НАЙ-ЧОВЕШКОТО

Стоян Каролев

Из „Есенни макове” (1994)

——————————

НАЙ-ЧОВЕШКОТО

——————————

ПЕПЕРУДАТА

Пеперуда, пеперуда над морето -
все навътре и навътре тя лети:
нещо тегли я нататък в ширинето,
с нещо мамят я заспалите вълни.

И ветрецът леко къдри й крилата;
слънцето със злато ги краси.
Пеперуда, пеперуда в далнината
между бездни упоено се върти.

А морето се събужда, чайки гракат
и от някъде стаено дебне мрак.
Тя се носи пак нататък, пак нататък…
Но назад не ще се върне пак.

септември 1975 г.


ОБИЧАМ ГОРДИТЕ ТОПОЛИ

Обичам гордите тополи,
нагоре устремили стволи.

Във небесата все заничат
и никога не коленичат.

Зла сприя може да превие,
да скърши нежните им върше
и да окърши бели клони.

Но - във зелено или голи -
не клюмват голите тополи.

И ако вихър ураганен
върху им смъртно се стовари,
те падат прави.

март 1982 г.


КРАЙ ЕЗЕРОТО

В езерото - като в приказка - виси
свят над небосклони повалени.
Там върби разплели са коси
и във тях са месеца оплели.

И към този свят с дълбоки висоти
падат мълнии безмълвно-черни:
лястовици го докосват само и
пак изчезват в сенките вечерни.

После все тъй с бързината на стрела
идат откъм храстите лескови:
сякаш във водата ще се гмурнат те, ала
гмурват се във сенките отново.

И отново връщат се, летят, летят
над това вълшебно огледало;
като смаяни се стрелкат и въртят
в някакви светлеещи спирали.

1982 г., Старозагорски бани


ВЕЧЕР

Какво безмълвие, какъв покой!
Не трепва лист, не пърха птица,
по езерото - ни чертица,
край пътя - строги кипариси
като застинал траурен конвой…

Любувай се сега на тази хубост:
нали бленуваш все
за красота, в която всичко грубо
стопява се…

Но след минута само самота
над тебе мълчаливо ляга:
не е ли призрачна такава красота,
не е ли тя на нищото пред прага?

И на око изцъклено, втвърдено
напомня тя сега притихналото езеро.
И вечерта е също много странна:
детайл, останал от епоха ранна
във драмата на времето.

И ще ти се зашуми в горите,
да духне вятър, да затрептят брезите,
светкавица да блесне,
гръм да тресне -
да се разтурят
мъртвите контури…

септември 1983 г., Старозагорски бани


КОКИЧЕ

Сълза застинала на зимата,
звънче на идващата пролет
и първа радост за годината -
кокиче, звънко бяло цвете!
Като усмивка на момиче -
в очите му свенливо светли -
загадъчна е твойта нежност,
таинствена е твойта сила:
ти никнеш в мразовита почва,
цъфтиш под излиняло слънце,
затрупа ли те сняг внезапен,
под ледена покривка спиш си;
стопи ли се, все тъй си весело -
кокиче, първо цвете.

февруари 1984 г.


ПЕПЕРУДИ

На моето детинство пеперудите! -
крила от синева, от слънчеви петна,
летящи разноцветни перуники…
Как тичах омагьосан подир тях,
предвкусвайки блаженството да имам
хвъркатата им хубост във ръка.

Но винаги - по пръстите полепнал -
оставаше у мен прашеца само…

май 1985 г., Варна


ПЕЙЗАЖ

Гарвани черни във здрачна мъгла -
хвръкнали вкупом жалейки.
Гарвани с траурно тежки крила
кацат по голите вейки.

После с приведени древни гкави
дремят в пророчества тъмни.
Гарвани вещи, гракнете дали
някога тук ще се съмне…

март 1989 г.


СЛАВЕЙ НА ОТКРИТО

Дърво изсъхнало и празно е околовръст -
нима високо там си ти, певецо плах!
Нали се криеш ниско все, в шумака гъст!
Нали от всеки поглед те е страх!

А ето, че сега за стъпките си глух:
звънливо пееш си на голото дърво,
и виждаш се отвред ти върху клона сух.
Какво възпяваш днес, какво?…

май 1989 г., Варна


ПЪТИЩА, ПЪТИЩА…

Безмерна равнина до небосклони сини
и бели пътища в далечините чезнещи -
да тръгна всеки ме зове.

И тръгвах, цял живот вървях,
напред ме мамеха красиви хоризонти -
далечни винаги: не стигах никъде…
Но пак, но пак поемах
по пътища без край.

Къде зовеш ме ти, съдба?

ноември 1989 г.


