Георги Мирчев

РОДОСЛОВИЕ

Детето посяга към хляба, с тънки пръсти бялата пита разчупва жена,
трудната пита, търкулната от сърцето на мъж, стяга
с немидими обръчи стеблото на моя род.
Невидими нишки излизат оттук и отиват далече във бъдното
и зад всяка стои един мъж, жена и съдба.
В миг като този можеш да прозреш всичко
или като пътник, ни чут, ни видян, да изчезнеш между корена и цвета
и да не можеш да оставиш дори сянка, спомен, трохичка.
Ето, детето протяга ръце към хляба с кръглата форма
и всичко това се върти и така се променя, но само в кръга.
Кое ни крепи плътно прилепнали един до друг, един в друг?
Ако се откъснем от него, може би ще изчезнем завинаги.

——————————

МИСЪЛ И ЗЕНИЦА

——————————

НИЩО ПОВЕЧЕ НЯМАМ

На жена ми

Когато отворя очи, най-напред усещам светлината -
благодатна, прозрачна.
Денят е дошъл.
Ти влизаш при мен,
влиза черешата,
птичето,
което от моя хляб кълве.

Когато се вслушам,
дочувам говор и смях отвън и отвътре,
гласът ти се блъска във мен
и търси утеха, съчувствие, място за теб,
за черешата
и птичето,
което прехласнато пее.

Когато протегна ръце,
достигам другия край на деня
и оставам отворен за всичко…
Нищо повече нямам
освен чувство,
че продължава живота…

***
Сега е май, нозете тежки стоят на леки стремена,
в домашен час, в узрели грешки подгъвам глас и колена.

А вятъра отвън не чу ли как вее стреснат и зелен
и слиза страх по тъмни улеи и капе върху теб и мен.

Какво ли утре ще се случи, когато пак се облекчи
денят от походните грешки, нощта от будните очи…

По стръмното дере отсреща се плъзна преходна мечта,
върху бодли на таралежа подскача, подранил, деня.

НАДЕЖДА

Защо съм гол и кой сърцето ми с кураж напълни,
та тръгнах по земята неукрепнал в път далечен…
В прегръдка кой ме взе и слънцето към мен обърна,
изми лицето ми и в някогашни дрехи ме облече…

Върбова свирка си направих и повиках дните
в земята подбалканска между реките Вит и Осъм.
А някъде наблизо мойте братя спяха на открито
и сутрин мравките облизваха мустаците им росни.

Баща ми заора бразда и после ме остави сам и слаб
да къртя сухи буци, в подгизналата пръст да гмечам,
от двете половини на деня да си изкарвам хляба,
макар с едно сърце, по-топло от ръжен напечен.

А в хлътналите хълбоци на дните се притули
страхът и аз да не замръкна с празни ясли.
И стига съм слугувал за хляб и за цървули -
додето съм изправен, все ще търся свойто място.

Когато мисля за това, е все едно, че бъркам във жарава,
изтръпва тялото ми, а душата я измъчват вопли.
И все се питам и не мога да си отговоря - трябва ли
да знам къде нощува слънцето, за да ме стопли…

ОТСЪСТВИЕ

А тишината няма кой да сгази,
защото сме без глас, кога грешиме.
И гарата след влака се опразни,
а ние на перона все стоиме…

Далече ли останах, та не мога
в браздите да посея семе, с косер
да кълцам плевела, да стигна слога -
земята ничия със змийски кости.

Децата са във селската ми възраст,
а кой със ум главите им напълни,
та вместо да играят в нашто бъзе,
все слушат джаз и Моцарт, ходят с дънки.

Жена ми често с поглед ме изгаря,
докато търся как да го избегна,
проскърцва този дом - вършачка стара,
бурмите трябва някой да затегне.

Ще сляза тук, ще нося твойто име,
на вятъра среднощен в шала сгушен.
Земя край Вита, бягството прости ми -
когато легна в теб, ще съм послушен…

ХЛОПКА

Овчиците на детството пасат
там долу във роднинските ливади
и кучето ми беше като брат -
срещу луната лае и ги варди.

