Димитър Хаджитодоров

„Аз, раб Божи Костадин четец…
…писах тази книга…
…в дните на цар Ивайло…
Евангелие от гр. Свърлиг, Сърбия, 1279 г.

Преписвах старателно страниците и ги предавах на калиграфа да украси заглавните букви и да нарисува орнаментите. Подвързвачите съшиха книгата и закрепиха към нея дървени корици, обвити със зографисана кожа.

Преди да я предадат на собственика й, помолих да я погледна още веднъж, за да проверя за последно дали думите са подредени без криволичене.

Бях сам и бързо добавих в края приписката, открита в евангелието, от което гледах. Беше я съчинил наш съмишленик, за да се противопостави срещу заговора на мълчанието, обгърнал царуването на Ивайло.

Братята в манастира се направиха, че не са видели текста, но и да бяха го забелязали, нямаше да го унищожат, за да не повредят книгата.

Евангелието, изработено по заръка на някой си болярин Михо, отиваше далеч от столицата или друг голям град.

Паметта за Ивайло, колкото и къса да бе бележката, щеше да дочака своя час, за да отключи предания, разказвани шепнешком в зимните вечери край огнищата.

Ние не съставяме хроники, както в южната ни съседка - империята. А и повечето владетели се държат така, сякаш са ръководели Бога в деня на Сътворението. Но хората помнят героите и разказаното на децата или напяваното в песен може да се окаже по-ценно и от най-подробния летопис.

Аз бях в дружината на Ивайло, която спря татарите и ги стресна със съпротивата си. Той не беше свинар, както го наричаха противниците му, а находчив военачалник. Не загуби нито една битка.

Но докато залагаше главата си по бойните полета, заговорници като паяци плетяха мрежи зад гърба му и се мъчеха да го омотаят. Той не умееше да прави интриги. Воюваше с враговете си открито, без подлости.

Прогонването на нашествениците започна след като Ивайло стана кастрофилакт на Овеч. Не се бояхме да им устройваме засади и да ги прострелваме, а след това ги довършвахме с мечовете.

През лятото запазихме населението от напасти и глад, докато другите боляри се свиваха в кулите си и свличаха кожата от гърба на оцелелите селяци, за да продават жито на венецианци и генуезци.

Ивайло се надяваше, че отпорът срещу грабителите ще окуражи воеводите и всички дружно ще им противостоят. Нали казваха, че на младини цар Константин Тих бил добър военачалник…

Докато следеше татарите да не ни изненадат, Ивайло си позволи една волност, заради която за малко не попадна в тъмница.

Той реши да укрепи овехтелите стени на крепостта и задържа част от данъка, изпращан към столицата.

Не бяха кой знае колко пари, още повече, че ние с Куман и Кънчо свидетелствахме за извършеното с нашите знаци.

В отговор определиха нов кастрофилакт на Овеч, а Ивайло разжалваха и прогониха. Разпоредиха да работи като свинар, за назидание и с изричната уговорка, че заслужава още по-тежко наказание, но моментът не го позволява.

Няколко негови приятели напуснахме укреплението след него, заедно с най-сигурните бойци. Занесохме на Ивайло оръжие и седло и доведохме коня му.

Той се зарадва и се смути едновременно, а ние обявихме на всеослушание, че идваме също да ставаме свинари.

Воеводата седеше между пастирите край огъня, така както подвиваше крак с войниците. Говореше им как може да бъде отбранявана местността, а какво мислеха в Търнов не го бе грижа.

Когато се изправихме пред него, той посочи хората и каза:

- Вижте какви мъжаги са! Бият се с вълци и мечки! Можем да ги научим на още нещо, докато пасат прасетата…

Издигнахме малък бивак край селските колиби. Хората не се притесняваха, че ще отнемем част от стоката им - нали защитникът бе сред тях, - но Ивайло гледаше да не сме в тежест с изхранването на дружината.

Най-добрите стрелци изпращаше на лов, а други - на риболов, за да пазим домакините от ущърб.

Но това бе само една от грижите му. Главната бе подготовката на бойци, защото едва ли вече друг някой би ги приел в крепостта, както правеше това по-рано нашия предводител.

Ивайло организираше стрелба с лък, упражняваше ги в бой с мечове и в хвърляне на копие. Възрастта нямаше голямо значение. Той приемаше и млади, и мъже на години, стига да са смелчаци.

Пролетта, след Великия пост, съгледвачите на Кънчо надушиха банда нападатели и ни предупредиха.

Ивайло само това чакаше. Командите му, къси и ясни, говореха, колко е мислил за срещата с татарите. Бе предвидел възможностите за победа и разположи войниците си за генерално сражение.

Те се появиха самонадеяни, там където голото пространство преминаваше в гъсталак, сред който лежаха нашите хора. Пред колибите на пастирите, като порта на пътеката, растяха два бука.

Без много да мислят, татарите подкараха конете си между дърветата. Чу се рязко изсвирване и първите конници се натъркаляха на земята, спънати от въжето, препречило пътя им.

Докато неканените гости се огледат, върху им се изсипа рояк стрели, които поваляха живите мишени. Нашите бойци, въоръжени с мечове и брадви, изскочиха с див рев и започна безмилостна сеч.

Никой от ордата не се спаси. Ние имахме ранени, но ни един загинал. Така довчерашните домакини на Ивайло получиха бойното си кръщене.

Въодушевени от победата, те изоставиха свинете и преследваха нашествениците до самия Дунав.

Повечето загинаха в яростните сблъсъци, но умряха достойно, като свободни хора. Малко от тях дочакаха възцаряването на Ивайло и може би, по Божий промисъл, така бе по-добре.

Вместо да благодарят за прогонването на разбойниците, царедворците обявиха Ивайло за бунтовник. А кажат ли за едно куче, че е бясно, то със сигурност ще побеснее…

Месец след като атакувахме татарите, получих тежка рана и лявата ми ръка започна да съхне. Когато се съвзех, Ивайло ме изпроводи да управлявам Овеч.

Изпълнявах тази поръка, докато той не стана цар в Търнов.

Поради многото грижи, едва ли е имал време да си спомни за мен, пък и аз не го подсещах. Оправдах се с общо изнемощяване и предадох крепостта на един от помощниците ми.

Нямах повече сили да въртя меча и да нося ризница. Помолих отец Игнатий, игумен на манастира, да ме вземе при себе си и той ме прие за послушник.

Учих се старателно да пиша, за полза на братята. Пръстите ми привикнаха да стискат перото и виждам, че и то е опасно оръжие, не по-лошо от остър меч.

Слава на Бога, някой Костадин четец бе спомнил за нещастния и велик воин Ивайло, но и аз мога да разкажа за него, за да не изчезне паметта за този смел и честен воин.