СВЕТУЛКИТЕ

Ти често спомняш си сега
как в детските си юнски вечери
подир светулките увлечен тичаше;
като звездици, хвръкнали из приказка,
те блеснат, но угасват бързо
и пак примамливо проблеснат -
на криволици тук и там, -
а ти - подире им.

И после цял живот към светлини,
от разума запалени, стремеше се.
Но те през пропасти те водеха,
със тишина стаена като звяр,
през ветровити стръмнини озъбени.
От вихри брулен, разранен от зъбери,
достигаше върха - и пуст, и тъмен…
Едва съвзел се, тръгваше, помамен
от ново блеснало напред светило.

И все тъй - до сегашния предел;
оназ заря, която мами те сега -
във тебе и така далече -
от ада е навярно вече.

декември 1989 г.


КИПАРИСИ

След бурята нощес застлан е двора
със пластове листа от круши и чинари.
По туй червено езеро навред
са клонки-кости разпиляни.
Обрулени, окършени са дървесата
от злия ноемврийски вятър.
Само
високите и стройни кипариси
непроменени си остават.

Все тъй зелени, с устременост строга
във небесата погледи са впили;
за земното си битие те черпят сили
от своята обреченост на Бога.

декември 1989 г., Хисар

——————————

ПРЕЖИВЯВАНИЯ В ЦВЕТНО

——————————

МИНЗУХАРИ

На Пенчо Данчев

Минзухари, минзухари на полянката!
Пламъчета цветни из тревата
пръснала е пролетта игрива.

Спри, приятелю, красива е!

Утре може би ще падне сняг отново
или буря ще ги угаси.
Спри, че може би щастлив ще си
само миг през тази пролет.

Бъдещето - призрак прашен,
вятър,
който във сърцата ни шуми.
Минзухари, минзухари из тревата!
Спри, вземи мига, прятелю -

него само имаш ти!

март 1970 г.


ХЪЛМОВЕ

Хълмове с топли извивки,
с топли от слънце колене!
Вие ме мълком извикахте
в своите пазви зелени.

Скитам край цветни долчини
и по полята стаени,
дето се смее игличина
сред теменуги смирени.

Някъде, хей надалече
нечий глас нещо вещае:
туй е гласът кукувичи,
който ми пътя чертае.

Пролетно ясно и кобно
той ми години отрежда.
А аз го слушам спокойно:
нямам големи надежди.

Но ми е драго, че вие сте
вечни и вечно красиви.
Хълмове, с хълбоци кичести,
искам сред вас да почивам.

април 1981 г., Старозагорски бани


ПРОЛЕТНА ИМПРЕСИЯ

В тъмна, хладна меланхолия
кипариси край басейна.
А сред тях - една магнолия:
разцъфтяла, цяла грейнала.

Отразяват черни станове
във водата кипарисите,
и там доли много явно те
на калугери приличат ми.

Щом полъхне вятър пролетен,
разлюляват те расата си,
а разтърсва пък косата си
хубавицата магнолия.

През фонтановите пръски
върху строгите им образи,
наклонявайки се, тръска тя
цветове греховно-розови…

май 1982 г., Стара Загора (Аязмото)


ЩЕ ЛУМНАТ ТЕ…

През късния април сред взрив на цветове -
тъй черна, сякаш е вдървена мъка -
акацията стара спи.
Минаващите смятат я за мъртва.
Но подир някой ден ще ахнат омагьосани
от бялото ухание
из черните й клонки рукнало.

Не си отивай! Моята душа
не е удавена в чернилото на мъката.
Ако се вслушаш по-дълбоко в нея,
ще чуеш шепота на бъдещи лъчи.
Ще лумнат скоро те в акациево бяло -
цвета на моето същинско Аз.

май 1986 г., Варна


ПРИВЕЧЕР

Зад лавъра висок - във бяло цъфнал храст:
при всеки порив нов на вятъра се мерне;
привижда ми се ту ръка във бял ръкав,
ту - крак във бяло пак внезапно се протегне.
А дъхавия здрач на пролтната вечер
сгъстява се, тъмней и ето, ето вече
зад лавъра люлян към мен пристъпя меко
жена с изящен стан и дълга, дълга лека
одежда бяла като сняг -
цвета на любовта… и оня бряг.

май 1987 г., Варна


ПРОЛЕТ КРАЙ ЧЕРНО МОРЕ

Славеи, славеи, влюбени славеи
в мрежа от трели оплели
всеки шумак.

Славеи будни през нощи Орфееви
в древни напеви люлеят
древния бряг.