Но по баира тръгват светлини,
в които може всичко да се види.
И ето ги момчешките ми дни,
прегърбени от бедност и обиди.

На дядо Коцо белите кози
все още лазят в стръмното ми време
и не една фиданка поразиха,
а все не спират, дявол да ги вземе.

На чичо Ристо бивола върви
и мачка тъмнината непрогледна,
разсъмне ли - потъва в онзи вир,
разплискал часовете ми последни.

На бате Цоло кончето пред мен
тревите гази, мята бяла грива,
от него слиза всеки божи ден
и вечер чак със него си отива.

А хлопка от Ваклушата звъни
в живота ми. Не мога да избягам
от детските неповторими дни,
с които ставам и с които лягам.

СУЛА

Ако го нямаше тютюна, едва ли бих запомнил Сула
с лулата, с пъстрите шалвари, цървули с козина обула.
Ноември, есен, мрачина, без кучето да я усети,
тя влиза в къщи сам-сама, зад нея щракваше резето.

Тютюна мек като душа в чувала слага на калъпи,
задене стъкмения денк, в нощта потъне с леки стъпки…
А утрото пристигне рано, от пушека люти в очите,
добитъка по двора щъка със обоселите копита.

И пак без шум се връща Сула, премръзнала, с ръце подути,
до печката заспи смирена, събудиш ли я, ще се срути.
Среднощ минава и се вдига, подава ми петак изтъркан,
а братята ми и сестрите дълбоко под юргана хъркат.

Какво ме караше да чакам до късно тайната търговка,
съня да ми разсее, кротко да се оплаква и да охка?…
От праг на праг, от село в село внезапно нощем се явеше
и носеше подкрепа малка, доде акцизния си спеше.

Преди я срещнах да се движи едвам-едвам в града, смалена
от самота или от грижи, или от тежестта на денка.
Отидох нещо да й купя - нали ме помнеше все още,
а тя изчезна неусетно като през детските ми нощи.

И оттогава все я търся, но никъде не я намерих,
тя може би е вече мъртва или на прага чужд трепери.
Ако я знаете, за бога, да я открия помогнете,
с поклон аз искам да й върна от нея взетата монета.

НАСЛЕДНИК

Пилето пее рано и рано
пада, ако е в сянка на звяр.
Развиделява, твоята заран -
обич и цвете, стъпки от жар.

И друго нещо… Що не ми рече
да те посрещна с пълен котел.
Синко обичан, отмяна вече,
раснал-пораснал, пъргав и смел.

За това после: а виж какво ли
няма по твоя сутрешен друм:
топло и тихо, а по-надолу
плевел омразен, глупост и ум.

Пълно за пълно, вяра за вяра -
точно е всичко като с кантар.
И пак погледнеш, роса изгаря,
и пак поемеш своя товар.

Първо до глезен и до колене,
после до шия и през глава
деня потъва и мойто време
става по-ниско и от трева.

И ако няма в старо огнище
въгленче скрито - да се предам.
Вятъра нощем ще ме разнищи,
но моя ден е в твоята длан.

***
Какво сега от моя ден да взема,
когато цял изтече в чернозема?

Посягам със едната си ръка,
а някой казва строго - не така,

със двете трябва своя дял да носиш,
ако пролетес си отгледал посев

и в нощите прохладни одъждени
не си заспивал до никое време,

че може плитко коренчето вбито
вода да отнесе и да не стане жито.

Какво аз мога да му дам в замяна,
за да останеме на чисто двама -

освен ръце, които все го търсят,
понякога неуки, друг път къси,

освен очи, които да се взират
и вярната посока да намират,

освен нозе за трудната пътека,
проточена през дъжд и сняг, и жега,

освен едно сърце, което може
все още да се радва и тревожи.

***
Къде си ти, с очи те търся по сила, по сърце и ум
под синева, под сухо върше, под капчица роса, под клюн.

Потъваш някъде, потъваш във друм или във зряла ръж
и твоя ден се мерне в зноя или пък във случаен дъжд.

