ВАСИЛ ЛЕВСКИ: „ПРЕДИ ДА ВСТЪПЯ В ДЕЛОТО, АЗ ПРЕДАДОХ ДУШАТА СИ НА БОГА”

Лияна Фероли

Левски е човек на действието преди всичко. Той няма думи, които да не са дела. За него делото е над всичко и нищо, направено в негово име, не е излишно. В негово име всичко трябва да се заложи. Дори всяко имане трябва да бъде откуп за Отечеството.

Той е за всенародно въстание, но кръвопролитията не са му по сърце. Чувствителното му и състрадателно сърце се отвращавало от жестокостите. Казвал, че дори и ръката с меча трябва да се направлява с акъл. Най-подходящият начин за промяна за него е просветата, залагал е много и на театъра.

Но двигателят на неговите пориви за свобода е любовта му към ближния, към измъчения му народ. Тя е била формирана като мироглед с твърдата му, чиста, безкористна, саможертвена вяра в Бога, която се изявява във всички сфери на обществения, нравствения и личния живот.

Разбирал е обета да служи на Бога като служение на своя народ, дори извън стените на храма и манастира. Защото считал свободата за най-висше благо, дарено ни от Бога, което трябва да се отстоява.

Осъзнавал е революционната борба не само като допускане от християнската съвест, но и като нейна повеля, когато няма друг начин да се прояви истинска обич и истинско служение на ближните.

Неговата любов не е утопична, а действена, целенасочена. Проявява я към бедните вдовици, подпомага ги с комитетски пари, също и към друговерците, като им казва в прокламации на турски език сред родопското население, че в свободна България ще има място за всички.

Изразява любовта си и в състрадание към враговете си. Като знаменосец в четата на Панайот Хитов /1867 г./ проявил толкова голямо състрадание и жалостивост към убитите врагове - наемници /поляци/, задето били така жестоко подведени и заблудени, че плакал за тях.

Тодор Влайков описва в спомените си, че Левски често бил обхванат от мистичен дух. Затова 22-годишният бъдещ апостол на свободата /след 6-годишно монашеско послушание/, започва своето служение на народа си, най-напред с молитви пред Бога като иеродякон Игнатий.

По-късно, дори и като революционер, при своите обиколки из страната, той не пропускал възможността да участва в църковните богослужения като дякон или само като църковен певец.

Ангелогласното му църковно пеене също събуждало вдъхновение и копнеж за свобода. Участвал като дякон и при отслужването на Св. Литургия в мъглижкия манастир “Св. Николай”. Помагал като псалт и при извършването на водосвети по домовете на миряните в Софийско.

И като революционер-бунтовник е приемал насъщната духовна храна за вярващия - освещаващата благодат на Св. Дух, в Тайнствата Изповед и Св. Причастие. А в Троянския манастир изгражда от монасите революционен комитет, начело с игумена - архм. Макарий.

Наред с организирането и подготовката на въоръжена борба чрез народно въстание, той продължава да се моли на Бога за успех на своето и народното дело.

На предната корица от вътрешната страна, с калиграфски букви в неговия бележник - дневник, който винаги носил със себе си, бил изписан тропара /молитва/ на Св. св. Кирил и Методий, в който богомъдрите ни учители са молени да се застъпят за всички славянски народи, за да се умиротворят, утвърдят в православието и единомислието, в душеспасението.

Затова и след като на 19 април 1864 г., втория ден на Пасха, след църковната служба, на Алтън чаир, над Карлово, отрязва дългата си монашеска коса, неговото свещенослужение продължава, защото то има повече измерения.

В революционната си дейност Левски е разчитал много за помощ на духовенството, вярвайки, че революционната борба не е само за национална, но и за духовна, културна, религиозна свобода и затова е благословена от Бога.

Вярвал, че любовта към ближния трябва да се прояви на дело и да се извоюва. Затова образуването на революционните комитети в страната е ставало или с участието, или с присъствието на духовници.

Местният свещеник винаги бил или председател, или член на революционния комитет. А узаконяването му се запечатвало с произнасяна гласно клетва, с молитва и водосвет, извършени пред Бога и Отечеството.

В духовниците той виждал свои верни събратя, служители на народа, защото с предаността си към Бога те служат и за благото на ближния си.

Затова Левски най-напред посвещавал в революционното дело енорийските свещеници, монаси, игумени на манастири, монахини, после даскалите и тогава всички други родолюбиви българи.

Прилагал християнските ценности и в революционните дела. Прилагал съборното решение при народните дела с пословичните за него братолюбие, безкористност, скромност, честност, пестеливост. Отчитал в неговия “Бележник” подробно всеки най-дребен разход.

Негови съратници и верни другари били предимно духовници. До самия си край остава духовник, но и революционер. Доказва го с думите си: „Преди да встъпя в делото, аз предадох душата си на Бога”.

Както и с последните си думи пред изповядващия го и причестяващ пред бесилото свещеник Тодор Митов, като иска да го поменува като дякон Игнатий.