Георги Н. Николов

Горчивото стъписване пред демократичните „чудеса” у нас след 1989 г. раздели творците на няколко условни категории, съществуващи впрочем и днес. Най-много са кротките послушковци - те винаги приемат случващото се около тях, освен раздаването на награди и хонорари, със здравословно безразличие.

Така инстинктът за самосъхранение им гарантира дълбока литературна старост, а на мишките в килера, където събират прах издадените им книги - ядене до пръсване.

Следват ги кабинетните революционери, анализиращи иззад пердето гражданските трусове и улични протести. Честната им натура аха-аха да грабне пищова и да поведе тълпите на барикадите, когато изведнъж се случва нещо непредвидено: или трябва да отскочат до близката бакалница за мляко, или да се скарат на котката, която мяука и им пречи да разсъждават мащабно…

А вече, без никаква ирония, трябва да се спрем и на третата група, впрочем най-малобройна и загърбвана. Състояща се от даровити майстори на перото, които не само гледат, но и виждат първоизточника на общественото зло.

Проумяват онези тайнствени катализатори на социално-икономическия геноцид, разделящ хората на бедни и богати. На „полезни” и „ненужни”; „наши” и „ваши”, властващи и опозиция, демократи и триж проклети идейни влъхви от миналото време.

Усещат със сърцето си истинските тегоби на масите за правото им да съществуват равнопоставено в ХХI в. За правото на малкия човек да битува достойно и да има права, а децата му - слънчево бъдеще. Да бъде самонадграждаща се личност в цветна хармония с околните и света и разбира се - да остави след себе си спомен, когато тленното в него прегори и изчезне.

Малко на брой са тези автори и сред водещите по значимост на написаното, ако не и водещ, е поетът Георги Ангелов - ваятел на понятието Човек в летописа на смутното ни време.

Както в другите му книги, така и сега, в „Обикновен Сизиф”, не ще открием никаква плакатност и евтино политизиране на избраните теми. Нито робуване пред фетиши-еднодневки, примамващи гладната тълпа с фалшивото си злато. Или самоокайване, че поетичната му лира глъхне пред негативизма на овластени примати. Улисани в боричкане с други подобни по върховете на хранителната верига, докато държавата долу тъне в разруха и предречено забвение. А хората - каква е тяхната орис?

Остава си човешкото море
с все същите тегоби
и въпроси,
но, бъдеще, не идвай по-добре,
ако въздаяние
не носиш… * * *

Смело мога да твърдя, че в поезията си Георги Ангелов е зъл добряк, до болка обичащ своите съвременници. Той разбира тяхното несъвършенство, греховност и мимикрия, плод на нежелана адаптация към сковаващата ги политическата матрица.

В резултат над главите им, вместо пролетна дъга, е надвиснала апатията, духовното запустение, безразличието и невярата, че нещо може да се промени. Защо е така? Защо, вместо да се стремим към съвършенството, вдъхнато ни от Създателя, зримо се връщаме към атавизма на далечните прадеди? И вече не е актуален призивът „Свобода или смърт!”, защото преклонена главица сабя не сече… А щом не е преклонена, има начини да се вразуми:

Бях птица -
крилата ми отрязаха.
Бях дърво -
отсякоха ме.
Бях плодородна нива -
изгориха ме. „Експертиза”

Днес „модерното” общество у нас е изправено пред явен кръстопът и лутанията му са запечатани от натура в лиричния паноптикум на новата книга.

Все по-отчетливо и релефно е поставен въпросът за смисъла на нашето присъствие на земята. Нима сме родени само за да умрем, улисани в гонитбата на парчето хляб?

Или сме благословени с мисия, но каква ли е тя? Идеалите са празно понятие, националният патриотичен пантеон - барутен архаизъм, който може да ни скара с уж добри приятели от странство.

За да не стават такива грешки, нашите боляри са готови да им продадат изконната родина с щастлив поклон доземи.

Революцията на мравките е непотребна, пък и трудно някой би пожертвал микроскопичното си добруване. Правдата, този двулик Янус, е превърната допълнително в криво огледало и по поръчка отразява богатите и овластените в красив ореол, а бедните - като плашещи изчадия.

Та да си знаят мястото според изчанчения, пак съвсем по нашенски, римски принцип: „Всекиму своето…”

Лириката на Георги Ангелов и тук е гражданска, подплатена с дълбоки философски анализи и послания, черпещи истина в многопластов реално-метафоричен контекст.

Мисълта му е блестяща и изсича върху гръдта на гранитното мълчание иконата на интелектуалното прозрение. Сам авторът, истински Сизиф, търкаля към върха на общественото пробуждане своите истини. Социалните низини навярно биха искали да ги чуят и втъкат в нелекия си хал. Чиновническата върхушка - да блъсне приносителя им по урвата надолу като рушител на свещената за тях, узаконена неправда. И да го прати в забвение, защото липсващата памет е най-добрият инструмент за подчинение на всяко следващо поколение.

Като противоотрова на робската психика навън, сред тълпите, далеч от всеки храм на миражите, сам Ангелов проповядва хуманната си ерес.

Високо вдигнал над сведените глави искрящия кръст на истинското проникновение. И сякаш неуморен орач, с огнените си слова прокарващ дълбока разделителна граница между доброто и злото:

Силно да любиш,
да любиш

жената в дрипи на ъгъла,
Вазов, иконата стара,
къщицата с липите.

Силно да любиш,
да любиш,

дори да нарекат това
глупост
и популизъм.

Силно да мразиш,
да мразиш

грантаджийската паплач,
приватизатора ловък,
партийните паразити,

дори да нарекат това
език
на омразата. „Нов прочит”

Малка по обем, новата стихосбирка на Георги Ангелов е сякаш дарохранителница на истини: за живота и смъртта, обичта, любовта, бруталността и омразата; родовата щафета и чуждопоклонството, цената на златото и цената на тихия, неафиширан хуманизъм.

Тя е несъмнено още по-стойностно допълнение към сътвореното от Георги досега и пример за всички, които искат да бъдат истински полезни на околните с перо и слово.

Неслучайно и в светите книги е речено: „В началото бе словото…”