Максим Рилски

превод: Иван Давидков

В боя лют, когато се полюшна
Христо Ботев - светлоок войвода,
в боя лют, когато го прекърши
вражеската отоманска сила
и попи кръвта му - огнен пурпур -
в родната земя, безмерно скъпа -
не намериха посред скалите
на врачанския балкан старинен
тялото на младия войвода -
никой никъде не го намери.

Родната земя горчиво плака,
като кукувица, като чайка,
над певеца на народа беден,
над певеца, всичко дал за нея,
за земята-майчица - едничка,
паднал в бой като Хаджи Димитър.

Никой никъде не го намери -
тялото на младия войвода
с обич да положи във земята,
гроб от пръст високо да натрупа -
хората добри да го почитат,
да не гасне неговата слава.

Но намериха рождени братя,
но намериха другари верни
сабята, не в ножница прибрана,
сабята, с която той е сякъл
страшните, султанските тирани,
и която остро е блестяла
във десницата му непокорна.

И остана за дълбока почит,
за поклон, за вековечна слава
сабята на Ботева - нетленна
като неговите чудни песни,
що се пеят вредом из страната -
над морето и сред планините,
из градините и във лозята,
в Казанлъшката долина дивна,
дето пролет розите ухаят,
в София и Пловдив те се пеят,
пеят ги при Плевен и на Шипка
и над Черното море огромно.

Няма тая слава да погине
и в забрава няма да ръждяса
сабята му - златна и безценна,
ножницата в прах не ще сивее,
нито в лиха буря ще изчезнат
тия мъдри и велики песни -
те са във едно сърце огромно -
на свободния народ в сърцето!