май 1989 г., Варна


ПРЕЖИВЯВАНЕ В СИНЬО И ЗЕЛЕНО

Бледосиньо небе в бледосиньо море неусетно прелива:
небесата са слезли… Текат, и текат към зеления бряг
и към твоя прозорец в тая пролетна привечер влажна
и заливат, забулват градината в синкаво-сребърен здрач.
Като в някакво тайнство библейско
- тишина, тишина, тишина;
затаени дървета и храсти очертават се скулптурно;
неподвижни и неми, без полъх на вятър,
без глас и на птица;
но стопяват се бавно, потъват в придошлото небе.

Е, блаженствай сега, нали все във небето се вглеждаше,
нали синьото, нежното, вечното хиляди дни
те е мамило -
тази вечер дошло е само… Приеми го,
гмурни се щастливо!
А ти уж си честит, а усещаш и тръпки на смут…

И внезапно преместваш очи по-насам -
към зеленото, земното,
с изненада разбрал, че по-свидно сега ти е то.

юни 1989 г., Варна


ОДА ЗА БЕЛИЯ ЦВЯТ

Със бял цвят е белязано началото -
кокичето и цъфналите дървеса.
И края пак - слана по оголялото
поле и строги снежни чудеса…

юни 1989 г., Варна


САМИЧКО ЦВЕТЕ

Едничко цвете на скалата горе,
в пукнатина - върху трошица пръст.
Но устояло пак на вятър и порои,
сред остри камъни околовръст.

Самичко е, но тъй е по-красиво -
звезда, долитнала от горен свят.
Погледнеш го и тръпне ти щастливо
сърцето, грейнало от жълтия му цвят.

юни 1989 г., Варна


ДЪЛБОКА ЕСЕН

Ден слънчев през дълбока есен.
Тъй избеляло е небето, сякаш
коприната му тънка ще се скъса
и ще нахлуе студ космичен.
Полето - пусто, пуст и въздуха,
а езерото отразява акварелно
дървета голи с клонки черни
и на Балкана върховете бели.
Замряло всичко, лъх - отникъде.

И само някога над езерното огледало
прелита ниско птица черно-бяла,
докосвайки със писък
студените води.

ноември 1989 г., Хисар

——————————

ВРЕМЕ

——————————

ЖИВОТ - ИСКРА

Живот: искра… и край -
миг, блеснал в тъмни бездни.
Зад нас безкрай,
пред нас безкрай
от време звездно.

Човешко време - светъл миг
и - вечна черня сянка.
озърнеш се - и вече стар си.

Живот, ти страшен дар си -
на смъртта примамка.

1970 г.


КЪДЕ?

Все този глас на вечността -
навсякъде го вече чувам:

в свистенето на вятъра,
дошъл от други материци,
а може би от други векове;
в диханието Посейдоново,
което плиска морските вълни -
и в дреността, и днес
с един и същи ритъм -
о бреговете земни;
във гръмотевичния грохот,
търкалящ се от преоизподня сякаш,
и във звъна на тишината
през светла нощ..

О, този глас на вечността -
къде, къде ме той зове?
Напред - към хоризонтите подвижни?
Или нагоре - към галактиките звездни?
Или надолу -
в непробуден мрак?

декември 1978


ВАРИАЦИИ НА ТЕМА „ТЕЛЕФОНЧЕТА НА НАШИЯ БАЛКОН”

1.
Песимистична вариация

Разцъфтяват със зората
и умират с вечерта:
как е тленна красотата,
колко бърза е смъртта!

2.
Оптимистична вариация

Едни със залеза умират,
но други с утрото цъфтят:
извира красота, извира
от корена - цветчета мрат!

октомври 1979 г.


ПРЕД СТАРОТО УЧИЛИЩЕ

На брат ми

Пред старото училище на пейката
седях и гледах тичащи деца.
Тук някога цъфтя и вейката
на мойто детство…

Във вечерта сега
на моя уморен живот
ме срещна утринта му свежа.

Бях като че преминал под дъга,
и времето обърна своя ход,
оплете ме в магична мрежа.

И питах се: къде е мойто аз -
в мъжа на пейката, от младостта забравен,
или в момченцето, което с глас
сребрист се смее там. Че стана по-реален
света на детството.
Къде си, време?

април 1982 г., Стара Загора


РЕКА

на Михаил Берберов

Стоях и гледах в размисъл течащата река -
една и съща пред очите ми и друга тя е.
Чии вълни се галят о зелената лъка?
Тук сякаш времето във кръг изграе.

Ни с минало, ни с бъдеще си ти, вода:
все настоящето във тебе побеждава.
Над времето победа е това - и свобода! -
щом мигновението вечност става.

О, време, ти си нашия всевластен враг,
неуловим и в нашата представа:
умът напразно блъска се, до оня бряг,
зад който плава вечната забрава.