Вода се лее и във нея е отразен ликът ти благ,
като зората се белее надеждата пред твоя праг.

И все оставаш недоволен, какво те мъчи и гнети,
по дирите ти бърза спомен с протрити лакти и пети…

Върви и надживей страха си и чувството, че се мениш,
върви и достигни сина си, и в него се отново виж.

СТАРИТЕ КЪЩИ

Взрив.
И къщите са на колене.
Прах.
Стъкла поломени звънят в следобеда.
Над пръстта
прекършени клони и ковани балкони стърчат.
Гълъбови гнезда се търкалят в калта
и мирис на здравец се слива с дъха на земя.
Мисли и чувства прокудени скитат наоколо.
Времето изтича през разкривените празни прозорци.
Добрата дума през стените пропукани се промушва,
само болката забравена се мята в разрушените къщи.

ТАТЕ

1.
Трудно се движат нозете, ръцете и мисълта.
И къде се изгубиха всички онези желания, сила и гордост…
Не искайте нищо от него, той е само ехо от минали битки,
всичко остана тук - щастие, хляб, красота.
Сега не е нужно да скърбим, тъжна е само нощта,
спряла на бледите устни с шепот заглъхващ,
докоснала мекия поглед без небе,
прокарала по челото, ръцете и тялото
своята непрогледност и студенина.
Да раздадеш всичко навреме,
даже последния удар на сърцето, сетната усмивка,
единствената глътка живот,
и да тръгнеш без нищо за себе си в оня път вечен…

2.
Тате, къде си?… В залеза крачиш,
стъпка след стъпка - сееш, обаче
сухи и плитки браздите лягат
и все не стига до харман хляба.

Седнеш за малко, хич те не бива,
палиш лулата - деня изстива -
ти го не виждаш. Ореш надясно,
после наляво - тъпчеш на място.

Ето, привърши, но изнемогващ,
пухтиш и пъшкаш, стигнал до слога,
и вече знаеш - до тук. Нагоре
друг във браздите пуснал е корен.

И настървено в пръстта се свличаш,
с ръце я сбираш - как я обичаш…
Поле широко, земя голяма,
но тебе, тате, сега те няма.

3.
Ще седна до тая могилка, която от него остана -
сам, като винаги невидим до мен ще е той…
И колко усилия, колко време ми трябваше
да стигна днес тая пръст, по-мека от восък.

Нататък няма да мина, там е всичко познато -
и горещото пладне, и осила в цървула протрит.
Колесника на лятото трака в очите и гложде
и пари по бузите сухи като плесница на тате.

СВАТБА

Ожениха сестрите. Две плахи булки тръгват надолу
от къщата ни стара към новите места, където
в нагиздените стаи с нощен хлад и спуснати пердета
две дълги ризи чакат да покрият телата им голи.

Пищи кларнета, денят издува бузи, така ще пукне
тъпанчето на мухата, кацнала върху буркан със сладко.
А ние важни, в центъра на всичко, с моя брат
държим ръцете на сестрите, да не ги изгубим.

Хорото се затвори в кръг и там е тате, тръпен,
с потури и калпак от самочерна вълна, купен вчера
за случая, във който е изгубил ум и като лист трепере,
докато над вратите ризите не метнаха. Удари тъпан -

пушка гръмна, мракът се задуши в свойто дъно,
гласът на тишината се развърза, сливова гореща като мляко
дими в бакърени джезвета, струйката й тънка святка
и на сестрите ми моминските години пълни.

И нека се търкалят върху масите пияни хора,
кръвта отприщена да бие в слепоочията на нощта.
Белее се и свети малката ни къща, нашият баща
самотен там стои и с радостни сълзи залива двора.

***
Сянката ме напусна
лека-полека, пълзи нагоре моят ден изстинал.
Близо е върха,
там някъде ще се скъса нишката му пресукана.
И далнината като в бездна ще изчезне,
ще остана в себе си заключен.
Скъсаното ще се мята в мен,
докато краят му се впримчи в нова песен.

