ЛЯТНО УТРО В СЛИВЕН

Йордан Янков

Из „Юни” (1976)

В памет на мама

ЛЯТНО УТРО В СЛИВЕН

Да усетиш стените и хладния звън
на дърветата.
Да бъде всичко
много просто - от синьо до бяло, - извън
тези багри да няма нищо.

И да минеш, опипвайки със очи
даже камъка непотребен…
Разтопеният въздух
да зазвучи
като ручей около тебе.

Край стените, които все още спят,
да вървиш, да си мислиш нещо…
А внезапното утро
и този път
както винаги да те посрещне

с куп врабци в още хладните клони, с бял
слънчев кръг между два комина
и със син автобус,
много дълго спал
на липата в сянката синя.

И с прозорци отворени… От двете страни
ти да видиш как стават тихо
изпод топли завивки
топли жени
и на слънцето се усмихват

Как се решат. И сребърна светлина
как по тъмни коси си стича,
как потъва и погледът
след една
лъкатушна следа на птиче.


ДОМ

Ще си имаме дом. Ти не вярваш ли? Аз ти го казвам
Щом на тебе го казвам, то значи - ще бъде… Напролет
ще разтваряме всички врати и прозорци -
да влязат
ветровете, които играят в треви и тополи.

Представи си течащият въздух как бързо измива
от портретите в рамка
студената зимна гримаса…
Представи си… Но ти ме разбираш. И виждам щастлива
и прозрачна усмивка в очите ти - виждам я ясно.

Впрочем, нашият дом със тераса ще гледа направо
в планина,
по която ще слиза голямото време -
януари, април и декември… И пак януари…
Но усмивката, моля те, даже в съня си не снемай.

Нека тя да трепти на лицето ти. Тя е зората.
Всичко почва от нея…
Домът ни ще стъпи на стара
и корава земя, по която вървим… а нататък -
януари, април и декември… И пак януари…


МАРТ НА ГАРА ТУЛОВО

Тази топлина над гара Тулово,
тази подранила топлина
ляга
между ореха обрулен
и кафявожълтата стена.

Сенките на гаровите стълбове
вече зеленеят -
при това
зеленее и отвъд, на хълма,
ненадейна мартенска трева.

Ти минаваш бавно по перона
с тежка дреха…
Вчера зима бе,
днес над потъмнелите вагони
се попуква сивото небе.

И потича синьо… Ти усещаш,
впрочем -
предусещаш топлина.
Непознат перонът те посрещна
и ще те изпрати непознат.

Ще те вземе влакът. Ще си спомниш,
че внезапен
и единствен бе
март над потъмнелите вагони
с онова попукано небе.


РАВНИНА

Няма хълмове. Въздухът не тече,
а лежи утаен върху пътя.
Тича
по горещата пепел едно момче
и от сухия храст се обажда птиче.

Всичко друго стои неподвижно. Два
електрически стълба преди завоя,
бяла къща с ограда,
а след това -
ниска нива, която ври във зноя.

И небе… Не, небето го няма. То
е изпито от жегата… Сега разбирам
топлината защо тежи
и защо
двата стълба на стълбове се подпират.

Аз забравих за себе си… Аз съм тук -
като част от пейзажа стоя неподвижен.
Виждам пътя,
два стълба един срещу друг,
и затичано босо момченце виждам…


МЕРДЖАН

Във тревите издухани съска внезапен вятър.
И стената - суха и сива - мълчи до тях.
Дядо Петър върви през двора. И вятъра мята
край нозете му тежки
последния летен прах.

Дядо Петър минава двора. И бавно отваря
остарялата пътна врата.
Прави крачка напред,
след това, също бавно, отвън с резето затваря
и помъква нозете си тежки край живия плет.

Дъщеря му - бездетна вдовица - обича цветята.
Край зида е разцъфнал мерджан -
жълт и охрочервен.
„Мило цвете е - казва, - така си цъфти и през лятото,
и на есен, и зиме с неугасващи цветове.”