Какво блаженство би било: душа като река -
изтекло и течащо едно да представлява;
и бъдното да бъде пак така
ведно със тях - единна лава.

В мига да виждаш себе си дете, младеж
и възрастен - в три битиета личност.
Животът ти да бъде не летеж,
а едновременна троичност.

1982 г., Старозагорски бани


ВРЕМЕ

От твоите криле безшумни -
бразди по нашите лица,
сив прах по нашите коси,
втвърдяващ студ в очите ни.

Следите виждаме, а тебе, време, не.
Невръстен бях, а вече аз те търсех.
Години дълги, половина век
да те съзра копнея. Може би
тогава аз ще проумея
и минало, и бъдеще какво са,
къде сегашното таи се между тях.
И ще узная що е вечност.

Или - от погледа ти свинксов ще издъхна.

май 1985 г., Варна


ОПТИМИСТИЧНО РАЗМИШЛЕНИЕ

Къде тече, къде изтича времето?
Във нас или все там - околовръст…
Познават всички на живота бремето -
но кой ще каже що е смърт?

И щом със нея вечността се храни,
не е ли тя привидност, тъмен страх?
При нас мигът-живот ще си остане,
а другото е само… прах.

юни 1988 г., Варна


ПЕСЕН НА ОТИВАЩИТЕ СИ

Живот - в съседство със смъртта,
красив си като свечеряване;
след тебе - нощ без зазоряване,
но ти нали си тук сега -
с упойващата ни тъга!

Живот - без бъдеще, с мига:
на вечността под взора син,
без тъмни страсти, суети,
правдив си ти, красив си ти!

За нас открехнал си врати…
Пред тях щастливи сме сега,
като под слънчева дъга.
Пристъпим ли - пустиня няма,
но там и нас ни вече няма…

Часът последен лош е час,
но не за нас, но не за нас.

февруари 1989 г., Пловдив


ТЪЙ МАЛКО ТРЯБВА…

Тъй малко трябва на човека
да надхитри Оная,
живота му - живот-пътека
да бъде из безкрая:

да може само да отърси
като излишно бреме
от себе си, от мисълта си
представата за време;
да я изтръгне от главата,
тъй както трън от пръста,
тъй както жилото от петата
и ще върви чевръсто
по късия си път към гроба
като в безконченост…

Тъй много трябва на човека
от миг да прави вечност.

април 1989 г.


ТАКА И НИЕ…

Нахлу внезапно зима зла отново,
стовари се над цъфналите дървеса
и през април изви се вихър в бяло:
въртят се във едно цветчета и снежинки,
тъй сходни, а пък всъщност тъй различни -
живот цъфтящ и смърт сковаваща.

Така и ние се въртим съдбовно
на времето във вихъра неспирен -
в едно под туй небе безстрастно -
приличащи си, а съвсем различни:
добри и зли, човечни и жестоки,
животворящи и смразяващи…


ДВА ПОГЛЕДА ВЪРХУ МОРЕТО

1.
На нашата земя, където всичко мре,
пулсира вечността във теб, море,
и погледът й син в безкрая ти разтваря се,
а на гласа й ехото разнасят твойте гларуси.

2.
Помътнява синята ти кръв, море,
и делфини мъртви хвърляш ти на пясъка;
мидата дори във дълбините мре,
и на твойте чайки е злокобен крясъка.

юни 1989 г., Варна


ПРЕЗ КЪСНА ЕСЕН

Вълниста равнина, подобно езеро
застинало от хилядолетия. И дървеса
графично черни, неподвижни - тук и там.
Път лъкатушен, тънещ в далнината
и някъде по него кон с каручка,
но и те са сякаш изваяние -
запътени нанякъде и все нестигащи.

Ти в съзерцание потънал, чувстваш ласката
на късно-есенното бледо слънце
и плъзгаш поглед по полето стихнало
към кръгозора със миражно сини
непостижими планини…
И ето
у теб - при все, че толкоз пъти смърт желал си,
когато бил си във въртопите човешко -
в миг трепва…
безумие за вечност.

ноември 1989 г., Хисар


РЕКА НЕ СИ, А СТРУЯ

Ти свой живот отдавна нямаш,
артист нелеп без сцена стана ти:
живееш мислено - във другите, великите:
писатели, поети, философи -
от древността до залеза на двайстия.

Сред оживели стародавни сенки
люлее те измамно чувство: както вливат е
водите във морето, а остават си реките,
така през тебе времето минава,
изпълнено със образи, видения и мисли,
а ти все същия, все тук оставаш си.

Но ти река не си, а струя
от вечната река на времето,
изтичаща в бездънни бездни.

декември 1989 г., Хисар