——————————

ДО РАМОТО НА ДРУГА ПРОЛЕТ

——————————

***
Спокойното небе потъва между баирите всевечни
и ето, всичко се стопява и става непрогледна вече

и здрачината, из която прехвръкне мисъл и отново
настане мирна вечер, дето ни шум се чува, нито слово.

Достатъчно е да докоснеш ръцете ми със леки пръсти,
за да усетя тая нежност без име, без лице и възраст.

Между гората и дола мигът расте и става трайно
усещането за тревата, за птицата и всичко знайно.

Дъбът до нас превит отколе е, покорен от млади клонки,
листата меки пърхат, сякаш ненужни мисли някой гони.

***
Когато тръгнем без посока до рамото на друга пролет,
небето цяло ще се вдигне нагоре като птичи полет,

че коренчето е оттатък, забодено в пръстта две педи,
и цялата земя гореща през твоето сърце ни гледа.

Аз знам, ще се повтори всичко - грехът и жеста, и гората,
ръцете опнати надолу и на нозете бързината.

И думата ще се обади мига свенлив да разгневи,
и после стъпките ни тихи ще вдигат младите треви.

В стеблото топло сок кипи - в плода се силата му влива,
но само докато пръстта под него диша още жива.

***
Питаш ме къде се губя и къде съм устремен -
в мисъл ясна ли потъвам, или тя потъва в мен,

и защо съм ранобуден в радостен и в тъжен час,
и съня от мен ли бяга, бягам ли от него аз,

и защо ръце протягам, щом е мрачен твоя лик,
обичта ли те напусна, или само туй е миг,

и защо земята цяла се люлее между нас -
аз ли съм жетваря беден, или ти си житен клас,

и защо с лъчи от слънце озаряваш моя ден -
ти ли в себе си ме носиш, или аз те нося в мен…

***
На върха мъглица ли пролази, или с дъх последен вечерта
голите баири ни показа и за миг след туй ги зачерта…

Броди тук човек, а там е звяра, страх до нас се гуши и мълчи,
катеричка в пътя се удари и по ствол полегнал затърчи.

Без посока тръгнахме и ето - вляво пропаст, вдясно - стръмнина,
горе - тъмна бездна и сърцето търси близост с глас и светлина.

Толкова високо ли сме вече, та не чуваме ни шум, ни звук,
може даже вятъра да хванем - долу южен, северен до тук.

Няма кой да ни покаже пътя, в сушина да подслоним глави,
всичко се спотайва и остава в тоя час да се спасим сами.

***
Пак е времето вечерно, цвят зелен и нещо друго -
меки устни, топли стъпки и безръбо ширине.
Ножа ще опре до кокал, но отново ще се върнат
преброените минути върху грива на коне.

Но къде си, но къде си, питат пролетните тръпки,
в отмалелите зеници си почиват след това.
В дол - закана, глътка в извор, под листо мълчи следа,
а напреко и нагоре тишина лежи в тревата.

Нека питат де се губя тези, дето съм им нужен -
дай им здраве, боже мили, и трапеза, и късмет.
Вятър шавне и открехне лъч от светлината мека
и до нас покоя сяда и цветя мълчат отвред.

а над хребета неравен пак се носи твойто име,
по крилата на мушица слиза лека вечерта.
Хората са надалече, зверовете се спотайват
и достига нашта обич хоризонтната черта.

***
Не ще познаем днес местата,
където лятос сме били.
Затрупа сняг дълбок земята
и продължава да вали.

Пътеката дали е жива
до извора, едва спасен
от януарски студ, изстива,
до него спрял, самия ден.

Дори върбата се навежда
да пие изворна вода,
която бавно се изцежда
по краищата на леда.

И погледа от белотата
на този сняг е просълзен.
Живее миналото лято
единствено във теб и мен.

***
Какво е самота, сега ти знаеш,
покълна в тебе тежкото й време.
През ниския й ден измокрен заек
остави страх из тръните да дреме.

Погледай - бързо часовете слизат
на тая пръст в устата ненаситна.
Сезонът е такъв - с пробита риза
от тишина, която в мен е впита.

