ЯЙЦА ОТ ПАТИЦА

Лъчезар Воденичаров

Спящата долина откриваше лице за сиянието от изток. Разтворила широко обятия към ниския, вълнист хоризонт, тя викаше настойчиво утрото, пристъпващо плахо по синкавата постеля на зората. Младите, пролетни къдели на върбалаците лъкатушеха виртуозно, водени от полегатия дол и извайваха гъвкавото тяло на забързаната към изгрева река…

Загърнат в мъгливата си одежда, малкият водопад привличаше оскъдната светлина. Издаден като гърбица над водата, едрият объл камък в края на вира вече блестеше от влагата, разделяйки безмълвно укротените струи на бързея на две гладки, лъскави ивици. Облакът от миниатюрни пръски насищаше въздуха с хлад, а притисната под тежката му завивка, тревата сребрееше призрачно, сбрала по фините си стръкове дълги, искрящи върволици от капки…

Знаеше, че е време да се прибира и трябваше да побърза. Описа широка дъга по контура на вира, а когато стигна брега, подскочи с леко движение на един от мокрите камъни. Почисти с усърдие гъстото, сиво-кафяво оперение и след няколко ситни изтърсвания, пригладената й перушина бухна…

Нямаше основание за притеснения, но въпреки това се огледа и ослуша предпазливо, а когато се увери в липсата на опасност, размаха крила. Издигна се, прелетя без усилие над бучащата водна стена и кацна на високия праг, непосредствено до плътната завеса на водопада. Промуши се под мрежата от сплетени треви и къпинак, и по тунела, който сама беше проправила, достигна уютното си убежище…

Съкровището й беше недокоснато… Изплетено с много усърдие от сухи треви, листа и пух, гнездото пазеше безценното си съдържание от влажния дъх на земята, а неголямата трънка над него го скриваше от опасните погледи на натрапниците. Грижливо подредена, малката купчинка грееше с мраморната си белота и очакваше прегръдката на тялото й. Закъснялата дори само с няколко часа топлина, можеше да угаси крехкото пламъче на живота, криещо се във всяко от бледозеленикавите яйца. Тя потръпна и се намести внимателно върху тях. Обхвана ги плътно с тяло и отпускайки леко крила, за да възпре натиска на хладното течение по реката, примижа от удоволствие…

Беше щастлива, че не участва в опасните ежегодни пътувания, които многобройните скитащи ята предприемаха в края на всяка зима. В търсене на места за гнездене, те прелитаха огромни разстояния. Спираха за кратка почивка тук-там, докато накрая, изтощени почти до смърт, стигаха огромните заблатени полета на севера. Но на нея не й се налагаше да извършва тези изморителни прелети. Силно зашумената долина на потока й осигуряваше безкористно всичко, от което имаше нужда: храна, вода, укрития, простор, както и търсената сигурност за отглеждане на новото поколение…

Хищниците най-често подминаваха добре прикритото й убежище, а стръмните, почти отвесни брегове от двете страни на прага принуждаваха двукраките да избират пътеки, обхождащи достатъчно далеч неудобния терен. Само понякога нахалните прелитания на свраки и врани я притесняваха, но именно затова гнездото й беше добре маскирано в трънака, а тя пък бе достатъчно силна, за да го защити при нужда от набезите им…

Наближаваше пладне и слънцето припичаше благодатно. Настойчивите лъчи проникваха през гъстите треви и заливаха пепелявия й гръб с живителна топлина, за да я прехвърлят чрез тялото й до безценните зрънца на поколението. Танцуващ в искрящ ореол от пръски, водопадът дирижираше монотонното си бумтене, докато превзет от яркото сияние, финият облак над него пулсираше в цветовете на дъгата…

Привела глава, опряна на ръба на гнездото и прегърнала посвоему неродените още рожби, тя се опиваше от завладяващата магия. Застинало в неподвижна поза, крехкото й тяло отдаваше нежните си вълни от енергия, а притихнали в спокойната прегръдка на съзиданието, мислите на младата майка преливаха от умиление…

Беше решила да прекъсне мътенето за кратка почивка сред освежаващите струи на бързея, когато внезапно появилата се опасност накара сърцето й да препусне в шеметен ритъм…

Бавните стъпки на двукракия пореха тревата със съскане и се чуваха все по-ясно, а възбудата от приближаващата заплаха хвърляше душата й в пламъците на безпокойството. Напрежението постепенно превзе мислите й изцяло… Хипнотизирано от дълбоко вкоренения страх, съзнанието й се разкъсваше от безмилостна дилема - да защити себе си или живота на бъдещото поколение. Но още в следващите мигове, водена от сигурната ръка на провидението, тя блокира болезнените атаки на паниката. И използвайки умело най-силното си оръжие, тялото й застина, имитирайки с прецизност пъстрите, размиващи се контури на безмълвната нежива материя…

Опасността трябваше да отмине!.. Трябваше да издържи провокиращите ухапвания на стреса и упоритостта й щеше да бъде възнаградена. Точно както предците й са оцелявали хилядолетия и както всеки път по-слабите същества като нея, са преодолявали превъзходството на поредния хищник с твърдостта и силата на инстинкта…

