ЩАФЕТА

Из „Неизречено на глас” (1987)

Панчо Панчев

ЩАФЕТА

На Боян

Годините обезценяват модите
в очите ми, далекогледи вече.
Завръщам се по-близо до природата.
От суетата бягам по-далече.

И станал съм, или поне си мисля тъй,
по-мъдър, по-спокоен, по-душевен.
Не срещам с гняв или с усмивка вкисната
на глупостта потока всекидневен.

Обзема ме такова равновесие,
че даже почвам да се плаша малко:
животът ми не е ли твърде лесен и
за бившото ми аз не е ли жалко?

Защо захвърлих меча и доспехите?
Достойно ли е моето примирие?
Остава ми единствено утехата,
че вместо мен, синът ми протестира…


ДОПЪЛНЕНИЕ КЪМ МОНОЛОГ

Единствен е днешният ден.
Жестоко единствен за всички -
за слона огромен, за мен,
за малките крехки мушички,
които преди да умрат,
танцуват край полилея.
Танцуват единствен път -
без даже да проумеят,
че своя живот мигновен
напразно са преживели.
Единствен е днешният ден.
И бързо лети. Накъде ли?


ВЯТЪРНИ МЕЛНИЦИ - 1

От Мекленбургската мъгла пред мен
изскочи ненадейно, от засада -
намръщен, черен, страшен великан,
написан сякаш от Сервантес.
Възбуден приближих до великана
и с болка зърнах, че е инвалид.
Годините и дъждовете бяха
изскубнали жестоко, безвъзвратно
на вятърната мелница крилете.
Те бяха й отнели и размаха,
и прелестната същност, във която
съзря врага си рицарят печален.
Не може да я милва вече вятърът,
не може тя да го прегръща ласкаво
и сигурно се пита (с мене заедно) -
защо живее? - вятърната мелница…
Ако реши да я нападне някой,
ще трябва първо да я реставрира
със своето въображение,
за да му стане тя достоен враг.
О, колко мъчно е във наше време
да бъдеш Дон Кихот!


ВЯТЪРНИ МЕЛНИЦИ - 2

Видях и друга мелница - с криле,
но и от нея вееше нерадост.
Напомняше ми юбилей на стара,
отдавна неиграеща актриса.
Напомняше ми гипсова отливка
на неуморен приживе бунтовник.
Грижливи хора - за да я запазят,
я бяха обявили за музей.
И сякаш бяха сложили в музея
самия странстващ рицар Дон Кихот -
възправен гордо, с помрачена памет,
но с най-прозрачните и чисти пориви,
които са се раждали във хората…
Защо изчезваш вече от живота ни,
приятелю печален от Ла Манча,
и се превръщаш в прашен експонат?
Музеите са за ненужни ценности,
а ти си ни необходим все още
и аз те моля - яхвай Росинанта
и се хвърли отново в битки светли!