Харалампи Харалампиев

Из „Отглеждане на зърното” (1977)

ЗЕМЯ НА ЯРОСТНИ ГНЕЗДА

Земя на слънчева закваса.
Над твойте залези блестя
на Търнов каменната ваза.
Удари времето цвета
на царствените багреници.
Но някъде из пепелта
пътуват слепите войници.
Пътуват в мене и във теб.
Пътуват в сънници горчиви.
Беласица жалее в креп
надгробените мъртви ниви…
И трябва по едно око
в обратностите да се взира…
Горко на всички ни, горко,
ако слепци след нас умират…

ИМАНЕ

Тракия се слави с тежко грозде.
Добруджа - с разгривени жита.
Мойто Средногорие - със кости,
скрити под гърдите на пръстта.
Кости на войводи и комити.
Кости на момичета - звезди.
В гробници подкаменни зарити -
костите ни викат да мъстим.
Да мъстим за всяка капка слънце,
спряна зад решетки и стени.
Всяка педя пръст да преобърнем
в шепата на двете планини.
И като потайни иманяри -
в слепи нощи мълком да вървим.
Люлякови пламъци разгарят
костите на братя и деди…
Тръгвайте, момчета! Да изровим
кост по кост от тая долина.
В нея са ръждясали окови,
но не са горени знамена!

МАМИНАТА РАКЛА

Потайни момини заръки,
залутани в шевици вити.
Безсъниците бързоръки -
пътували в лунати ритли.
Ръкави - везани за обич.
Мънистено небе на пазва.
Не може хубост да се роби.
През три робии се опазва.
Резбованата ракла помни
тлаки до жарени огнища.
Заспивал в писаните стомни
плача на майките - заприщен…
И в късни вечери се буди -
от звук на живи перуники -
през девет жалбени прокуди
плачът на майките ни вика…
Пътува шарената ракла
по сянката на моя спомен.
Дълбоко в нея ме очаква
на детството смеха бездомен.
Босилковата нега мами.
Букетните шевици греят.
И вместо песните на мама -
разсъмналата ракла пее…

РЪКАТА НА УЧИТЕЛЯ

На теб са ти останали длъжници
поетите на всички времена.
От огъня на твоите зеници
са пламвали сърца и знамена.

А ти си все безименен и скромен,
макар че за ръка света държиш.
Не ти е нужен паметник огромен,
ако те има в погледа ни жив…

На теб са ти останали длъжници
поетите на всички времена.
Догаряли са твоите зеници,
на другите дарили светлина.

Затуй наместо паметник гранитен
ти в спомените наши си изгрял.
И всеки помни по един учител -
из стръмното ръката му подал…

ЗВУКОВИ ПРОСТРАНСТВА

Лирична поема

*

За нещо истинско живей!
Прераждането смисъл има,
ако спасиш един Помпей
и възкресяваш Хирошима…

1.
Късо съединение на полюсите -
огнен пояс препасва екватора.
Плющят дъждовете коси
над сгромолясани диктатори.
Мъртво оризово зърно -
заразено с ураний -
бърза да се катурне
от детските длани…
Книжни ластовици над Хирошима
носят ята от усмивки.
Запомни, Вселена, че имаше
една планета от вишни…

2.
Ускорители на електрони.
Ултракъси любовни романи.
Тревата, от бензин отровена,
за постеля не кани.
А трябваше да се подпали
резедавото междуречие.
Вятър свири в хиляда кавали
песента си обречена…
Реката се превива от гняв.
Накълбената кал настъпва.
За да бъде изгрева здрав,
трябва в бистрота да се къпе.
Но преди около нас да оздравее
всяка капка и всеки стрък,
трябва вътре в нас да изгрее
на истината снежния връх.

3.
Над Белмекен - снегопади.
Въздухът кипи от белота.
Електричеството трябва да се изстрада!
Горе
има вакантни
места.
За секачи.
За изкопчии.
За доверчиви и неверници.
Вълчи глутници гладно
вият -
тук
не зимуват безделници.
Желязото взема отпечатък
от пръстите.
Планината ранена кълне.
Верността спи под сватбени пръстени.
А безсъницата вика:
Не!
Не падайте, зачервени клепачи.
Не заспивай!
Не заспивай, зора!
Бялата смърт бърза да ни оплаче.
Опрощават ни грях по грях.
Не!
Разсъмването ще дойде.
Ние му трябваме
живи!
От всичко най-недостойно е
неосъмнал да си отиваш.
Слънцето те е чакало зад короните.
Чакали са те усмивки.
Реката е разтопила бронята
и над ледовете се плисва…
Над Белмекен -
снегопади.
Въздухът слепи от белота.
Светлината трябва да се изстрада.
Горе
има вакантни
места…

4.
В каменоломнята - тимпани.
Тротилен вятър. Взривна прах.
В укритието насъбрани,
аз каменарите видях:
мъже - спокойни като камък -
скалата чупеха на длан.
Такива гости нежелани
с букети не посрещат там…
Фитилът съскаше отчаян,
с език на огнена змия.
И приближаваше се краят
на бираминена земя…
Догаряше цигара люта.
Изригна взривовият глас.
В каменоломнята прочута
при каменарите съм аз.
Че камъкът не се преструва.
Че взривът винаги е взрив.
Лъжата в камъните рухва
в порой от истински искри.

5.
Свирете марш! Марица е наблизо.
Ще трябва всичко да се заглуши!
Смъртта танцува в кръчмата по риза -
да не осъмне никой, никой жив!
Флигорните се давят в надпревара.
Пияни псета ръфат от нощта.
Зорницата - засрамена - изгаря
и пада върху черните листа.
А маршовете шибат дефилето.
Разпукват се скала подир скала.
Препасаните мамини синчета
развеселяват скръбните села…
Свирете, музиканти! Викай, ехо!
Хиляда пъти всичко повтори!
Помнете, мъртви зидове и стрехи,
как с музика усмивка се мори…
Как тъпаните стрелят ненаситно
в лилавата маришка тишина.
Как виковете в пропастта политат
и как се връщат живи имена…

6.
Давид Алваро Сикейрос,
кои са тези мъже,
нарисувани на стената?
Буря вещае всеки жест,
изправен срещу разпятието…
Кои са тези очи -
втренчени заканително.
Уста - която мълчи.
Гръбнак - като въпросителна.
Нощем стенописите оживяваха
в сънищата от бакър.
Червените багри кървяха
над пречупения кръст…
…Сега ослепиха мъжете
с черна чилийска главня.
И на мъртвата стена зейна
рана от затрупана светлина.
Давид Алваро Сикейрос,
къде е оплаквачката Палома,
да коленичи пред стенописите.
Този свят трябва да помни,
че се прераждат убийците…

*

Не сфинксове и пирамиди -
създай от зърното звезда.
От сто вселени да се види
и пак да бъде твоя тя…