Непосилният товар на напрежението почти я погубваше. Огромният ботуш на двукракия бе само на педя от гнездото, когато сгърченото й от страх сърце се предаде и пропълзявайки като призрак малкото разстояние до ръба, тя излетя над водопада…

Безпомощното й гракане надделя дори над грохота на падащата вода! Правейки малък кръг над наглия нашественик, уплашената птица кацна в края на запенения вир. Викаше неистово, обхваната от неописуема паника, докато грозното двукрако същество вече пъхаше с груби движения безценното й съкровище по джобовете си…

Мисълта, че последната й надежда си отива, я разкъсваше! Губеше най-ценното и тази пролет нямаше да води редичката от пухкави сиво-жълти рожби след себе си. Нямаше да ги учи да летят, да се гмуркат или да търсят питателни изкушения, криещи се из богатите плитчини на реката. Нямаше да пораснат и да укрепнат, нямаше да правят шеметните си широки кръгове над долината, омагьосани от възторжените отблясъци на слънцето и съпътствани от тънкото свистене на вятъра в крилата им…

Проклинаше грозните ръце, посегнали на бъдещето й! Проклинаше кръвта и всяка клетка от огромното тяло на двукракия, унищожило като безумна стихия божествената хармония на съществуването. Проклинаше поколението и семето му, проклинаше всичко негово, докато правейки къси, нервни прелитания сърцераздирателното й крякане надмогваше шума на неуморно пътуващата река…

***

Треската, завладяваща хищника пред неочакваното наличие на жертва, го владееше… Виждаше агонизиращата птица и макар да беше прибрал успешно яйцата й, възможността да се сдобие и с нея го изкушаваше. Тялото му вибрираше от изгарящото желание, но опитите да я достигне с хвърляне на камъни се оказваха неуспешни.

На няколко пъти беше намирал ранени от ловци патици, но сега целта оставаше недосегаема за дългата, груба тояга, с която си помагаше при водене на говедата. Ех, да имаше пушка! Но кой би дал пушка на него, нещастния циганин?.. Беше обречен да мизерува и едва ли някой би мръднал дори пръст, за да промени нелеката съдба на семейството му…

А каква вълшебна супа би направила жена му от нея… Вкусна, хранителна и богата, с плуващи петна от златиста мазнина - просто да си оближеш пръстите! Супа като съкровище! При това, намерено ей така, без никакво усилие. И завладяно от перманентния глад, въображението вече рисуваше мечтаната съблазнителна картина над печката. Виждаше очуканата алуминиева тенджера и разцъфналата в нея патица, поклащаща ритмично кълки, побутвана от бълбукащия ароматен бульон!..

***

Черният силует на камбаната погълна част от яркото зарево и добивайки поносим за очите ореол, изпъкна, застинал в окото на тесния сводест отвор на камбанарията. Малко след това слънцето се плъзна нагоре, изплува бавно над заобления контур на купола и запали изумителен огън в основата на големия метален кръст…

Лястовиците рисуваха плавни, трептящи дъги из пространството, оплитайки утрото в ефирната мрежа на полета си, а възторженото им цвърчене създаваше празнично настроение над малката спретната черква, залетия от зеленина двор и потъналото в отблясъци Разпятие…

Тържествената литургия току-що беше приключила и доволни от споделените вълнения около празника, бабите се разотидоха, бързайки да догонят ритъма на ежедневните задължения. Преминало обедния си апогей, слънцето припичаше настойчиво. Сбрани отново една до друга на пейката, възрастните жени се радваха на младата, рехава сянка на черницата и одумваха с впечатляващо спокойствие новините около важното църковно събитие…

- Свят ден е днеска… Лазаровден! - продума баба Неда и като освободи с бързо, заучено движение превръзката от върха на вретеното, занавива преждата, отпускайки сръчно с другата ръка фино усуканото влакно…

- Ееех, дано се всичко живо въздигне!.. Пък ако даде св. Лазар да видим някоя и друга сватба до Коледа, берекетлия ще е тая година…

Думите на баба Дона още не бяха извикали полагащия се за случая коментар, когато из простора над селото се разнесе тъжния плач на камбаната… Даннннн… даннннн… даннннн… През неголеми интервали от време тежкият звън перфорираше зловещо пространството, а кънтящата му прокоба сякаш забиваше пирон след пирон в ковчега на поредния напуснал земния свят грешник…

- Чуваш ли, ма, Мито?.. На умряло бие тази камбана!.. На умряло, пък и по един път само удря, като да е за някое дете…

- Ма вие не разбрахте ли?.. - обади се на свой ред баба Мита. Най-малкото хлапе на Илия - чобанина, се поминало. Карало се с другите за храна, пък като бързало да яде в боричкането, нещо му влязло в кривото гърло и не могли да го спасят… С варено яйце се задавило комай… от дива патица…

Камбаната продължи безжалостно монотонната си заупокойна песен и едва когато отброи трийсет и третия звън, замлъкна, оставяйки горчивата, тягостна вибрация на последния тон, да кънти още дълго в съзнанието на клетите вярващи…