Дядо Петър по цял ден е длъжен да пази цветята
от съседски деца и от младата руса жена -
продавачка в отсрещния „Плод-зеленчук”,
която
всяка сутрин нарочно минава от тази страна

и бере от мерджана. А после нарежда букети
във буркани по целия стар магазин…
„Това
разкрасява труда” - мъдро казва след туй дядо Петър.
„Дъщеря ми все пак да не знае…” И клати глава.

И помъква обратно нозете си тежки. Отваря,
прави крачка, затваря.
И пак със вървеж разлюлян
тръгва бавно през двора, където гори… недогаря
оня пролетно-летен и есенно-зимен мерджан.


ПОСВЕЩЕНИЕ

Особено сега, когато дворът
мълчи, затиснат от студа, когато
отвън по тротоара
бързат хора
със вдигнати яки. Когато чакат

дърветата, забити във мъглата -
да дойде вятър и да ги раздуха;
когато идва зимата,
когато
небето е опънато и сухо.

Особено сега… ще трябва умно
и плавно да живеем.
И да знаем
цената на единствените думи,
които ще ни топлят чак до края…

Ще трябва да живеем много дълго.
Ще трябва да живее дядо Петър,
за да изпълва
със покой и мъдрост
очите ни… И много километри

ще трябва да вървим със свои стъпки.
Ще трябва да запомним гласовете
на майките си…
Мартенските пъпки
ще трябва във очите ни да светят.

Особено сега ще трябва пълни
и верни да са крачките,
когато
се вижда вече билото на хълма…
Особено сега - почти в средата…


СЕЗОН

Пак есен… Сив облак се спира над двора. И там си остава.
По-бавно върви дядо Петър. По плочника влага пълзи.
В лозницата, топла до вчера,
прозрачна мъгла застоява.
И вятър студен се изнизва край ниския каменен зид.

Хазяйката вече изстъргва калта от обувките… Явно
е ходила нейде към края
на този крайградски квартал.
А ти с два юмрука подпираш глава… И навярно отдавна
не си се заглеждал тъй дълго на слънцето в залеза бял.

Варосва се слънцето вече. Белее… И теб ти се струва,
че в този момент хладината от него на струйки тече.
И твоите мисли полека
към дългото лято пътуват -
назад и назад… Ти си вече едно остаряло момче.

Ония момиченца, дето до вчера край двора играха,
са вече девойки… И ето - поглеждат към тебе със свян.
И ти ги поглеждаш, но някак
съвсем непривично и плахо,
защото безкрайно отдавна за тях си безкрайно голям.

Варосва се слънцето вече. И сребърни струйки потичат
над твоите вежди и клепки
по стар ненаписан закон.
Какво да се прави? Ще свиеш юмруци - дано да заключиш
завинаги в своите длани частици от оня сезон…


ЖЪЛТИТЕ КЪЩИ НА ЖЕЛЕЗНИЧАРИТЕ

Между салкъмите се провиждат
жълти стени.
И край тях трепти
топъл следобеден въздух - нищо
друго навярно не виждаш ти.

Всичко останало тихо идва
в твоята будна представа.
Звъни
суха трева под обувките и до
тебе насядват млади жени.

Те разговарят за свои грижи:
влакове ранни… мъже… деца…
Виждаш очите им
и не виждаш
вече смалените им лица.

Между салкъмите - малка пътека,
пясък, стени и пране на тел…
Колко оставил е
тук човека,
колко обратно оттук е взел?

Все едно… Слушат жените тихо
тракане в летния полумрак…
Може би първата им
усмивка
идва с последния днешен влак.


ДЪЛЪГ ДЕН

Дълъг ден… От кога ти започна да мислиш за времето?
Знай, не е на добро. Трябва времето да се живее.
Много често вървим към дома си с теб
уморени -
не съвсем… и все пак… Ти причината знаеш къде е.