Сега съм в царството на голи клони,
треви строшени от копита газя,
измокрени минутите ме гонят
и търсят място в сухата ми пазва.

И само там една жена се вглежда
на птиците във пътя хладен
и после коленичи до самия глезен
на верността, която в мене страда.

——————————

ПРИ НОЗЕТЕ НА ДЕНЯ

——————————

ВРЕМЕ

Пътуваме през бялото поле без шум в ушите,
дървета голи тичат срещу нас без сенки, без лица -
през тях се вижда хоризонта гърбав на душите,
които някога ний бяхме взели за слънца.

Дими комин, издърпва кислорода от гърдите
на дом одрипавял с овъглен гредоред.
И тая белота, сестра на нас самите,
изтиква вятър от съседните била напред.

А плодовете скътахме на сухо място, ето -
един от тях сега ни е компас и жътвен знак.
И огъня е тук, и хляба, и часа приветлив,
но нещо все не е на мястото си пак.

Къде съм стъпил?…Твоята ръка уравновесена
стои в пространството между очи, сърце и глас.
Пет пръста се разтварят, размразено
изтича времето от тях и тръгва с нас.

***
Вървим напреко през ливади, през гори, без отдих
приказваме успокоени, нагазили във битието,
над всичко, от което ни болят сърцата и душите.
Стоим и дишаме, и чуваме - толкова е просто.

И най е хубаво, когато слънцето достигне хоризонта.
Жени с мотики слизат до потока хладен,
оставят на брега умората и газят до насита,
запретнали поли, като че ли не вършат нищо.

Небето вече пада ниско до самите им забрадки,
гората става силует и зрее бавно тишината.
Телата им се движат леко, денят затварят в свойте пазви -
вечерта да го открият на мъжете им ръцете тихи.

КОКИЧЕ

Проболо мартенския ден, от красота се дави,
върви към твоя свят зелен пътеката му права.

Само в градината расте и кратко там царува -
докато парашута бял южняка му издува.

Лъчите утринни горят в душата му незрима,
кокичето е божи цвят на вчерашната зима.

Кокичето е светлина, надежда, порив, тайна,
която тръгва от снега до топлината стайна.

И ето, в чашата мълчи предишната му слава -
да радва нечии очи, любов да обещава.

***
Скорци цвърчат в черешата, костилки голи съхнат днес,
където мама сам-сама тъче чеиз за дъщеря ми.
В подгизнали лехи, с игли към слънцето пътува лука.
От този миг, във който от небето се откъсват светли капки,

пълзи вода, с герданчета от пяна бучки пръст се разрушават
и падат като спомен до нозете ми. Цървулите под стряхата
случайно спастрени са, като кокал твърди, с дупки тъмни,
които ме поглеждат с недоверие и болка скрита.

***
Ти не даваш да си идат птиците от твойта къща
не защото е потребна на слуха ти тая песен,
а една човешка болка чуждата вина прегръща.
Във градината е светло, вятър мириса разнесе

на цветята, посадени от душата на невяста.
Вместо плодовете сбрани ти отнасяш в свойта пазва
хлад от тънките издънки, смут от тлеещото място
и една уста прибрана - да не може да приказва.

Утрото е заледено за несигурните стъпки
и съседите са вече зад огради и прозорци,
а от снощи по стените лазят паяци и тръпки,
тръгват в здравото ти тяло, без език е вече двора.

Само влизаш и излизаш през вратата поломена
от лъжа, която друса цялата земя под тебе.
Натоварено е всичко, даже миналото време
се измъква от кьошето, мъркащо и непотребно.

УЧАСТ

Дървото тръгна сутринта
към нов сезон отдалечен,
през три луни от есента -
два разкрача от мен.

Ще се покрие с листи, с цвят -
аршин над моята глава.
Пчелите ще го оплодят,
ще го забравим след това.

Само в градината ми то
ще кърми нежно своя плод,
ще дава младото дърво
на плодовете си живот.

И в празника на есента
ще има най-достоен дял
не само с клони и листа,
а с плод за хората узрял.

