ПРОЛЕТНА ПОХОДНА ПЕСЕН
Из „Жерави” (1971)
стихове за средна училищна възраст
ОТЕЧЕСТВО
Отечество мое -
на рози богато,
на дълги шосета
и чист кръгозор!
Обичам да бродя из тебе,
когато
синигер засвири
в смолистия бор.
Тогава се буди
планинската шума
и пее гората
на Странджа баир.
Тогава
избистря водите си Струма
и духа южнякът
надлъж и нашир.
Тогава аз тръгвам
със гълъб на рамо
и с весело клонче
от горска ела.
И чувам гласа
на полето голямо,
което ми дава
за полет крила.
С хайдушки легенди
ме срещат житата.
И птиците пеят
за новия ден.
Вървя…
И усещам как пада росата -
от нейния сребърен дъх
упоен.
ПО СТРЪМНИНАТА
Нагоре, все нагоре - там, където
достигат само птичите крила,
катеря се… Под мене дефилето
тъмнее към балканските села.
В коритото му дълъг влак се губи.
Ще мине той клисура не една.
Дъбравите обличат сини шуби,
замаяни от синя тишина.
Оставил във росата ранна дири,
дочувам: чука някъде кълвач.
Върхът мълчи.
В отсрещните баири
пълзи мъгла - единствен минувач.
Как трудно се изкачват стръмнините!
Как мъчно се превзема висота!
Но те са стълби - водят към звездите
и белите пътеки на света.
РУСИЯ
Здравей, земя широка -
на слънцето земя!
Една ли нощ жестока
по твойта шир димя?
Летяха ескадрони
по пътища безчет.
И сам маршал Будьони
ги водеше напред.
Настана утрин тиха.
Настана синева.
Пшеници изкласиха
край Нарва и Москва.
Израснаха далече
големи градове.
Река Амур потече
към нови брегове.
Над степите засвети
небесната дъга.
И литнаха ракети
от старата тайга.
Здравей, Русийо мила -
огнище на звезди!
Ти наша си закрила
във радост и беди.
ЛУНА
От незапомнени години
тя свети с чужда светлина.
Не я красят морета сини,
ни електрически юзини,
ни птици с лунни имена.
Не расне там планинско цвете.
Дърварски огън не гори
и не бушуват ветровете.
А само студ хилядолетен
пълзи над мъртви канари.
Ала към лунните пустини
ракети вдигат кълбест дим.
И каменните пукнатини
сънуват звездни лимузини,
с които ние ще летим.
След мрака на безкрайна зима,
сковала хиляди мечти,
Луната стана достижима.
На нея руски вимпел има
и руско знаме ще трепти.
ПРОЛЕТНА ПОХОДНА ПЕСЕН
Спят ветровете
зад върховете.
Към върховете
литват крила.
Чака ни полет
в синята пролет.
Вечната пролет
тук е дошла.
Кацат орлите
по стръмнините.
Над стръмнините
екне тръба.
Непокорено
носим червено -
знаме свещено -
наша съдба.
С росните мури
търсим лазури -
нови лазури,
нови слънца.
Мамят очите
далечините.
На свободата
ний сме деца.
В ЗИМНОТО УТРО
Задъхан той падна връз снежния плет,
от вълчия вятър предаден.
Балканът - за сбогом - размаха каскет,
настръхна и облака хладен.
Заптии донесоха яко въже,
изстреляли шепа куршуми.
Българийо! Чуха ли твойте мъже
на Левски последните думи?
Увиснал на педя бунтовна следа,
с хайдушки пищов във ръката
той търсеше проход към теб, свобода,
преминал пешком планината.
Той в твоето утро се беше заклел
във края на нощ мразовита.
И виждаше как във казашки шинел
ти идеш след гръм от копита.