Но мълчиш. Не говоря и аз. Има нещо жестоко
в тези прости неща,
оживели във минало време.
Бяха зими, които преграждаха пътя с дълбоки
преспи сняг. И снегът ни опиваше… Минало време…

Днес денят ти е дълъг… И ти си се полуизлегнал
на леглото,
в което умората се утаява.
И все пак не изчезва умората… Кратък и бегъл
е сънят… Дъщеря ти скъсения сън продължава.

А ти ставаш. И тръгваш през времето - крачка по крачка.
Колко има зад теб
и пред теб колко още остава?
Но спестявай си, моля те, тази жестока задача.
Приближиш ли едно, знай - от друго се отдалечаваш.

И все пак няма връщане - крачка по крачка - нататък.
Ще вървиш, ще се спъваш. И пак ще вървиш… Чак до края.
Дълъг ден,
който значи умора голяма и сладка.
Впрочем, нейния вкус ти единствен ще трябва да знаеш…


СЛЪНЦЕ НАД ЖЕРАВНА

То не се вижда… От тук се виждат
жълти петна по зида отсреща.
Топлите сенки
на златнорижи
дюли трептят по пръстта гореща.

Ранно следобедно слънце… Може
тук да остане човек,
да гледа
как край оградата се разхожда
някакъв кон дългокрак и едър.

Все още има коне с каруци,
звънки петли
и кокоши кикот.
Кратки и меки са всички звуци.
Никой не бърза, не тича никой.

Топлият въздух люлее топли
люлки под стари златни дървета.
Дървени вратници
късо хлопат,
косо следобедно слънце свети.

Слънце над Жеравна… То се стича
по керемидени
вити стрехи.
Жеравна - лъх от крило на птиче.
Жеравна - жеравно топло ехо.


ЕСЕННИ ОБЛАЦИ

А погледът ще тръгне по-нататък
край жълтите тополи. И ще стигне
до хълма,
който заедно с реката
затваря хоризонта. Ще се вдигат

над всичко тънки облаци, които
ще ти създават
чувство за безкрайност…
Но ти ще спреш пред къщата със трите
прозореца и трите хладни стаи.

А по-нататък всичко ще изплува
от тежките води
на паметта ти.
Познати скърцащи врати ще чуваш
и бавен ек от бавни мъжки стъпки.

Ще бъдат мои стъпките… Леглото
ще те извика да го стоплиш,
също
и то на своя ред ще те затопли.
И чак тогава ще усетиш всъщност,

че си в дома… В прозореца на стаята
два облака прозрачни
ще се лутат.
И ще събуждат чувство за безкрайност…
Но ти ще бъдеш тук… Макар и утре.


НАЙ-ВИСОКИЯТ ЕТАЖ НА ХОТЕЛА

Ще събуем обувки. И нозете ни ще въздъхнат.
Ще поставим обувките в ъгъла с муцунки към стената.
Първа ти ще отвориш прозореца
и ще те лъхне
най-високият въздух в този град, най-прозрачният вятър.

След това неусетно ще видя как на малката маса
слагаш розова пудра и гребен -
начало на твоето
непресторено женско присъствие. Звънък и ласкав,
този гребен ще пее в косите ти, тежки и знойни.

Огледалото ще те възвърне към хубостта ти.
Всъщност - лека умора от пътя, която ще снемеш
от раменете си заедно с връхната дреха.
И смътна
непредвидена тръпка ще тръгне от тебе към мене…

На прозореца вдясно ще има море. А наляво -
планина. И небе - като синя напълнена чаша.
Без да искаме,
нашите нежности ще населяват
всяко кътче от стаята… чужда… Но в този миг наша.

Много хора са идвали тук. Тук сме с тебе и ние.
Ще починем, ще тръгнем… Хотел.
Но стените запазват
два прозореца вляво и вдясно - покой и стихия…
По-нататък е друго, което без думи се казва.


