна, беше жива ти,

беше силна, както планините,
и във мрака ти не онемя,
беше горда, беше непревита,
родна моя, българска земя!

ЧАСОВНИК

Непрестанно, неизменно
той отмерва всеки миг,
сякаш че пулсират вени,
слушай: „Тик-так! Тик-так-тик!”

Упорито и умело
своите стрелки върти,
той извършва важно дело,
скромен, всеотдаен, тих.

Неуморният часовник!
Все отмерва всеки миг.
Слушай: „Тик-так!” Той напомня:
всеки миг е миг велик!

ПОТОКЪТ, КОЙТО ПЕЙ

От извора под корена
той хуква в ранен час,
над дънери съборени
подскача с весел глас.

Викът му звънва ласкаво:
„Довиждане, ехей!”
По камъните бляскави
подскача и си пей.

Треви недоумяващи
прошепват му: „Недей!
Постой! Защо оставяш ни?”
Той скача и се смей.

Сияят капки сребърни,
тревите шумолят.
„Не съм на вас потребен аз!
Напред е моят път!

Довиждане, довиждане!…
Или елате с мен
при хората - съзиждат те
голям бетонен бент.

Във бента им ще влезна аз,
небето ще блести,
ще стана ново езеро
и в моите води

ще се огледат младите
ухаещи жита,
ще пеят хора в ладии,
щастливи в утринта,

ще слушам глас на трактори,
в мен слънцето ще грей.
В бетонен бент аз пак ще съм
потокът, който пей.”

ПРОЩАВАНЕ С ЛЯТОТО

Синьо морско лято!…
Стихнал е брегът.
Детското ни ято
стяга се за път.

Вече над скалите
пламва цвят червен,
идат пак мъглите,
иде дъх студен.

Викат в небесата
жерави над нас.
Слушай! Дървесата
шушнат с тъжен глас.

Бреговете глъхнат,
иде есента,
скоро ще изсъхнат
бедните листа.

Синьо морско лято!…
Жерави крещят.
Детското ни ято
стяга се за път.

СТАРАТА ЛОДКА

Аз съм вече остаряла
и пробита, без весла,
много бури съм видяла,
люшкала съм се в мъгла.

Зная нощем как играе
мълчаливата вода,
как като керван безкраен
святкат рибните стада.

Зная: стига до звездите
смелият рибарски глас.
Колко често сред водите
песни слушала съм аз.

Но годините минават,
сещам в себе си тъга.
И морето остарява,
вече друга съм сега.

На брега лежа пробита,
покори ме старостта…
Но деца при мен долитат
и запяват в утринта.

Тръпна цялата от радост,
те на моя борд стоят.
Сякаш съм отново млада,
сякаш тръгвам пак на път.

ОГЪН

Долу край водата,
на самия бряг,
бързо в тъмнината
пламва огън пак.

Пламъци разгаря,
люшва се голям.
Тая нощ рибари
ще нощуват там.

Ще обсъждат тихо
утрешния ден
и ще се усмихват
в сумрака студен,

бавно ще разтворят
влажните палта.
А над тях в простора
ще синей звезда.

Ще заспят мъжете
в своите палта.
Тихо ще им свети
огънят в нощта.

БЕЗСМЪРТНИЯТ ПОЕТ

Децата за да имат
и хляб, и топъл кът,
в навъсената зима
шейните да летят,
той някога вървеше
в балтон изтрит и стар,
той спеше малко, беше
работник и огняр.

Той шепнеше в тъмите:
„Не бойте се, деца!”
И тоя шепот литна
към нашите сърца.
„Ще има хляб за всеки,
не бойте се, деца!
Ще сътвори човека
ракети и слънца!…”

В часа преди разстрела
в дълбокия тунел
той крачи с крачка смела,
глава не бе навел.
Усмихна се тогава
със поглед озарен.
Видял бе как изгрява
най-хубавият ден.

ТРЪГВАТ КЪМ ПОЛЕТО

Тръгват към полето
цял отряд деца,
светят под небето
радостни лица.

Накъде щастливи,
весели вървят?
Няма златни ниви,
билки не цъфтят.

Край реката в здрача
лагер не блести.
Но децата крачат,
въздухът кънти.

Хълмовете голи
зъзнат и мълчат:
няма там тополи,
птици не летят.

Но отрядът стресна
глухото поле.
Скоро там ще блеснат
клони и криле.

Вечер край реките
в синкавия мрак
ще шумят горите
и ще крачат пак

весели отряди,
връзки ще пламтят
и в горите млади
песни ще кънтят.

ПИОНЕРСКИ МАРШ

Пейте, пионери,
весели деца,
с песни ще намерим
хиляди слънца!

Всичко ще открием,
смело ще летим.
Но в завода ние
трябва да вървим.

Там ще сме монтьори,
шлосери - цял ден,
чудните мотори
там ще разберем,

ТУ или ракета
ще си построим
и тогаз в небето
в миг ще отлетим.

Пейте, пионери,
весели деца,
с песни ще намерим
хиляди слънца!