Павел Спасов

Те са тук при вас и няма други във света,
и вие като свиден спомен ги обичате,
и знаете, че може би една любима вам жена
в душата си на тях прилича.

И може би затуй сте ги поставили във ъгъла,
с ръце не ги докосвате, а само с поглед тихо
ги галите и устните си движите безмълвно.

И те за вас не са цветя, а стихове,
чиято музика дори и не разбирате.
Вий само чувствате, че ще се отвори бавно
и тайнствено вратата. Ще влезе някой,
ще спре при тях и ще остави диря
след себе си от странен аромат.
И всичко туй ще бъде тъй очаквано,
че вие без учудване ще чуйте своя глас:
Добър вечер, откъде се връщаш толкоз късно
и защо очите ти са тъй разплакани?

Ще настане тишина. и само странните цветя
ще проблясват леко в синкавия здрач.
И чак тогава виждате, че вий сте сам
и неусетно, безпричинно плачете.

——————————

в. „Огнище”, г. 3, бр. 22., октомври 1939 г.