Николай Николов

По-предната вечер чаках автобуса на спирката на Женския пазар. Знаете го площадчето до павилионите за цветя - то и по видело не изглежда особено опрятно, а сега - хептен.

Едната пейка до скулптурата на Пишльото беше изпълнена от някаква дебеландра и бохчите й, а на другата върху найлон лежаха сурвакнички - хубавки, в народен стил, със заплетени вълма вълна, пуканки и всичко друго, което повелява традицията.

Заради лигавото време търговията не вървеше - ръмежът ту почваше, ту спираше, не знаеш да прибираш ли чадъра, или да го държиш над главата си…

Минувачите рядко поглеждаха към изложената стока. Сбъркан е този декември - без мраз и сняг, заради него вирусите върлуват, а хората се влачат сгърбени, окаляни и мълчаливи, най-много някой да се закашля. Откъде празнично настроение?

И така, дъждинките проблясваха в жълтеникавата светлина на уличните лампи, под тях, докато подгизвах бавно, аз се бях умислил за мои си работи.

Не забелязах откъде се появи фигурата - изникна ненадейно отпред и заломоти неразбрано, но настойчиво.

В отговор направих крачка настрани, за да съхраня дистанцията, и изхъмках дежурното невнятно извинение, семантичният анализ на което може да се представи като: «Манги нема, а Вие се пръждосвайте с добро!». И как го проспах тоя, изненада ме! Навъдиха се много такива - наркомани, бездомници и обикновени лентяи… Просят. Дадеш ли им пари, ще се надрусат, или ще напълнят джоба на тартора на бандата.

И как да постъпиш? Уж са човешки същества, но не върви нито да ги пожалиш, нито да изречеш думица в упрек, че по някаква причина са поели по своя трънлив път извън обществото. Бог да им е на помощ! И на нас най-вече!

А онзи окаяният подскачаше на място. Кинта и петдесет. Посвлекли се джинси, късо яке, навлечено над тъмен пуловер, червеникава брада, качулката скриваше останалата част от слабото лице. До него се спря жена - и явно схвана смисъла на думите му, които аз не чух, защото го привика:

- Ела, какво искаш да ти взема? - Отведе го до пекарната отсреща, откъдето преди малко аз бях купил курабийки. Поклащащият се силует посочи с пръст нещо на витрината. Минувачката плати баничката и му я подаде.

Не бях виждал толкова гладен човек. Той не ядеше, не ръфаше, а буташе с ръце храната в устатата и гълташе. И ми стана срамно.

Не си разбрал какво ти говори човекът - добре, но можеше да го попиташ какво му трябва, нали?! Можеше, но го заобиколи, сякаш е краставо куче. Намерил си на кого да демонстрираш високомерие, глухар!

Такива ми ти работи. Живееш, работиш, въобразяваш си, че си създал ред около себе… И изведъж - бум, случаят те прасва по носа, напомня ти кой си и колко струваш. Гадно е, когато осъзнаеш, че цената ти е пукнат грош.

Послесловът на тази история не трябва да се приема като опит за извинение… Стореното - сторено… Няма как да върнеш времетои да поправиш грешката.

Наскоро в Мрежата прочетох материал за това, че във Франция и Гърция студентите се бунтуват в защита на обществените права, докато младите хора у нас предпочитат пиянството и веселбите.

В коментарите отдолу някакъв анонимник бе споменал, че него тук всичко го устройва и не иска да бъде като лумпените, протестиращи на улицата…

Безумно е да помислиш нещо подобно, камо ли да го изпишеш! Как става така, че се вторачваме в издутите си търбуси и случващото се наоколо престава да ни вълнува?

Не е за хвалене система, в която има бедни и богати, съществуват гета и разделение, срещат се гладни, нелекувани и отритнати!

Всъщност, ние всички сме отритнати. Сами сме си били камшика, предоставяйки цялата власт на тлъстите бандити…

Клечим отстрани и гадаем кой ще се гътне по-скоро - болната държава или болните ние. Какво ти тук празнично настроение в това лигаво време?