НАЧАЛО

Ще те открия накрая -
във дъното на уличка,
където
едноетажни къщи се изправят
все още държаливи. И небето

ще дойде ниско върху тях, тъй както
го виждаш ти -
варосано и топло.
Варосана ще бъде и стената,
която ще издигнеш на платното.

И плочник, от годините напукан,
два реда
бяло-сивкави дувари,
опрели рамене един до други -
да се крепят през дългата си старост.

И ти… Аз знаех - тук ще те открия.
Към нашето начало ти си тръгнал.
Отнема ни го времето,
но ние
ще трябва да го пазим още дълго…

В картината ти сигурно ще чуя
гласа на мама, който ме изпрати…
От погледа
към чувството пътувай -
до своето начало… И обратно.


КАРНОБАТСКО ШОСЕ

Съвсем във времето, съвсем…
Запомних
сухи слънчогледи.
И карнобатското шосе,
което бавно ни поведе

през равнината. Беше бял
и топъл хоризонтът.
Виждах
запален въздух, затрептял
върху опърлени стърнища.

Съвсем във времето… Сега
е трудно
друго да си спомня.
Ах, да - в едната си ръка
аз носех малка пъстра стомна.

От мама… Тя ми каза: - Чак
до Карнобат… Не е тъй близко! -
След всяка стъпка
чувах как
водата в стомната се плиска.

А карнобатското шосе
бе дълго -
много детски стъпки.
Съвсем във времето, съвсем…
Съвсем в началото на пътя.


ТОПЪЛ ДЪЖД В КРАЯ НА ЗИМАТА

И първото усещане за влага
ще ме събуди.
Може би ще бъде
среднощ. И над градината ще бягат
лилави облаци - като подпъдени.

Ще стана много тихо - да не чуе
във тъмнината мама.
Пред вратата
едни големи чехли ще обуя,
изрязани от ботите на тати.

И до стената ще застана. С пукот
внезапен дъжд по плочите ще стъпва -
и в клоните на крушата
ще чука,
за да събуди пролетните пъпки.

Водата под капчука ще извие
протяжен звън.
И ще напръска ситно
големите ми чехли и ония
петна от сняг, под стряхата прикрити.

Не знам дали ще й се стори топъл -
но крушата в дъжда ще се окъпе,
защото няма вятър
и защото
в такава нощ дърветата напъпват…


ЖАРАВА

Малко неща се променят… Така е хубаво.
Губиш земята под себе си с много промени.
Вярвай в живота на птицата.
Тя се изгубва
някъде… кой знае… Може би в тебе и в мене.

Тя се изгубва. Но не умира. Това е
старата истина: полетът да си остава
даже отвъд крилете,
отвъд безкрая…
Всъщност, безкрая сме ние. И в нас продължава

пътят невидим на птицата… В мен продължава
твоята жива усмивка от първата вечер.
Вчера бе огън,
утре ще бъде жарава -
който върви по жарава, стига далече.

Може да стъпиш на пепел… Но съхранявай
всичко, което по пътя ти
не се променя.
Нищо, че свършва жаравата. Тя преминава
някъде… кой знае… Може би в тебе и в мене.


ПОНЕДЕЛНИК

И сме щастливи, че ни чака работа.
Щастлива си, че съм до теб…
Това е
мигът, във който непременно трябва
да си припомниш малката ни стая,

леглото и мълчанието… Даже
и моята умора, на която
ти се облягаш.
Искам да ти кажа…
Не трябва. Всички думи са познати.

И теб те чака работа… Разбирам.
Ще седнеш на бюро. Ще се замислиш.
Но в теб дълбоко
думи ще извират -
и точният им глас ще премълчиш ли?

Едва ли… През април се съмва рано.
И всяко утро значи нова дата.
Сега е понеделник…
Младостта ни
ще продължи все пак… Благодаря ти.