***
Вятъра поиска да ме стигне,
слезе ниско
до земята, после снощен заек вдигна,
изподра в къпините лятната си риза
и така, по чужда стръв увлечен,
във дола безпомощен се свлече.

Въздухът опърпан устните ми ближе.
Сини кърпи -
облаците бродят в баирите рижи,
плават в пот очите, мисъл в извор пърха,
глас засяда в гърло, жест във ритъм
се повтаря, тишина и жито.

ОТКРОВЕНИЕ

А мен какво ме караше да тръгна и зарежа
и аз като комшийските момчета свойта нива.
И кончето от сутринта препуска и се ежи,
но вечер потния му гръб стопанката изтрива.

И все се лутах на деня из празните кьошета,
и дирих де да съблека конопената риза.
В гласа на книгите, в слуха на другите поети
жетварският ми ден безшумно се изниза.

Но както казваше баща ми - разгърни и стъпяй -
и аз разгръщах, но това бе мястото на други.
Омръзна ми в следобедните часове да скърпям
лъжи, с които да съм чист пред моята съпруга.

Мълчеше виното, мълчеше хляба, а децата
растяха настрани от мен, от другите признати.
И ако в този обед има нещо на софрата,
ще кажете навярно пак - дължим го на жена ти.

***
Безмълвието се простира
между реката и рида -
нагоре ниви, там пастири,
а в ниското дими града.

И под скъсените ми крачки
расте земята и мълчи,
когато я отхапе здрача
от изморените очи.

Пусни ме да се върна в къщи,
поле с герани и небе,
сърцето ми се преобръща,
когато се разделям с теб.

Душата ми така се стяга,
че пука мъжката ми гръд,
и моя ден покорен ляга
в изгубения селски път.

АВГУСТ

Бяло изворче извива тънка песен като звън
и зелено, и красиво - истина, или е сън?

Мойто ехо се обажда между въздух и вода,
нещо хубаво се ражда - тишина и свобода.

Нямам конче, да обходя с него цялата земя,
и отново да се върна при нозете на деня,

дето пъдпъдък, изплашен от гласа ми, се е спрял.
Аз не съм ни лош, ни страшен, но съм като пощурял

от дъха на хляба, който между дланите тежи.
И орел край мен се вие, и пчела край мен кръжи…

ПОМЕН

Нивата е побеляла, семето е дало семе…
Равнина, в която никне силата на друго време.

Бързоръки, с гола съвест слизат делници, събират
съчките за огън, който старци слепи ще подирят.

Идва вечер бяла, бяла, докато назад се върнат
в домовете, дето чакат внуците да ги прегърнат.

А небето кой избърса над протегнатите клони?
Капе студ и вятър леден белите звезди отрони.

Пръст от мъка вкоравена, сбръчкани лица, камбана,
тишина непоносима от земята изкопана.

Циганка с котле се мерне край нечакания помен
и така човекът вече е един безмълвен спомен…

ЗИМА

Безветрие, по сутрешна пъртина
минава стар човек, във шуба сгушен.
И вече се познава по комина -
където диша някой, пуши, пуши.

Мучи добичето, че май е време
за водопой, в гераните отвесни
дими водата. Хубаво е денем,
кога народа се раздвижи весел.

Хрус, хрус под стъпките се чува
и въздухът звъни най-чист, където
е минала жена, която буди
с походката си лека духовете.

***
Отиде си така от нас. Над вечния покой
говорим мъжки, не шептим, не коленичиме дори.
Гори пръстта от юлски пек, а тук изчезва той
от светлината, от света, от хората добри.

Не охка никой, не шуми дори гласа узрял
на дребничката му жена с галоши, с чер елек -
остана в ниското след нас да жъне своя дял,
сама да постои за миг до скъпия човек.

А вън тревите в друга възраст повдигат рамене,
небето ръси над нас, пчелите се прибират,
в елията със букаи пасат невпрягани коне,
подкараха към селото стадата си пастири.

И всичко е като преди, но трябва да признаем -
той няма да се върне тук и в собствената къща
от сливовата да отпие, с лулата да се бави,
докато неговата челяд от работа се връща.